Урокът на Болката - за физическото и духовното изцеление и смисъла на болката

Днес, след една прекрасна среща, макар и виртуално, и работата ми с една жена, ми се иска да споделя един хубав текст за размишление на всички нас.

Често срещаме толкова много изпитания в живота си, борим се с всякакви трудности, проявяваме упортство, понякога и инат, за да получим целите си. И в цялата забързана надпревара забравяме да поспрем за миг и да поразмишляваме над знаците, които Бог ни изпраща - било в неслучайните затворени врати, било в думите на някой близък или далечен приятел, че дори и неприятел, в интуитивното ни чувство, което сме заровили някъде там под дебелите пластове на желанията си.

Минава време, години на битки... накрая като едни ранени войни разбираме,

Загубих дъщеря, това чия карма е, моя или на съпругът ми, или може би обща?

Въпроси на читатели

Всеки човек има някаква съдба, карма или уроци, които трябва да изживее и научи. Ние загубихме дъщеря на 22 години, това чия карма е, моя или на съпругът ми, или може би обща?

Духа преди да дойде на Земята планира с помощта на по-висши сили изпитанията в живота си. Смъртта никога не е просто случайност или неочакван инцидент, освен в случаите на самоубийство, тя си е планиран изход за духа - било чрез болест, злополука или просто в съня на човека. 

Кажи истината - лечебно за родителите и подготовка на децата за живота

Детето ми не знае за...

За смелостта да говориш с децата като с възрастни хора
Защо се страхуваме, когато децата ни разберат всичко
Защо ги правим на глупави и слаби, когато на тяхната сила можем и ние самите да изплуваме
За нуждата ние да пораснем и да си отворим очите.
За приемането на собственото минало, за да можем да говорим спокойно за него
За неосъждането на себе си - защото това значи да съдим и всички останали преживяващи същите слабости и изпитания
За любовта и уважението към пътя и уроците на всяка душа - най-голямата подготовка, която може да се даде на едно дете

............................

Всеки родител желае детето му да се справи добре в предстоящия живот. Всеки родител иска да подготви детето си... но какво виждаме, все повече родители, които от страх отлагат и отлагат разговорите по важните теми, страхувайки се да не "наранят детската душа".

Но това ли е истинската причина, действително ли това е най-големия ни страх, или изправянето лице в лице със себе си и миналото е онова, от което бягаме?

Много се говори за отглеждането и доброто развитие на децата. За дрехите, храненето, спорта и игрите, училището и талантите. Все неща, които развиват умения, навици, физическо тяло.
Но малко се мисли за душата на детето, за психиката му, за вътрешния му свят и нещата, които се отразяват и отпечатват в този вътрешен свят, под влияние на самия живот.

Привидно всеки "подготвя" детето си - но как...

 Не се ли опитват понякога родителите да повлияят на пътеката, на пътя, по който детето ще тръгне, да поизкоренят някой трънлив храст, да изправят някоя кривина, макар да знаят дълбоко в себе си колко невъзможна задача е това?

И вие ли сте от онези родители, които треперят на детето си, които крият истинския живот от него и го "щадят"?

Ще ви разкажа приятели една друга гледна точка, която може да ви е от полза за да помогнете както на себе си, така и на детето си.

Децата са много по-мъдри и умни независимо от възрастта си, повече, отколкото родителите им допускат.

Проблема е, че те вечно биват дискриминирани поради възрастта си.

На тях никога нищо не се казва и обяснява, от това което се случва в семейството.

Проблемите се крият усърдно или се правим, че ги няма.

Никой не говори с тях като с равноправен човек, заслужаващ обяснение.

Държим се сякаш дете е равносилно на ниско-интелигентен човек.

Но истината е друга.

Всяко дете още от малко е прекрасен наблюдател и трупа много информация. То може да не показва по нищо нещата, които забелязва, но вътре в него те оставят отпечатък. Задава си въпроси, размишлява... за света, за семейството, децата, с които общува, за просяка на улицата, за приятелчето, чийто баща е починал, за обидната дума, с която някой го е нарекъл, за това че някой деца ги водят двама родители в детската градина, а него само един, за това че някой си имат баба и дядо, а то не...

Когато има нещо нетипично в живота му, различно от онова, което вижда у другите деца, въпросите сами идват, няма кое да ги спре.

Това, че детето ви не ви е питало директно, не означава, че то не е забелязало своето различно положение. Те са толкова умни и сензитивни, усещат кога възрастните избягват някоя тема.

Дали темата ще е разведени родители, безпаричие, лоши отношения в семейството между родителите, или фаворитизирането, което някоя баба показва на внучетата си... дали ще е темата за смъртта, поради скорошното споминаване на някой близък... всичко това има нужда да бъде дискутирано и обсъдено, защото е най-нормалното нещо на света.

Света, в който живеем го изисква.

Но когато родителя отбягва една очевидна тема - очевидна, защото детето е достатъчно интелигентно да сравни и да забележи разликата, било в семейството, в другите деца, в стандарта на живот или каквото и да е... тогава тази тема става травмиращ фактор.

Какво може да си помисли едно дете - че това е нещо толкова лошо, за това мама или тате избягват да го споменават, а ако случайно детето се осмели да пита, му се отговаря с половин уста и две думи.

Децата прекрасно ще ви разберат, ако им обясните. Всичко, което сте преживели е напълно нормално. Един ден и те ще бъдат изправени пред подобни избори и ситуации. Споделете своя опит, своите грешки дори. Бъдете разбиращи и към себе си и към другите хора в живота ви, за да разбере и детето какво е прошка и израстване.

Колкото и да ви боли, време е да промените гледната си точка за да не травмирате детето си. А това е шанс да излекувате и собствената си душа от преживяното.

