Мъката и тежестта от едно минало, може да се окаже най-големия плен за една душа. Да си стегнат и скован за да не изпуснеш целта пред себе си. Как една болест може да предизвика вниманието към духа, който трябва да бъде освободен. Страха да си свободен, страха да обичаш, страха да бъдеш себе си, страха, че може да ти се случи нещо. Панически атаки
Субект: С., младо момиче – 24г., страда от панически атаки в последните 10 години. Няма подготовка и не е чела никакви книги на духовна тематика. Единствените упражнения правени в домашни условия е визуализацията, която я помолих да научи. Практиката й е само една седмица.
Тази регресия е пример за много интересни процеси. Коментарите, които ще включа като мое лично мнение във времето се потвърдиха, особено когато получих допълнителна информация по темата за духовните причини за паническите атаки. Когато човек има макар и малка, но вярна следа към вероятните причини за едно нещо и има желанието и вярата, то шанса да постигне осъзнаване и да промени начините и тенденциите си е много по-голям. Съответно отпадането на състоянието – вестоносеца за тези по-дълбоки проблеми, е напълно постижимо.
Първия живот
С. слиза от облачето върху мокри павета, една крайбрежна улица с площад:
Има старинни газови лампи, времето е на свечеряване, а наоколо вижда хора, по-специално двама мъже, които говорят. Втория маркер за епохата са цилиндрите, които двамата носят. Особено впечатление прави единия от мъжете, който се вижда в профил. Той е облечен със сив фрак и има бастунче. Изражението на лицето не успяваме да видим, но има бели мустаци и видима възраст около 60 години.
Всичко това разглеждахме през очите на някого, който живее там в този живот. Когато помолих С. Да погледне надолу към себе си тя забеляза, че на краката си носи черни момчешки обувки, а нагоре се виждаха бели чорапи. Потвърди се – тя беше в тялото на момче с къси кафяви панталони до под коляното и каскет. Възрастта му около 10 – 11 години.
Момчето гледаше с притеснение към господина с белите мустаци и дишането му също беше ускорено. Чувстваше се сякаш ще му се скарат, сякаш нещо е откраднал. Господина не беше негов роднина, а по-скоро човекът, за когото работеха родителите на момчето.
- О, ти ли си. – казва мъжа, когато забелязва детето. Сякаш го чакаше да се появи там.
Момчето продължаваше да стои със страх и респект пред него. Мъжът изглеждаше страшно – свъсени бели вежди, намръщено изражение. А чувството, че му е длъжно с нещо не изчезваше. Все едно беше виновно за нещо, макар да не можеше да разбере какво нередно е направило. Мъжът сякаш го наказваше с мълчанието си, докато продължаваше да го гледа.
След като тази сцена и действие не ни разкрива нищо повече преминаваме по напред във времето:
Момчето вече е пораснало и го виждаме как се прибира в къщата, в която е отраснало, с книги в ръце. Къщата е масивна и бяла, построена във викториански стил с бели колони. Създава усещане за лукс. Но момчето не я чувства своя. Родителите му просто работят там. А той чувства, че не желае да се връща там.
Влизайки в кухнята виждаме майката и бащата на нашия герой. Макар да влиза в стаята, те не му обръщат внимание, а той също минава транзит към другите помещения в търсене на своята стая. Когато помолих клиентката да се опита да усети има ли емоция у родителите на момчето, любов или какво изпитват към него, то отговора беше:
– У тях има безразличие, не го отразяват много. Някакъв монотонен живот имат и дори един към друг те нямат емоции.
Последвахме момчето до стаята му, която е скромна и го видяхме да пише някакви медицински неща, сякаш свързани с училище. Силно усещане се появи, че той чувства, че не е на мястото си в тези обстоятелства.
Още по-напред във времето:
Сега момчето вече е голям мъж, облечен е в бяла риза и има фрак. Той чувства голямо удовлетворение в момента. Виждаме го навън пред някаква сграда до улица, всъщност застанал на стълбището пред тази сграда. Докато го наблюдавахме той надигна шапка да поздрави някого. Чувстваше се горд, беше постигнал нещо, вероятно образование, което беше завършил. И докато се чудехме защо стои вцепенен, то в следващия момент някой му направи снимка със старинен фотоапарат с черно покривало. Може би сам е искал спомен от този явно важен за него момент в живота.
