Превода е от книгата "Между Смъртта и Живота" ( Conversations with a Spirit: Between Death and Life by Dolores Cannon)
Друг случай засяга едно малко момиченце, което е починало на 9 годишна възраст. Когато започнах да говоря с нея в началото, тя сподели, че пътува с една каруца към училищен пикник към края на 1800 година. Имаше една рекичка близо до мястото, където щеше да се състои пикника и другите щяха да плуват. Момичето не можеше да плува много добре и се страхуваше от водата, но не искаше другите деца да узнаят, страхуваше се, че ще й се подиграват. След като някои от другите имали рибарски прътове, тя решила да се преструва, че и тя също лови риба и така никой нямало да разбере, че не умее да плува.
Преодоляване на страха
Малкото момиченце се притесняваше истински за това и въобще не се наслаждаваше на пътуването с каруцата. Казах й да се придвижи напред до важен ден в живота й, когато е по-възрастна. След като довърших с броенето тя съобщи весело „ Аз вече не съм там. Аз съм в светлината.” Това беше изненадващо за мен, запитах я какво се е случило.
С (Субект): (Тъжно) Не можех да плувам. Тъмнината просто се затвори над мен. Усетих гръдния ми кош да гори. И после просто излязох в светлината и повече нямаше значение.
Д (Долорес): Мислиш ли, че рекичката е била по-дълбока от колкото очакваше!
С: Не мисля, че беше толкова дълбоко. Аз много се уплаших. Мисля, че колената ми просто се прегънаха и не можах да се изправя. Просто бях изплашена.
Д: Знаеш ли къде си сега!
С: (Гласът й звучеше малко детски) Аз съм във вечността.
Д: Има ли някой с теб!
С: Те работят. Те всички са заети... планирайки това, което трябва да направят. А аз се опитвам да схвана смисъла на всичко.
Д: Мислиш ли, че някога преди си била на това място?
С: Да, това е много спокойно място. Но аз ще се върна. Аз трябва да преодолея страха. Страха е нещо, което ти си причиняваш и то те парализира. Не смятам, че наистина водата е била дълбока. Мисля, че краката ми се подкосиха от собствения ми страх. Най-лошото нещо, което може да се случи, обикновено не е и наполовина толкова лошо, колкото това, от което се страхуваме. (Гласът сега звучеше доста по-зрял.) Страха е едно чудовище в човешкия интелект. Страха засяга само тези, които са на земята. Това е в интелекта на плътта. Духа остава непокътнат.
Д: Мислиш ли, че когато хората се страхуват от разни неща, така те ги привличат към себе си?
С: О, да! Ти привличаш тези неща върху себе си. Мисълта е енергия; тя е съзидателна и кара нещата да се случват. Лесно е да видиш, кога страховете на някой друг човек са глупави и незначителни и да си помислиш „Защо им е да се страхуват от това?” И все пак, когато това е твоят страх, това е толкова дълбоко, толкова лично и покъртително, че просто те поглъща целия. За това, ако аз успея да погледна към страховете на други хора и се опитам да им помогна да разберат техните страхове, някъде в този процес това ще помогне и на мен да разбера страховете, които аз имах.
Д: Това има смисъл наистина. Ти знаеш, че един от най-големите страхове, който имат хората е, че се страхуват толкова много от смъртта.
С: Това не е толкова лошо. Това е най-лесното нещо, което някога ще правя. Това е като край на цялото объркване, докато не започнеш всичко отначало, а след това идва още смут и хаос.
Д: Тогава защо хората продължават да се връщат?!
С: Ти трябва да завършиш цикъла. Ти трябва да научиш всичко и да преодолееш всичките неща на света, за да можеш да постигнеш завършеност и вечен живот.
Д: Това е голямо начинание все пак, да се опиташ да научиш всичко.
С: Да. Понякога е доста уморително.
Д: Изглежда това ще отнеме доста време?
С: Ами, от тук, където съм сега, всичко изглежда толкова просто. Аз имам контрол. Например, аз мога да разбера страха и начина, по който се чувствам сега. Чувствам се сякаш той не може да ме докосне. И все пак има нещо в личността на човека. Когато си там страха те поглъща. Имам предвид – става част от теб, въздейства ти, и не е толкова лесно да се разграничиш и да бъдеш обективен.
Д: Не, защото ти си емоционално замесен. Винаги е по-лесно някой друг да погледне в тази ситуация и да каже „Колко е просто.”
С: Това е все едно да гледаш на чужди страхове. Аз трябва да се науча да понасям твърдо, да се задържам в живота, да не го напускам преди да съм взела всичко, на което съм способна от този живот. Мисля, че ако аз имах живот, в който да мога да остана и да премина през много опитности, би ми било много по-лесно от това да преминавам през толкова много кратки животи. Аз губя много време. За това внимателно ще избера един живот, където да мога да преживея много неща и така да огранича връщанията ми обратно. Мисля, че ще бъде по-трудно. Има известни неща, които трябва да отработиш между хората, когато имаш някакви взаимоотношения. Каквото правиш това ти се връща.
Болката и преминаването отвъд
При друг случай разговарях с един мъж, който току що беше загинал от лавина. Запитах го какво представлява смъртта.
С: Някога гмуркала ли си се в дълбок басейн... до момента, където вече става мрачно на дъното? Когато се върнеш отново нагоре към повърхността на водата става все по-светло и по-светло. Тогава, когато пробиеш нагоре през повърхността на водата има слънчева светлина навсякъде около теб. Такава беше смъртта.
Д: Смяташ ли, че смъртта ти е била такава, заради начина, по който си загинал, със скалите падащи върху теб?