Като си помислим колко малко опит има човек, когато започне активния му живот. Всичко ни повлича с пълна сила и без време се озоваваме в позиция, в която не знаем какво да правим. А после с години носим това чувство на вина, че не сме знаели по-добре да се справим.

Например ставаме самотен родител... или любовта, в която сме били напълно убедени се сгромолясва, оставяйки ни с две малки деца на ръце и развод... или ... или.. пък самите ние не познаваме родителите си... или сме осиновени... или отношенията ни с родителите ни са толкова лоши, че детето ни не познава баба си и дядо си...

Разводите и разделите, едно време заклеймявани от обществото, към настоящия момент са нещо като правило, а не изключение.

Проблема е обаче, че ако самите ние не можем да надраснем това рамкиране на отношенията, кое е редно и кое грешно, кое е нормално семейство и кое не, самите ние създаваме напрежение в ситуацията, без да е нужно.

Детето има нужда да знае информация за своите родители, независимо къде е липсващия от тях и по какви причини го няма.

Тези неща се случват в живота. Всеки от нас има съдба и път, и уроци, които трябва да преживее.

Както ние, така и децата ни също.

За да избере детето да се роди в семейство, в което в последствие ще остане с един родител, значи душата му не е никак слаба и е пожелала това изпитание по определена причина.

Премълчаването на истината тежи, както на майката, така и на детето. А истината никога не е лоша или добра. Всичко е въпрос на гледна точка и на поднасяне на информацията с любов и уважение към урока и изпитанията, които са преживели всички души участници в това събитие.

Когато имаме това уважение и към себе си и към другите, детето ни по никакъв начин не би се травмирало. Напротив - помагате му да научи нещо ценно за живота на възрастните. Живота е низ от изпитания, уроци, моменти на радост и тъга, но прекрасен и интересен и си заслужава всяко усилие.

Това нараняване, което чувствате може да се излекува, само ако осъзнаете, че от вас зависи да обгърнете тази минала ситуация с любов - да си спомните, че и вие и мъжа, с който сте създали това дете, сте били еднакво неопитни в полето на живота и всеки е реагирал различно на уроците си. Погледнете онези две влюбени деца - онези, които бяхте тогава, благосклонно, със състрадание и разбиране, и разкажете приказката на живота си... така че детето ви да разбере какво е израстване и разбиране, какво е великодушие към другия, какво е любов и учене.

Без обвинения, изисквания, заклеймяване, чувство, че сме станали жертва... Без да се оправдаваме като виновен на подсъдимата скамейка или да съдим другия за нещо ненаправено или направено. Защото за това сме тук, да живеем и да се учим. И в резултат на този живот е появата на нашето прекрасно дете - това не е грешка, това е прекрасен дар.

Разкажете истината така, както я разказвате на равен. Никой не очаква от вас да сте по-опитни, само защото сте по възрастни. Душите не се измерват по телата, в които идват.

Нека детето ви види, че приемате всичко това като опитност и с мъдрост продължавате напред. 

Нека знае тази част от истинския живот. Една частица от пъзела, който постепенно ще се нареди докато порасне, натрупвайки опит и знания за хората и нещата, които се случват.

Смятате, че това ще нарани детето? Защо?
Какво по-различно е от всеки друг урок - учим се и с един родител, и без родители в дома за сираци, и в бедното, и в богатото семейство, и в мирни и в бурни отношения, и в здраве и в болест. Всяко нещо отключва уроци, ситуации и ни повежда по пътя, за който сме дошли и израстването, което сме си пожелали Горе.

Защото забравяте, че в този живот нищо не е лично, а е само част от пътя на всяка душа.

Опитност, която ни кара да израстваме, да намерим нови сили и мотивация за живот.

Как може любовта да нарани? Наранява погрешната ни гледна точка, мисленето ни наранява. 

Когато приемем пътя и избора на всички души с любов и търпение, нищо не може да ни нарани. 

Погледнете миналото като театрална сцена, на която се играе пиеса. Ролите са раздадени. Ето там е и вашата по-млада версия :) и мъжа, и всички хора съпътстващи вашето минало, там са ситуациите, страстите, всичко. Погледнете ги сега от тук, от позицията на порасналото Аз сега, на помъдрялото Аз, което е научило много и е станал друг човек, нов човек, по-силен, по-знаещ, по-можещ. Колко лошо е онова минало, което ви е изградило такава личност? Лошо ли е наистина?

Не е трудно, когато вие самите приемете нещата в сърцето си. 

Но говорите ли така на детето си или му спестявате най-важното - любовта. 

Всяка ситуация обяснена с уважение и любов, би била приета много добре.

Само да се престрашите да заговорите и най-важното... да премахенете егото от вашата реакция, гордостта, нараненото самолюбие... и да заговорите, както с любов към вашето Аз от миналото, така и с любов и разбиране към уроците на партньора, с който сте създали това дете.

Ако си дадете сметка и за позицията на бащата - на този, който си е тръгнал - на него му е още по-трудно да се престраши, да си прости и да се осмели да ви потърси, когато очаква да получи отхвърлянето, което сам е сторил преди време с вас. Той е изиграл ролята на "лошия" и сега му е още по-трудно да се обърне, да си прости и да се бори за любовта на детето си.
Така е, понякога изиграваме и тази роля. Не можем винаги във всяко прераждане все хубавите роли да искаме, все главните роли... учим се и от другите, учим се и в позицията на бащата изоставил детето си.

И пак се връщам на подготовката.

Каква подготовка даваме на децата си?

Сърдим им се, когато се глезят прекалено, когато се тръшкат за глупости и мрънкат... а ние самите ги вдетиняваме, лишавайки ги от онази част на живота, която всъщност ще им помогне да пораснат в мисленето. Пречим им да узреят, да се почувстват отговорни, възрастни, да видят какво е страдание и състрадание, болка и утеха. И всичкото това, докато бършем някоя сълза тайничко спускаща се по бузата ни. А именно в детството се изгражда Човека.