Когато го помолихме да ни отведе до неговия дом, се озовахме в една къща от средна класа на една главна градска улица. Града напомняше на клиентката за Лондон. Оказа се, че къщата не е негова, а живее там под наем.
Отиде в стаята си и се излегна на леглото с чувство на облекчение, сякаш беше приключил нещо голямо:
С: Вече може да си отдъхне.
След тази сцена се местим още малко напред в живота на младия мъж:
С: Сега той има съпруга и две деца, а къщата му е луксозна, по-скоро като от висшата класа. Жената до него го обича, с благоговение гледа съпруга си, с възхищение... Но той въобще не я възприема по същия начин. Той обича децата си, нея я възприема само като жената родила му децата.
И въпреки това любовта на жена му силно се усеща. За жалост нашия герой там въобще не я е оценил.
Когато се опитахме да разберем дали поне неговата професия предизвиква някаква емоция у него, пак се появи чувството на безразличие и рутина. Работата му бе административна в сферата на медицината.
Може би луксозната къща и стандарта на живот бяха резултат от тази работа и от учението му, но той изглеждаше като напълно незаинтересован от това, което ще прави, никакво удоволствие, никакъв плам.
Придвижваме се до последния ден от живота на този човек:
Сега вече нашия герой е стар и плешив, облечен с бяла нощница лежи на легло. При него няма никой, но той все пак се чувства спокоен, напълно приемащ края.
Като се прехвърлихме до момента, когато душата му напуска физическото тяло след неговата смърт, първата реакция беше на почуда и любопитство:
- Я това ли било смъртта, и как изглеждам отстрани...
Нямаше никаква драма, съвсем спокойна реакция.
*Обикновено използвам момента за да разберем гледната точка на душата, докато е извън телесната форма, да видим как тя оценява изминалия живот и спомня ли си с какви уроци или задачи е дошла първоначално.
- Трябвало е да се махне от мизерията. И той е успял сам да се издигне над нивото на своите родители. Но това е била твърде силна, болна амбиция. Той го е постигнал, но не е бил много щастлив. Това не му е донесло никакво щастие. Той прекалено много се е задълбал в амбициите си да се докаже и да се измъкне от онази нищета. Чувствам го като самата мен сега в живота.
*Мъжът не се беше отпуснал и не беше съумял да се радва на живота, точно както моята клиентка разпозна, че е станало и в нейния настоящ живот сега, още от ранното й детство.
Спомни си за сцената с намръщения господин с белите вежди и разпозна, че чувството за вина у момчето е същото, което и тя много пъти е усещала в живота си досега. Макар тогава в сцената нищо да не се случва. Детето смята, че мъжа я глeда с укор, но докато ми го разказва клиентката изпита съмнение, дали това е истина, или само детето така си е мислело.
С: Като цяло мъжа не успява да се порадва на успехите си. Изживява си живота спокойно и рутинно, с безразличие!
П: Но защо се е оженил за онази жена, която толкова го обичаше?
С: Само защото стандартите са били такива, да създаде семейство. Не е изживял любовта. Тя просто му е била удобна и за това точно за нея се е оженил.
Като си спомним семейството, което видяхме в началото, родителите, които гледаха сина си с безразличие и без никаква емоция към него или помежду си, то логично е откъде е възприел този пример нашия герой (макар че не винаги се получава така).
С: Точно такъв е и той, дори не се усмихва на жена си. А тя го гледа сякаш той й говори най-прекрасните неща.
В регресия чувствата се усещат, истинската любов или липсата на емоции, всичко. Клиентката се почувства наистина обичана, докато възприемаше информация от мъжа и живота му. Макар че той самия тогава не се е радвал на тази истинска любов и не е отворил сърцето си за нея.