С: Не, беше така, защото преминавах от физическото ниво на духовното ниво. Когато оставих тялото си това приличаше на изплуване нагоре в басейн. После, когато достигнах духовния свят това напомняше на пробиване повърхността на водата и излизане навън на слънчева светлина. Ако загинеш в някакъв инцидент физически е болезнено само преди да загубиш съзнание от физическото ниво, защото тялото ти е било наранено. Но след като загубиш съзнание става много лесно и естествено. Толкова е естествено, колкото и всяко друго нещо в живота: като правенето на любов, ходенето, тичането, плуването. Това е просто още една част от живота. Не съществува такова нещо като „умиране.” Ти просто продължаваш в друг етап на своя живот. Смъртта е приятна. Ако хората се тревожат за това, кажи им да отидат в някое място в реката, където има дълбок вир. Кажи им да се гмурнат до дъното на вира. И тогава от дъното да се изтласкат с крака силно нагоре и да се хвърлят рязко към повърхността. Кажи им, че е така.
Д: Аз мисля, че доста хора се тревожат и смятат, че смъртта ще е болезнена.
С: Смъртта не е болезнена, освен ако ти нямаш нужда от болката. В повечето случаи няма никаква болка, освен ако не е пожелана. Възможно е да бъде наистина болезнено, ако така пожелаеш или ако чувстваш, че имаш нужда от това с цел да научиш определен урок. Но ти можеш да се отделиш от болката по всяко време. И това е възможно независимо колко си свързан с това, което се случва. Това е достъпно за всеки – разделянето на душата и тялото във време на болка.
Д: Но самата смърт, напускането на тялото, това болезнено ли е?
С: Не. Прехода се осъществява с лекота, без никаква принуда или натиск. Болката идва от тялото. Духът не изпитва никаква болка с изключение на разкаянието и угризенията (на съвестта). Това е наистина единствената болка, която духът може да усети. Чувството, че са могли да направят нещо... повече. Това е болезнено. Но физическата болка вече няма значение, защото тя остава с тялото.
Д: Възможно ли е да напуснеш тялото преди фактически смъртта да е настъпила и да оставиш тялото да изстрада болката?
С: Да. Човекът има този избор, независимо дали ще поиска да остане там и да премине през това или ще пожелае да напусне и просто да наблюдава отстрани. Това е опция, която е отворена за всички.
Д: Моето лично мнение е, че така би било по-лесно, особено, ако е травматичен инцидент.
С: Това изцяло зависи от личността.
Д: Мисля, че ще е голямо успокоение и утеха за хората, които са загубили своите любими същества по насилствен, ужасен начин, да знаят, че най-вероятно те дори не са изпитали най-травматичната част от смъртта. Разбираемо е, че духът не би желал да остане в тялото и да изпита всичката тази болка. По тази причина духът се отделя от тялото, а самото тяло просто продължава инстинктивно да реагира. По същия начин, както ние реагираме, когато се порежем или се ударим случайно. Ние надаваме вик и инстинктивно си дръпваме ръката. Това не е съзнателна реакция, а рефлекс, машинално действие. Така по време на някакъв инцидент тялото просто реагира докато истинската личност вече го е освободила и наблюдава като зрител.
Преди 6 месеца имах интересен „сън.”
Споделям го тук, защото потвърждава доста от казаното по-горе. Сънувах, че шофирам червена малка кола през някакъв черен път, наоколо зелени поляни. Липсваше някакъв важен лост на колата и скоростта се увеличаваше без аз да мога да я контролирам. Гледам наблизо отбивка и надясно град. Зарадвах се - казах си тук ще завия, ще се спася.
Но за мое изумление, макар че въртях волана, колата тръгна точно в противоположна посока, по някакъв тесен асфалтов път между борове. Разминах се на няколко пъти като на магия с големи тирове и камиони. Накрая на един завой го видях – просто един камион, с който знаех, че няма да се размина ей така. Когато осъзнах, че с камиона ще се сблъскаме не изпитах страх, нито ужас, а изненада и някакво любопитство – да видим сега какво ще стане... Странно чувство.
Следващото, което усетих е, че с колата се понесохме, полетяхме някак си нагоре във въздуха и на дясно излизайки извън пътя на поляната. Още си спомням чувството – олекнах, все едно нямаше гравитация вече. Физически усетих сякаш съм в някаква кутийка, която се смалява. Усетих леко притискане от ляво. Но не неприятно, просто сякаш го отчитах, констатирах безчувствено, без емоции. Ако беше се случила катастрофа, то аз минах през нея много леко, без никакви емоции освен любопитството.
Следващия образ – видях се как стоя на пътя, други коли бяха спрели наблизо, моята не я виждах, и някакви мъже, които са се събрали около нещо и си говореха.
Както си стоях на пътя гледайки сцената след малко се видях в някакъв влак, а навън беше нощ. Влакът сякаш пътуваше наобратно към живота, който явно бях напуснала.
До мен седеше мой близък човек, а отвън през прозореца виждах двама мъже. Казаха, че правят това всеки ден (да съпровождат влака сякаш им беше задължение, но отвън?)Не знам как пътуваха отвън (дали не летяха), но бях сигурна, че са там заради мен, чувствах ги като моите духовни водачи.
Единият мъж (който видях като духовен водач) го познавам бегло и в настоящия си живот. Мъжът, който седеше до мен във влака го познавам много добре.
Не знам кое предизвика този невероятен сън, но определено затвърдих усещането си за смъртта и нещата, които преживява човек в такъв момент.
Дали това наистина е бил момент от мой минал живот не зная и не е толкова важно – важно за мен е преживяването и усещане за преминаване през смъртта, което потвърждават и разказите на хората в хипнотичните регресии.