Да не се сърдим после, ако сърцето им се втвърди и не се научи на любов, ако ги превърнем в малки егоистчета, садистично настояващи винаги и само за своите желания... защото никога не сме потърсили упора в тях, не сме им показали как да ни я дават, скрили сме се в тежките си мигове, вместо да ги споделим.

А как се чувства едно дете, когато в училище се сблъска с дискриминацията по отношение на дрехи, финансови възможности, външен вид, умения...

Колко е важно родителя да е там, до него и да му изясни правилните ценности. Макар и да му е тежко сред другите, да се чувства различно. Никога самочувствието на едно дете не трябва да се базира на това какви дрехи и предмети притежава, или какъв цвят е кожата му... А ако някой остави децата си да се заблуждават по този начин им прави най-лошата възможна услуга, защото идва ден, когато тези вече пораснали хора са неспособни да се справят с живота. Защото те са се идентифицирали с парите и защитата на мама и тате, с лъскавите телефончета и дрешки. Но това е без особено значение за живота, за работодателя, за партньора... Те си искат своето - ум, отговорност, труд, развити качества, способност да мислиш и за другите, не само за себе си.

Каква по-голяма утеха за детето - дайте му надеждата - Да, с интелект, с ум и широко сърце може всичко да се постигне! Това се иска от родителя, само да напомни на детето, че не всичко е безнадеждно, че може нещо да направи за да промени живота си като голям човек.

И кажете истината!
Няма никакво значение от бедно или заможно семейство произхождате... Всяка душа си избира при кои родители да отиде и отива именно там, където ще й се предоставят най-добрите условия за да научи и израсте в сферите, които е планирала. Спомнете си това.
Любовта и състраданието се учат именно в тези моменти.

Искаме да научим децата си на най-доброто, но първо ние трябва да сме готови да им дадем най-доброто - да им покажем що е смелост, искерност, любов и уважение към себе си и към всичко хора. Да сме готови да ги научим на състрадание и прошка, да оценяват чуждата болка и нещастие и да развият чувство за съпричастие.

А това се случва само с примери от истинския живот.
Те са най-добрият ви приятел и изповедник.
Ако искате един ден да споделят всичко с вас и да ви потърсят в най-трудните си моменти - направете го и вие сега - търсете ги, говорете, споделяйте, обсъждайте всичко, доверете им сърцето си.

Това е гледната точка на едно вече пораснало дете, на което му беше казвана истината от малко. Къде с оцветяване и пречупване... но нормално, кой както възприема нещата така и ги предава. Но все пак някаква истина.

Не оставяйте празнини в съзнанието на детето си - защото най-страшното е онова, което то самичко може да си въобрази за отговор на въпросите си.

За заблудите, страховете, дребното мислене и насилието над различните; За "праведните", религиозните, съвършените и всички останали с претенции

Това трябваше да бъде статия за надеждата, връзката с духовния свят, която когато е желана се случва постоянно.

И ще разкажа и това...

Но първо...
През последните дни станах свидетел на страданието на хора охулени, потъпкани и унижавани от ограничеността, невежеството, псевдо-доброжелателността на други хора.



Трябва да разкажа тяхната история

Първата история на на една учителка от малък провинциален град в Северна България.
Преди няколко месеца тази жена ми се обади по телефона, разказа ми за своите търсения през годините. Най-тежко казваше - е отношението на хората в този малък град. Озлобление, интриги, лицемерие, материализъм и бездуховност в отношенията... Малко да си по-различен или да имаш различно виждане - веднага ставаш център на нападки.
Когато слушах разказа й си давах сметка - така е, облагодетелствани сме тук, в големите градове, че повечето хора не се познаваме, и това ни дава някаква свобода. Свободата да си себе си, да пишеш каквото мислиш, да правиш каквото искаш...
Учителската работа в момента е една от най-неблагодарните.
Как да си обясни една жена, която си е отдала живота да обучава децата на съгражданите си - как да си обясни злобата на децата, нападките, арогантността... вероятно възпитавани и вменявани от самите родители... как да преглътне това всеки ден и въпреки всичко да намери начин да стигне до умовете и сърцата на децата...

Все въпроси, които ако човек не иска да полудее и да запази здравето си трябва да тръгне да търси в една друга сфера - сферата на духовните търсения.

Това беше сторила и тази жена. Само четенето на книги в сферата на езотериката и духовното успяваше донякъде да я успокои. Може би защото подсъзнателно всички ние усещаме, че трябва да има смисъл във всичко това, че трябва да има цел поради която да изживяваме дори неприятните мигове, изпитанията... всичко.

Обикновено се вълнувам много от съдбата на всеки човек, който ми позволи да се докосна до неговата душа и търсения, до личните моменти и страданието. Можеше на мен да се случва - винаги това стои в главата ми. Можеше това да е сестра ми или майка ми. За това направих каквото можах - поговорихме надълго и нашироко, за да окуража тази все още млада жена, не намираща никаква подкрепа нито в семейство, нито в работната си среда.

Така минаха около два месеца преди да я чуя отново.
За съжаление чух нещо, което все още ми е трудно да приема.

Жената беше споделила разговора и интересите си, нещата които е открила, които чете и в моя сайт и в други книги, със майка си, която чувства близка.
Казва ми - "майка е много добра жена, вярваща, състрадателна, помага на всеки"
и същата тази добра жена беше решила че дъщеря й се побърква и й беше вдигнала луд скандал защо търси такава литература, защо е говорила с мен...
Беше я съсипала психически с всевъзможни обвинения.
Вчера моята приятелка сподели, че не ми е писала толкова време, защото майка й наговаря съпруга й да й вземат лаптопа, казват че са го продали, да няма тя средство за комуникация с външния свят, отвъд малкия провинциален град.
Разбира се жената си е съвсем нормална, продължила е работата си, живота си, страдайки по загубата на единственото прозорче към света, но какво да стори.
До вчера, когато й връщат лаптопа и тя разбира за измамата и грубата намеса в живота й от страна на майка й и съпруга й, които са направили всичко "за нейно добро".