Накрая има един детайл, който е интересен. Макар да имаше супер луксозна къща и семейство, мъжът умря в таванска стаичка и напълно сам. И въпреки, че беше загубил явно, или беше разделен, от най-ценното си, семейството, той все още дори на прага на смъртта не го осъзнаваше. Каза само лаконично:
С: Отчита го като един обикновен живот и нищо повече. Не съжалява за нищо.
*Колкото и да е неочаквана подобна реакция от душата, ние трябва да имаме предвид, че духа на човека след раздялата с физическото си тяло още известно време изпитва чисто човешки емоции и страсти. Нужен му е определен период да се раздели с начина на мислене свързан с телесното. Обикновено в други регресии сме наблюдавали скоро след това промяна на мнението и разсъждения пречистени от човешки страсти, но не винаги става достатъчно бързо, за да го видим и ние чрез регресията.
Понякога субекта в регресия възприема душата на героя от миналия живот с образ, а понякога е само усещане за нея. Този път С. Имаше образ подобен на Каспър от детското анимационно филмче . Образа не е от съществено значение, нито доколко вярно ни показва облика на душата, по-важно е усещането за нея и реакциите, чувствата, които преживява.
Когато тръгва душата не виждаме никой да я посреща:
С: Това е движение нагоре. Отпускане, вдигане. Чувствам се спокойна. Приятно ми е.
*За човек страдащ от панически атаки, които са едно доста силно страхово състояние, тя се справи чудесно с цялата регресия. Нещо, в което аз не бях убедена в началото и очаквах, че страх може да се появи дори от затварянето на очите. Но явно истинския страх е нещо съвсем различно и не това, което хората смятат. Много хора, които се възприемат за напълно здрави имат много по-дълбоки страхове от това младо момиче. Много хора се страхуват дори да говорят за теми като смъртта, какво остава да си направят регресия. Непознатото плаши всички, но най-много плаши онези, които се страхуват и себе си да погледнат и да опознаят. Не мога да скрия, че изпитвам огромен респект към моята клиентка, към вътрешната сила и смелост, която проявява, независимо, че в живота околните я възприемаха за слаба и неспособна да се справи сама, виждайки единствено страха от паническите атаки, който я държи в плен.
Втория живот
Преместваме се до друг живот, където също има актуална информация и отговори за С.:
*Тук все още в началото на техниката за прехвърляне, тя започна да описва неща сочещи, че вече е попаднала там, където трябва. Това, което аз я бях помолила да визуализира, е само един тунел, през който трябваше да премине и да излезе от другата му страна, където я очаква друг важен за нея живот. Но с тази техника, макар и рядко да се случва, просто бяхме нацелили елемент от конкретен минал живот при клиентката ми.
С: В тунела виждам как срещу мен идва влак. Мина много бързо, стар червен влак. Толкова близо мина, че дори успя да развее косата ми.
Когато се оглежда да опише пейзажа се оказва, че ж.п. линията пресича планинска местност, криволичи покрай скала, има гора, а надолу се вижда море.
Поглеждайки надолу към собственото си тяло, за да видим през чии очи разглеждаме този пейзаж:
С: Надолу виждам камъни и аз стоя върху тях с раздърпани стари обувки. Но те не са ми по мярка, по-големи са, кракът ми е малък. Нагоре краката ми са голи, имат синини и са изподрани. Облечена съм в червена рокля на бели точки и къдрички. Момиченце съм.
Тук се появи емоция, сякаш тя се възмути на тривиалната картинка, която виждаше. И все пак точно това видя и това описа, колкото и да й се струваше смешно и странно. След няколко секунди се досети, че това облекло й е познато. Досети се, че като малко момиченце самата тя е имала подобна рокля.
С: Дори описанието на това момиченце наподобява моя външен вид като малка. Тя се чувства щастлива. Виждам я как си играе и ме забелязва. Дяволита е и хитра по детски.
*Понякога се случва и това. Виждаме как човека в миналия живот сякаш забелязва субекта, който от настоящето надзърта в това минало да го разгледа. Това разбира се се случва на енергийно ниво и ние по никакъв начин не се намесваме в събитията, които тогава са се случили. Но не пречи да общуваме и дори да задаваме въпроси, както се е доказало при други регресии.