Питам аз сега кой дава права на тези хора да се месят в живота на една жена - не младо невежо момиче, а жена със собствено семейство, деца, кариера и опит. Кой дава право на "доброжелателни роднини" да контролират и вземат решения!



Колкото и мъчно да ми стана... почувствах се все едно живеем в робски времена и нямаме права за нищо, осъзнах че това ще продължава и продължава докато НЕВЕЖЕСТВОТО е на пиедестал, а търсенето на познание и на духовни истини е обявявано за ерес и престъпление.

И за това мили приятели към вас се обръщам.
Докога ще си мълчим ние, всички. Докога ще позволяваме това да се случва по малките градове и населени места. Докога ще се крием и ще плащаме данък обществено мнение, все едно е престъпление да търсиш и да учиш...
Не ги ли минаха вместо нас тези изпитания през вековете редица будители ... защо са си дали живота те, та ние сега пак да свеждаме глави "виновни"...

Имам усещането, че колкото повече се увеличават търсещите хора, толкова повече се активират останалите да ги подтискат и заглушат техните стремежи към знание и истина.
Война е и тя е в разгара си.
Няма значение кой е срещу теб - майка ли, баща ли, "най-добрия ти приятел" ли е...
Битката е между старото и новото мислене. Старото се брани със зъби и нокти, защото ако признае правото на съществуване на новото, то старото трябва да поеме отговорност и за себе си и за своя начин на мижаво, дребнаво съществуване, на своето живуркане...

Втория случай

Моя клиентка от регресиите разви способностите си - засилена интуиция, сънуване, сензитивност. Това си е част от нейния път на душата, което беше видно от целия й живот и най-тежкото изпитание, което беше преживяла - да загуби сина си още млад 20 годишен.
Понякога се случва точно това. Едно силно травмиращо изпитание като загубата на дете отключва третото око - психичните способности на човек. Всичко се дава с цел и причина.
И при тази моя клиентка - съдейки по ценната информация, която идваше чрез сънищата й за света на починалите, за съществуването след смъртта, всичко това идваше с някаква мисия за нея лично.

Тук идва момента да споменем за набожните религиозни християни. Точно за тях, а не някои други. Визирам най-тесногръдата група от всички религии, за съжаление, го казвам, защото и  аз съм възпитана и обичам тази традиция... но уви - ако има заклеймяваща, ограничаваща, нападателна и отмъстителна религия - това е тесногръдо разбираното догматично християнство.

Съжалявам, че изключително рядко се намират хора (свещеници), които да говорят за Божието слово по чист и толерантен начин.

Моята клиентка се сблъска с роднина, която я заклеймява, че всичко, което е виждала в сънищата си, комуникацията с душата на детето й - всичко било от дявола, а не от Бога...
Специалисти са големи понякога религиозните християни - те всичко знаят, даже сънища да тълкуват...

Тук искам да припомня, че в Библията е пълно с пророчества, явявания на Бог, послания от духовния свят, сънища и видения...

Но Божието слово не е разбрано, не е прието в сърцата - то се ползва само за нападки и обвинения, само за злобни подигравки и хуления на събратята ни...

Тъжно ми е защото знам какво е било - чувствам го в сърцето си, знам какво е говорил Исус, какво е оставил на света и какво се случва сега по земята ни и с хората ни.

Позволяваме на маскираното зло да се шири. И то е НЕВЕЖЕСТВОТО.
Не са лоши хората - не са лоши душите им. Напротив всеки е добър първоначално. Бог обича всеки - и мюсюлманина, и католика, и християнина и атеиста, и будиста и всяка твар, която се е родила от Него.

Лошо е невежеството, което сме допуснали да завземе такива огромни мащаби и сега да тъпче и подтиска всеки опитващ се да намери себе си и пътя си към Бога човек.


Позволявам си да пиша всичко това, защото ме боли като чувам за тези случаи и вътрешно знам, че не можем да си позволим лукса да останем безучастни.
Всичко това ще продължава докато ние с вас не започнем да допринасяме всеки в своя град и село, всеки на своето място в обществото, в своята професия и място на изява  - с действия, думи и разпространяване на истините.
На простичките истини - за толерантност, любов, милосърдие между хората.

Когато видите интрига, нападка - не се включвайте в нея, но не стоите и безучастни. Ако ще после да ви помислят за странни - кажете и винаги казвайте, което смятате за нередно. Не стоите безучастни - не се съгласявайте с мръсотията и злобата, която се излива около вас. Внасяйте светлина, коригирайте, където трябва...

Ако някои хора са заблудени от егото си, от моментното удоволствие да клюкарстват зад гърба на друг, или да се присмеят, да подиграят... дайте им нов пример - покажете им другата гледна точка. Бъдете смели, защото с бездействието си утре на нашите деца ще се изсипе всичко това.

Всичко е много по-простичко отколкото ни се струва...

Хорското мнение няма да ни направи щастливи, нито ще изпълни мисията на душата ни.
За какво съм тук?
Това всеки трябва да се запита.
Аз отделен ли съм от другите... Защо не правя нищо, защо си седя безучастно...

И аз мога да съм на мястото на другия? Тогава от какво се пазя?

Накрая искам да изясня едно две неща, които упорито срещам, че се рекламират, прокламират и т.н.