Когато помолихме малкото момиченце да ни заведе там, където живее:
С: Виждам дървета и прострени големи бели чаршафи. Къщата е сива, олющена и някак захлупена. Тази гледка ми напомня за дълбоката американска провинция. Това момиченце... сякаш чувствам много по-силно себе си в нея, отколкото мъжа от предишния живот.
Майката на детето също се появява в сцената с леген с пране – една млада жена с рижави коси, която изглежда щастлива и се усмихва на детето.
Оказва се, че наоколо няма други къщи, а къщата им се намира до някакъв черен път. Живеят бедно.
С: Чувствам, че времето отговаря на 1940-50 година. Не чувствам да имам баща. Поне не е там, сякаш е заминал някъде. Да, бащата липсва. Но аз се чувствам обичана у дома. Макар, че живота не е лесен. Майката е перачка. Но все пак тя излъчва толкова щастие.
*За разлика от мъжа в предния живот, който беше постигнал задоволителен стандарт и не знаеше как да се радва на живота. Тази жена при все, че сама отглеждаше детето си и се справяше с бедността, цялата излъчваше щастие. Това е много добър пример за малкото момиченце, какъвто момчето в предния живот не беше получил от своите безразлични родители.
П: Как се чувства момиченцето, как я усещаш?
- Тя е много палава, сякаш не й пука от нищо, освободена е...
Паралел с настоящия й живот:
*От най-ранно детство в настоящия живот момичето си спомни помни колко сериозна е била, колко стегната, пълен противовес на това весело и свободно дете. Интересното беше да проследим историята и да видим ще узнаем ли какво се е случило и защо макар някога да е била освободена в живота на това момиченце, защо днес в настоящия си живот е толкова сериозна и не може да се отпусне да се радва на нищо, по-скоро като частично подобие на мъжа от предишния живот.
Преместваме се напред във времето, когато тя вече е млада жена около 30 годишна:
- Виждам я как седи в нещо наподобяващо бар. Външния й вид и дрехи са като на жена, която живее през 40те години на миналия век. Има тъмна навита коса, червено червило и пуши цигари една след друга. Има бяла кожена наметка. В момента е през деня и в бара няма много хора, то е нещо като кафе през деня, а вечер е бар. Но тя чака някого и изпитва досада от това. А сякаш и няма особено желание да вижда този човек, когото чака.
Попитах я как усеща младата жена, дали я чувства като семейна или все още няма партньор в живота.
С: Сама е, не е женена. Имам чувството, че е от „лиглите”, които използват мъжете. Сякаш живота е един купон и аз го живея. Мъжете в живота й я издържат.
*Точно обратното на начина й на мислене и сериозността й в настоящия живот. Но интересно къде се беше загубило онова детското свободно чувство, радостта и чистотата на детето.
С: Тя и сега е палава като дете, но го търси във връзките с мъжете. Интригата и напрежението й харесват. Тя е провинциалното момиче, дошло в големия град.
Отидохме да видим къде е нейния дом сега. Оказа се една квартира, която дели със съквартирантката си. Нямаше роднини.
Преместихме се да видим края на този живот, последния ден преди да напусне този свят:
- Чувствам я много нещастна. Около 60 годишна е сега и има вид на болна. Виждам я в един грозен пеньоар. Състарена е, оплешивяла и вече не е красива, загубила е блясъка си. Тогава в бара беше друго, тя се чувстваше уверена в красотата си. Чувстваше се нещо повече от другите. Сега не е така, състарила се е преждевременно. Не е доволна от живота си. Чувства се немощна и похабена... няма я вече онази хубава коса!
Когато С. се опита да почувства тялото й усети, че жената няма физически болки, но всъщност страдаше от сериозна депресия.
Разглеждайки средата около нея забелязахме, че тя се е върнала в родната си къщичка. Нещо се беше случило с нея, за да се върне на това място, при условие, че стандарта на живот, който си позволяваше на младини беше доста по-висок.
С: Усещам я, че тя не си е позволявала да обича в този живот. Имала е страх от нараняване. Сякаш е търсела баща си във връзките с тези мъже. Той така и никога не се връща в живота ми.