"Пътя към духовното минавал първо през здравословното хранене" :)
Срещала съм го и в по-краен вариант - "първо трябва да изчистиш тялото си, и едва след това да започнеш да развиваш духа си"

Представяте ли си, че пътя към духовното е през материалното?! Много интересно твърдение.
Аз лично не съм видяла никой от учените например досега - нали това е материална наука - да е открил духовността посредством материални опити и експерименти.

Как пазенето на определени диети - защото това е в основата на здравословното хранене, вегетарианството и др. подобни - лишения от определени храни - как спазването на спартански режими ще вкара един човек в духовния път - ако той не прави нищичко за да изчисти съзнанието си, ако не прилага в делата и думите си, в сърцето си принципа на любовта, състраданието, взаимопомощта...

Познавам хора, които твърдят подобни неща, даже учат другите как да постигнат "духовно развитие" посредством този тип хранене и изчистване, както и физически упражнения. И доста от тях са далечко от "духовно развити личности", нещо което интуитивния човек усеща бързо.

Пак стигам до парадокса - как може един човек, на когото се отдават с лекота диетите - всеки има различна натура и ген - и този човек, който успява да се лишава, да се храни само с указаните храни, с какво е по-духовен той от някой обикновен човечец, който няма никаква възможност да си осигури био или специални храни, а само най-основното, но има огромно сърце и душа и не минава ден без да каже блага дума и да утеши някоя страдаща душа. С какво първия е по-духовен от втория.

Оставям изводите на вас.

Не изпадайте в крайности и помнете - всяка здравословна практика и диета е ок, но най-здравословно е мисленето и поведението в обществото да е в хармония с повика на душата ни.
От това по-голямо няма. Това ако не е наред се създават депресиите, дисбаланса в организма и всичко останало като последици.

Преодоляване на Страха, болката и преминаването отвъд, осъзнати сънища уроци

Превода е от книгата "Между Смъртта и Живота" ( Conversations with a Spirit: Between Death and Life by Dolores Cannon)

Друг случай засяга едно малко момиченце, което е починало на 9 годишна възраст. Когато започнах да говоря с нея в началото, тя сподели, че пътува с една каруца към училищен пикник към края на 1800 година. Имаше една рекичка близо до мястото, където щеше да се състои пикника и другите щяха да плуват. Момичето не можеше да плува много добре и се страхуваше от водата, но не искаше другите деца да узнаят, страхуваше се, че ще й се подиграват. След като някои от другите имали рибарски прътове, тя решила да се преструва, че и тя също лови риба и така никой нямало да разбере, че не умее да плува.

Преодоляване на страха

Малкото момиченце се притесняваше истински за това и въобще не се наслаждаваше на пътуването с каруцата. Казах й да се придвижи напред до важен ден в живота й, когато е по-възрастна. След като довърших с броенето тя съобщи весело „ Аз вече не съм там. Аз съм в светлината.” Това беше изненадващо за мен, запитах я какво се е случило.

С (Субект): (Тъжно) Не можех да плувам. Тъмнината просто се затвори над мен. Усетих гръдния ми кош да гори. И после просто излязох в светлината и повече нямаше значение.

Д (Долорес): Мислиш ли, че рекичката е била по-дълбока от колкото очакваше!

С: Не мисля, че беше толкова дълбоко. Аз много се уплаших. Мисля, че колената ми просто се прегънаха и не можах да се изправя. Просто бях изплашена.

Д: Знаеш ли къде си сега!

С: (Гласът й звучеше малко детски) Аз съм във вечността.

Д: Има ли някой с теб!

С: Те работят. Те всички са заети... планирайки това, което трябва да направят. А аз се опитвам да схвана смисъла на всичко.

Д: Мислиш ли, че някога преди си била на това място?

С: Да, това е много спокойно място. Но аз ще се върна. Аз трябва да преодолея страха. Страха е нещо, което ти си причиняваш и то те парализира. Не смятам, че  наистина водата е била дълбока. Мисля, че краката ми се подкосиха от собствения ми страх. Най-лошото нещо, което може да се случи, обикновено не е и наполовина толкова лошо, колкото това, от което се страхуваме. (Гласът сега звучеше доста по-зрял.) Страха е едно чудовище в човешкия интелект. Страха засяга само тези, които са на земята. Това е в интелекта на плътта. Духа остава непокътнат.

Д: Мислиш ли, че когато хората се страхуват от разни неща, така те ги привличат към себе си?

С: О, да! Ти привличаш тези неща върху себе си. Мисълта е енергия; тя е съзидателна и кара нещата да се случват. Лесно е да видиш, кога страховете на някой друг човек са глупави и незначителни и да си помислиш „Защо им е да се страхуват от това?” И все пак, когато това  е твоят страх, това е толкова дълбоко, толкова лично и покъртително, че просто те поглъща целия. За това, ако аз успея да погледна към страховете на други хора и се опитам да им помогна да разберат техните страхове, някъде в този процес това ще помогне и на мен да разбера страховете, които аз имах.

Д: Това има смисъл наистина. Ти знаеш, че един от най-големите страхове, който имат хората е, че се страхуват толкова много от смъртта. 

С: Това не е толкова лошо. Това е най-лесното нещо, което някога ще правя. Това е като край на цялото объркване, докато не започнеш всичко отначало, а след това идва още смут и хаос. 

Д: Тогава защо хората продължават да се връщат?!

С: Ти трябва да завършиш цикъла. Ти трябва да научиш всичко и да преодолееш всичките неща на света, за да можеш да постигнеш завършеност и вечен живот.

Д: Това е голямо начинание все пак, да се опиташ да научиш всичко.

С: Да. Понякога е доста уморително.

Д: Изглежда това ще отнеме доста време?

С: Ами, от тук, където съм сега, всичко изглежда толкова просто. Аз имам контрол. Например, аз мога да разбера страха и начина, по който се чувствам сега. Чувствам се сякаш той не може да ме докосне. И все пак има нещо в личността на човека. Когато си там страха те поглъща. Имам предвид – става част от теб, въздейства ти, и не е толкова лесно да се разграничиш и да бъдеш обективен.