*Макар на моменти клиентката да описваше наблюденията си като страничен наблюдател, а на моменти от първо лице, то и при двата случая сърцето й усети емоцията на възрастната страдаща жена. И това е нормално, независимо доколко свързани или дистанцирани се чувстваме от един образ. Човек може да си помисли, че сълзите на клиентката, които скоро се появиха при следващите думи са само заради тъжната гледка и мъката на жената там. Но тези сълзи са много мощно пречистващо средство за настоящия живот на С., която толкова дълго бе успяла да остане сериозна, не си беше позволила и най-малката свобода, дори да изразява себе си спокойно, че сега просто всичко искаше да се излее. Все едно сцената с тъжната жена даде позволение на нея тук и сега да си поплаче, да отвори сърцето си за цялата трупана мъка и объркване от детството до сега.
С: Остава си сама на края, като кукувица. Не се чувства добре заради това как е изживяла живота си. Усещам мъката й. Усещам, знам, че тя така ще си умре, сама. Тя е искала да има семейство, деца. Усещам себе си същата – като тази жена.
*Тук болката на жената припомни на С. нейния собствен ужасяващ страх, че няма да успее в този живот сега да създаде семейство и да има деца. Страх, че завинаги ще си остане сама, макар да беше все още доста младо момиче, което тепърва щеше да срещне любовта в живота и й предстоеше много за изживяване, и достатъчно време за деца.
Пренасяне на емоция при смъртта
*Това, което се беше получило и се наблюдава при някои други регресии, е че при силно чувство в момента преди да си тръгне човек от този свят, то се запечатва в паметта на душата и се пренася в следващия живот, където тази емоция трябва да се освободи. Много голяма мъка, недоволство от себе си, огорчение и страх, че е останала сама, че не е успяла да има семейство и деца – всичко това и сега присъстваше у С., макар без да има логично обяснение в настоящия живот от къде са дошли подобни мисли и страхове у едно младо момиче.
Поради някаква причина жената в онзи живот се беше пазила от сериозните връзки. Сякаш в нея е имало някакъв страх или нежелание, въпреки че не са й липсвали ухажори. Макар да не получихме ясен отговор за този страх от къде произлиза, вероятно и липсата на нейния баща в живота й е допринесло. Той беше заминал от семейството и не го видяхме да се връща никога. Имайки предвид трудния им живот и оцеляването, за което се е грижила единствено майката с цената на доста труд и усилия, то вероятно момиченцето от малко е възприело, че това и на нея може да се случи и съответно дълбоко в нея може би още тогава се е изградило поведението да отбягва създаването на семейство, за да не бъде изоставена в изпитание като майка си.
С. усещаше колко тежко се чувства жената и тази емоция не се разсея до самия й край. Тя премина през смъртта и това беше последното, което пренесе със себе си.
Обикновено след физическата смърт на тялото търсим да почувстваме какво мисли душата относно току що приключилия телесен живот. Това не е по-трудно от колкото получаването на информация докато духа е бил в човешко тяло. Само образа на душата варира според вътрешната потребност на субекта в регресия да го „облече” с някакво сияние, форма на облаче, по-бледо копие на физическата форма или дори понякога да продължава да го чувства без образ.
П: Как се чувства сега душата на тази жена, която току що си тръгна от този земен живот?
С: Жалко е, ужасно е, нищо не е направила и се чувства отвратително. Яд я е и й е мъчно, че може би смисъла на това идване в живот е бил именно създаването на семейство, а от страх тя го е избегнала. Тежко й е и иска да се върне пак на Земята.
Колкото и да звучат странно първите думи, след раздялата с телесния живот душите имат нужда от време за да се отърсят от човешките емоции и страсти и типичното за човека да тъгува, да се ядосва и т.н. Обикновено останем ли малко по-дълго да разговаряме с тях, те ни показва и смяна на гледната точка и едно успокояване, което се случва.