Д: Не, защото ти си емоционално замесен. Винаги е по-лесно някой друг да погледне в тази ситуация и да каже „Колко е просто.”

С: Това е все едно да гледаш на чужди страхове. Аз трябва да се науча да понасям твърдо, да се задържам  в живота, да не го напускам преди да съм взела всичко, на което съм способна от този живот. Мисля, че ако аз имах живот, в който да мога да остана и да премина през много опитности, би ми било много по-лесно от това да преминавам през толкова много кратки животи. Аз губя много време. За това внимателно ще избера един живот, където да мога да преживея много неща и така да огранича връщанията ми обратно. Мисля, че ще бъде по-трудно. Има известни неща, които трябва да отработиш между хората, когато имаш някакви взаимоотношения. Каквото правиш това ти се връща.

Болката и преминаването отвъд 

При друг случай разговарях с един мъж, който току що беше загинал от лавина. Запитах го какво представлява смъртта.

С: Някога гмуркала ли си се в дълбок басейн... до момента, където вече става мрачно на дъното? Когато се върнеш отново нагоре към повърхността на водата става все по-светло и по-светло. Тогава, когато пробиеш нагоре през повърхността на водата има слънчева светлина навсякъде около теб. Такава беше смъртта.

Д: Смяташ ли, че смъртта ти е била такава, заради начина, по който си загинал, със скалите падащи върху теб?

С: Не, беше така, защото преминавах от физическото ниво на духовното ниво. Когато оставих тялото си това приличаше на изплуване нагоре в басейн. После, когато достигнах духовния свят това напомняше на пробиване повърхността на водата и излизане навън на слънчева светлина. Ако загинеш в някакъв инцидент физически е болезнено само преди да загубиш съзнание от физическото ниво, защото тялото ти е било наранено. Но след като загубиш съзнание става много лесно и естествено. Толкова е естествено, колкото и всяко друго нещо в живота: като правенето на любов, ходенето, тичането, плуването. Това е просто още една част от живота. Не съществува такова нещо като „умиране.” Ти просто продължаваш в друг етап на своя живот. Смъртта е приятна. Ако хората се тревожат за това, кажи им да отидат в някое място в реката, където има дълбок вир. Кажи им да се гмурнат до дъното на вира. И тогава от дъното да се изтласкат с крака силно нагоре и да се хвърлят рязко към повърхността. Кажи им, че е така.

Д: Аз мисля, че доста хора се тревожат и смятат, че смъртта ще е болезнена.

С: Смъртта не е болезнена, освен ако ти нямаш нужда от болката. В повечето случаи няма никаква болка, освен ако не е пожелана. Възможно е да бъде наистина болезнено, ако така пожелаеш или ако чувстваш, че имаш нужда от това с цел да научиш определен урок. Но ти можеш да се отделиш от болката по всяко време. И това е възможно независимо колко си свързан с това, което се случва. Това е достъпно за всеки – разделянето на душата и тялото във време на болка.

Д: Но самата смърт, напускането на тялото, това болезнено ли е?

С: Не. Прехода се осъществява с лекота, без никаква принуда или натиск. Болката идва от тялото. Духът не изпитва никаква болка с изключение на разкаянието и угризенията (на съвестта). Това е наистина единствената болка, която духът може да усети. Чувството, че са могли да направят нещо... повече. Това е болезнено. Но физическата болка вече няма значение, защото тя остава с тялото.

Д: Възможно ли е да напуснеш тялото преди фактически смъртта да е настъпила и да оставиш тялото да изстрада болката?

С: Да. Човекът има този избор, независимо дали ще поиска да остане там и да премине през това или ще пожелае да напусне и просто да наблюдава отстрани. Това е опция, която е отворена за всички.

Д: Моето лично мнение е, че така би било по-лесно, особено, ако е травматичен инцидент.

С: Това изцяло зависи от личността. 

Д: Мисля, че ще е голямо успокоение и утеха за хората, които са загубили своите любими същества по насилствен, ужасен начин, да знаят, че най-вероятно те дори не са изпитали най-травматичната част от смъртта. Разбираемо е, че духът не би желал да остане в тялото и да изпита всичката тази болка. По тази причина духът се отделя от тялото, а самото тяло просто продължава инстинктивно да реагира. По същия начин, както ние реагираме, когато се порежем или се ударим случайно. Ние надаваме вик и инстинктивно си дръпваме ръката. Това не е съзнателна реакция, а рефлекс, машинално действие. Така по време на някакъв инцидент тялото просто реагира докато истинската личност вече го е освободила и наблюдава като зрител.

Преди 6 месеца имах интересен „сън.”  

Споделям го тук, защото потвърждава доста от казаното по-горе. Сънувах, че шофирам червена малка кола през някакъв черен път, наоколо зелени поляни. Липсваше някакъв важен лост на колата и скоростта се увеличаваше без аз да мога да я контролирам. Гледам наблизо отбивка и надясно град. Зарадвах се - казах си тук ще завия, ще се спася. 

Но за мое изумление, макар че въртях волана, колата тръгна точно в противоположна посока, по някакъв тесен асфалтов път между борове. Разминах се на няколко пъти като на магия с големи тирове и камиони. Накрая на един завой го видях – просто един камион, с който знаех, че няма да се размина ей така. Когато осъзнах, че с камиона ще се сблъскаме не изпитах страх, нито ужас, а изненада и някакво любопитство – да видим сега какво ще стане... Странно чувство.   

Следващото, което усетих е, че с колата се понесохме, полетяхме някак си нагоре във въздуха и на дясно излизайки извън пътя на поляната. Още си спомням чувството – олекнах, все едно нямаше гравитация вече. Физически усетих сякаш съм в някаква кутийка, която се смалява. Усетих леко притискане от ляво. Но не неприятно, просто сякаш го отчитах, констатирах безчувствено, без емоции. Ако беше се случила катастрофа, то аз минах през нея много леко, без никакви емоции освен любопитството. 

Следващия образ – видях се как стоя на пътя, други коли бяха спрели наблизо, моята не я виждах, и някакви мъже, които са се събрали около нещо и си говореха. 

Както си стоях на пътя гледайки сцената след малко се видях в някакъв влак, а навън беше нощ. Влакът сякаш пътуваше наобратно към живота, който явно бях напуснала. 

До мен седеше мой близък човек, а отвън през прозореца виждах двама мъже. Казаха, че правят това всеки ден (да съпровождат влака сякаш им беше задължение, но отвън?)Не знам как пътуваха отвън (дали не летяха), но бях сигурна, че са там заради мен, чувствах ги като моите духовни водачи. 

Единият мъж (който видях като духовен водач) го познавам бегло и в настоящия си живот. Мъжът, който седеше до мен във влака го познавам много добре. 

Не знам кое предизвика този невероятен сън, но определено затвърдих усещането си за смъртта и нещата, които преживява човек в такъв момент.

 Дали това наистина е бил момент от мой минал живот не зная и не е толкова важно – важно за мен е  преживяването и усещане за преминаване през смъртта, което потвърждават и разказите на хората в хипнотичните регресии.

"Между Смъртта и Живота" - най-честото описание на Смъртта и урока на Болката

Ако това е първата ви среща с Долорес Кенън препоръчвам интервюто на Лилу Мейс и Долорес, в което тя разказва за себе си и същността на своята работа.

Едва ли има човек на земята, който да не го интересува какво се случва с нас след смъртта.
В поредица от няколко статии ще споделя опита на Долорес Кенън и информация, която тя е открила посредством хипнотичните регресии на хиляди хора. Това са случаи, които най-често са се повтаряли и могат да се определят като типични. 

Превода е от книгата "Между Смъртта и Живота" ( Conversations with a Spirit: Between Death and Life by Dolores Cannon)

Когато дойде смъртта идва и мъдростта. Когато човек се оттърси от физическото си тяло се случва нещо, което отваря едно цяло ново измерение на познание. Изглежда човешкия индивид е ограничен и обременен докато е във физическото. Личността или духа, който продължава отвъд не е възпрепятстван в своя път и е в състояние да възприема много повече отколкото можем да си представим. И за  това, когато говорех с тези хора след „смъртта” им, бях в състояние да получа отговорите на много интересни и сложни въпроси – въпроси, които преследват човечеството от началото на времето. Това, което духът съобщаваше зависеше от неговото лично духовно израстване. Някои имаха повече познание от други и бяха в състояние да се изразяват по-ясно и в термини, които ние смъртните да схванем по-лесно. Вместо аз да описвам ще оставя те сами да разкажат какво са преживели. Тази книга е сборник и олицетворява свидетелствата на много хора.

Долорес Кенън

Най-честите описания, които съм получавала за момента, когато настъпва смъртта, е внезапно чувство на студенина, след което изведнъж духът се озовава отстрани до леглото (колата, улицата... в зависимост къде се е случила смъртта)  гледайки към тялото си. Те обикновено не могат да разберат защо другите хора в стаята са толкова разстроени, а те самите се чувства толкова прекрасно.

Цялостното усещане може да се опише по-скоро като като весело оживление и бодрост, отколкото на ужас. 

Следният случай е описание на момента на освобождение от физическото тяло на една жена около 80 годишна, която умира от естествена смърт. Това е типичен пример, който много често се среща при хипнотичните регресии...

Д: (Долорес) Поживяла си дълго време, така ли е?

С: (Субект) Хм, да. Аз се движа бавно, отнема ми толкова много време. (стенание) Вече няма много радост за мен. Толкова съм уморена.

След като очевидно жената преживяваше дискомфорт я преместих напред във времето до когато смъртта вече беше факт. Докато отброявах цялото тяло на жената за миг потръпна на леглото и тя изведнъж се усмихна. Гласът й този път бе изпълнен с живот, нищо което да наподобява тоновете на изтощение от преди малко.

С: Аз се чувствам свободна! Аз съм лека! (звучеше сякаш й е много приятно)

Д: Можеш ли да видиш тялото!

С: (отвратена) Оо! Това старо нещо? Там е, долу. Ооо! Нямах представа, че съм изглеждала толкова зле! Бях толкова сбръчкана и съсухрена. Чувствам се твърде добре за да бъда толкова сбръчкана. То беше цялото износено. (Тя издаваше звуци на удоволствие) Ох! Ох! Токова съм щастлива, че съм тук!

(изражението на лицето и тона на гласа й беше в такъв контраст от преди)

Д: Нищо чудно, че е било сбръчкано, това тяло е преживяло много години. Може би това е причината за смъртта. Ти каза, че си „тук”, къде си?

С:  Аз съм в светлината и... ооо, чувствам се много добре! Чувствам се знаеща... Чувствам мир... Чувствам се спокойна. Не се нуждая от нищо.

Д: Какво ще правиш сега?

С: Те ми казват, че трябва да вървя да почивам. О, мразя да почивам, когато имам да правя толкова неща.

Д: Трябва ли да почиваш дори ако не искаш!

С: Не, но не мисля, че искам отново да се върна към ограниченията. Искам да израстна и да се уча.

След това не успях да получа повече отговори от нея освен, че се носи свободно. Съдейки по изражението и дишането й, че тя вече беше попаднала в мястото за почивка. Когато субект отиде там това може да се оприличи на дълбок сън, в който не желаят да бъдат притеснявани. Безполезно е да се опитвам да им задавам въпроси, защото отговорите им ще са несвързани. Това специално място ще бъде обяснено в детайли по-нататък в книгата.