Опитах се да я успокоя. Много е важно в такъв момент да не изоставяме субекта под влиянието на мъката и разсъжденията на образа от миналото. Ние всъщност имаме ясна възможност да променим гледната точка за добро, да внесем и друг ъгъл на виждане и да дадем надежда на душата, която е толкова самоосъждаща и критична към себе си. Защото от тази критичност има последици тук и сега, защото това отхвърляне на себе си тогава се е пренесло и сега оказва ефект върху живота на клиентката ми.
Започнах да я успокоявам да не бъде толкова строга съдница на себе си и да погледне нещата от друг ъгъл – предстоеше и нов път и нови възможности пак да се роди в тяло и да осъществи всичко, което не е успяла досега или от което се е страхувала.
Тогава С. ми каза през хлипове:
- Не мисля, че тя си е тръгнала въобще. Душата не е тръгнала, както би трябвало. И мен сега ме притиска за същите неща и ми пречи. Тя е в мене сега.
П: Добре, нека ние да й помогнем. Нека я окуражим сега да си тръгне. Защото и за нея това не е добре. Тя е останала пленичка на този минал живот заради силната емоция и липса на прошка към себе си. Но тя така не се развива и не може да поправи грешките си. Така и на теб пречи и на себе си. А ти би могла да допринесеш да се изчистят тези неща, да постигнеш напредък и да надградиш върху нейната работа.
Обещанието
С: Аз искам да й кажа, че ще направя каквото мога и няма да ме е страх да имам и детенце и семейство, и да изпитам любов...
Това спонтанно обещание, което С. даде на духа беше много разтърсващо и за мен. Макар да знаех, че всичко това се случва реално, пак ме удиви силната връзка, която тези две същности имаха. Любовта и мъката, която споделяха и грижата и решимостта на С., която сега беше в тяло и имаше възможност да довърши общото дело, да помогне на другата енергия да си тръгне и да освободи това болезнено минало.
Може би за част от вас е трудно да разберете каква е разликата между тях, не са ли те едно и също нещо и защо сякаш са две души, едната жива в тялото на С. тук на Земята, а другата останала като затворник в някакво ниво близко до онзи минал живот разяждана от чувство за вина и осъждане на себе си.
Във всеки живот идва една специфична комбинация от характеристики, качества и способности и спомени. Те са една малка част от това, което се намира и е характерно за Духа, или Висшия Аз там в духовния свят. За всеки отделен живот има задачи и опитности които се избират по пътя на духа за развитие и познание. В съответствие с тези задачи и нужни опитности само една част от духовните характеристики слизат в душата която има задачата да оживи тялото.
Тя има връзка с Висшия Аз, с големия Дух, но съзнателно идва само с определен набор от неща в себе си. След като приключи един живот опитността се връща, или би трябвало да се върне в цялото, в съвкупността на Висшия Аз, но душата не изчезва. Нейната индивидуалност се запазва. Когато трябва да се дойде в друг телесен живот и да се случват различни изпитания и опитност за развитие и познание, то се взема пак различен набор от характеристики от духа. Понякога те много наподобяват предишно въплъщение, тогава казваме, че това е същата душа, енергетиката е същата, и това се усеща в регресия като разпознаване на някой от настоящия ни живот като образ на друг човек в минал живот.
Но все пак това не са идентично еднакви същности, макар те да споделят един Дух. Те са частици от същия дух. За това в регресия хем се усеща любов, тъга, и всякакви емоции свързани с образа който виждаме, хем чувството е, че сякаш това не сме ние самите на 100%, а има някаква разлика. Именно разликата е в набора характеристики взети за конкретния телесен живот.
Книгите на Робърт Монро добавят много ценна информация, особено третата от неговата трилогия „Безкрайното пътуване”. В нея той споделя за опитности извън тялото, в които е срещал други части от себе си, от своето Аз и е успявал да ги освободи. Това силно напомня за описаната тук в тази регресия ситуация. Не всички души успяват да продължат пътя си и да се приберат у Дома при Висшия аз. Особено хванатите в някаква тежка емоция или отмъщение, или дори материалните привързаности към тялото, което си имал, към къщата и имотите, дори към работата и нивите си... все причини за душите с по-силни материални ценности да останат пленници на това си мислене.
Към регресията...