Какво е болката и защо ни се случва?  

В друг случай на регресия в минал живот жена преживяваше отново раждането на детето си в собствения си дом. Дишането и движенията на тялото й наподобяваха физическите симптоми на раждане. Това често се случва, когато тялото си спомня толкова добре, колкото и ума. За да избегна дискомфорт за субекта аз я преместих напред във времето, когато раждането трябваше да е приключило.

Д: Роди ли се бебето?

С: Не. Преживях много тежки моменти. То просто не излизаше. Бях напълно изтощена, за това просто напуснах тялото си.

Д: Знаеш ли какво беше бебето?

С: Не, това няма никакво значение.

Д: Можеш ли да видиш своето тяло?

С: Да. Всички са разстроени.

Д: Какво ще правиш сега?

С: Мисля, че ще си почивам. Ще трябва да се върна рано или късно, но ще си остана тук за малко. Аз съм в светлината. Тук е много спокойно.

Д: Можеш ли да ми кажеш къде е тази светлина?

С: Там, където цялото знание и всичко е известно. Всичко е чисто и просто. Има повече чиста истина тук. Тук ги няма нещата от света да те объркват. Вие имате истината на Земята, но просто не я виждате.

Д: Но ти каза, че ще трябва да се върнеш обратно по някое време, как знаеш това?

С: Аз бях слаба. Трябваше да мога да толерирам болката. Трябва да се науча да я понасям по-добре. Можех да остана, ако не бях толкова слаба. Радвам се, че не си спомням болката. Знам, че ми е нужно да се върна, аз трябва да стана завършена, цяла. Болката е едно нещо, което трябва да победя. Трябва да превъзмогна всичката болка на света.

Д: Но да изпитваш болка е човешко преживяване и това винаги е трудно, когато си в тяло. От страната, на която си сега, е по-лесно да гледаш на това по различен начин. Мислиш ли, че това е урок, който желаеш да научиш?

С: Да ще го науча. Понякога ми отнема известно време, но мога да направя всичко. Мисля, че трябваше да бъда по-силна. Трябваше да се справя по-добре, но мисля, че в мен имаше доста страх от болестта, която имах като дете. Страхувах се, че това ще бъде също толкова ужасно. И...се отказах. Болка... когато работиш с висшето съзнателно ниво на своя ум и се преместиш в посока чистата светлина и чистото намерение, болката спира да съществува. Болката е само урок. Когато научим за болката на човешко ниво ние се ужасяваме и показваме външно безпокойството си само за момент. Като се отделим, като се концентрираме и се опитаме да достигнем надълбоко, като проявим търпение, ние можем да се издигнем над нея.

Д: Болката има ли цел?

С: Болката е средство за обучение. Понякога се използва за да направи определени хора по-смирени. Понякога един горделив дух може да бъде смъкнат обратно и научен да бъде по-благ и милостив чрез страдание. Чрез болката се обучава, като в крайна сметка ще трябва да се научат да се издигат над болката и тогава ще могат да я победят. Понякога простото разбиране на болката и защо я имаме намалява нейната сила.

Д: Но както ти каза, хората обезумяват и си мислят, че не могат да се справят с нея.

С: Те стават твърде центрирани в себе си. Те трябва да се издигнат над техните собствени интереси, от това, което чувстват в момента, до едно по-духовно ниво и тогава ще могат да се справят с болката. Сега, някой хора привличат болката, защото тя е убежище за тях. Тя може да е извинение за тях или да е „изход” и това е предназначението. Това варира според различните личности. Какво е болката? Тя не може да ви докосне, ако не й позволите това. Ако признаете, че ще ви боли, вие давате сила на болката. Не й давайте сила. Не е необходимо да я чувствате. Всичко това е свързано с човека.  Насочете се към своя дух, своя висш интелект, и тя няма никаква власт над вас.

Д: Хората могат ли да отделят себе си от болката?

С: Разбира се, ако искат. Но те не винаги желаят. Те искат симпатиите и само-наказването и един куп други неща. Хората са странни. Всеки знае как да прави тези неща, ако само отдели времето за това. Те трябва да намерят начина сами, защото няма да ви повярват, ако им кажете, че има и по-лесен начин. Трябва сами да достигнат до това.

Това е част от уроците, които те довеждат до там.

Д: Хората се страхуват толкова много от смъртта. Можеш ли да ми кажеш какво е, когато това се случва?

С: Ами, когато съм в тялото, усещам го тежко. То ме дърпа. Просто е неудобно. Но когато умреш това е премахване на тежестта. Релаксиращо е. Хората разнасят всичките тези проблеми наоколо. И това е като да разнасят тежести, те са натежали и обременени с всички тези странични неща. Когато умреш все едно ги изхвърляш през прозореца и усещането е толкова приятно. Това е промяна.

Д: Предполагам, че хората се страхуват най-много, защото не знаят какво да очакват.

С: Те се страхуват от неизвестното. Те просто трябва да имат вяра и да се уповават.

Д: Какво се случва, когато някой умре?

С: Ти просто се издигаш и оставяш всичко. Идваш тук горе. В светлината.

Д: Какво правиш, когато си там?

С: Усъвършенстваш всички неща.

Д: Къде отиваш, ако трябва да напуснеш светлината?

С: Обратно на Земята.

Д: Необичайно ли е ние да разговаряме с теб в този период?

С: Но времето няма никакво значение. В това състояние няма никакво време. Всичкото време е едно.

Д: Тогава не те притеснява, че разговаряме с теб от друго време и друго ниво на съществуване?

С: Защо трябва да ме притеснява?

Д: Помислих си, че е възможно да те притесняваме, а не бих желала да го правя.

С: Аз намирам, че това притеснява повече теб от колкото мен.