Познавайки живота на моята клиентка от предварителния ни разговор осъзнах, че тя сега е много по-смела от онази жена в миналото. Сега тя беше дошла в семейство с двама любящи родители. Очевидно планирано решение за да преодолее страха и травмата от това един ден тя самата да се обвърже и да съгради семейство. Сега се беше осмелила не само да изпита любов към родителите си, но имаше и много приятели, които силно обичаше. А се оказа, че има и вродено майчинско чувство. Една добра комбинация, внимателно подбрана, за да има добър шанс душата сега да се справи със страха си и желанието за семейство да надделее.
С: За това аз обичам толкова много децата, защото тази жена е искала да има дете... За това аз мога да издържа да не виждам приятелите си известно време, но не и техните деца. Те много ми липсват и трябва да ги виждам.
Този пример за душа, която не е продължила напред по пътя си и е пленник на даден минал живот е само един от много, които под различна форма са се появявали. Понякога това е просто участник от даден живот, който по някаква причина държи лоши чувства или обвинение към друга душа от неговия живот и това тежко чувство го държи вкопчен в това минало. Получава се едно обсебване и фиксиране, точно както някои от нас понякога се вкопчват в някоя стара обида и това не ни позволява да продължим качествено напред с живота си.
Така по същия начин една част от С. свързана с онзи минал живот беше останала да страда вкопчена в самоосъждането и оплакването на онзи пропилян живот, както самата жена тогава го обрисува.
Духовният водач на помощ
Този момент реших да повикаме духовния водач на С. за да ни помогне да изпратим успешно и да се разделим с тази същност от миналото.
Енергията на духовния водач идва при нас в образ на мъж в бели дрехи.
П: Ти сега си себе си и виждаш жената като отделен образ, нали?
С: Не, тя е в мен, не е отделен образ. Тя е учудена. Духовния водач прилича на баща, има такава бащинска енергия. Излъчва сила. Прегръща ме... (разплаква се)
Впоследствие си дадохме сметка защо водача се беше появил именно с тази бащинска енергия. Той въздействаше директно на наранената душа на онази жена. Тя беше изпитала липсата на бащино внимание и любов, може би донякъде и причина за част от решенията, с които не се гордееше от онзи живот. А сега тази бащинска енергия сякаш директно действаше да лекува душата. Много силен момент на предаване на енергия, закрила и любов, на който самото тяло на С реагира със сълзи. Точно такава е реакцията винаги, когато станем свидетели или сме докоснати от вибрациите на една безпределна любов. Нашето тяло, нашето сърце не могат да издържат хладнокръвно или да останат дистанцирани. Всяка клетка разпознава енергията на Бог и сълзите са своеобразен знак на преклонение и почитание, на огромна благодарност, че това ти се случва.
С: Духовния водач, казва че всичко ще бъде наред, че нещата ще се оправят. А аз се чувствам като малко бебе.
Помолихме водача да помогне на душата от миналото да си тръгне и да продължи пътя си.
С: Виждам я като малко момиче с червена рокля. Той я хвана за ръката и двамата тръгнаха към светлината.
Най-после тази душа щеше да получи лечението и утехата, което се дава на всички след раздяла с физическото тяло. Но в нейния случай тя сама беше избрала да се обрече на това пленничество, не успявайки да се откъсне от човешките си страсти.
Чрез моята клиентка тази душа беше получила шанс да се освободи. Появата на паническите атаки, на това силно страхово състояние вероятно беше подклаждано именно от страховете на онази част в нея, която беше свързана с жената от миналото и стоеше в плен на миналия си неуспех. Тя действително имаше нужда от помощ за да си тръгне.
Какви са поуките, отговорите на духовния водач
Премествам С. на друго място – един красив градски парк, където атмосферата е много спокойна. Изчакваме там при нас да дойде отново енергията на духовния водач.
С: Сега той изглежда с по смекчени черти на лицето.
(Явно по-рано, когато се появява енергията е била по-концентрирана и някак сериозна именно заради работата, която трябваше най-напред да бъде свършена с душата на жената от миналото.)
С: Усещам първото, което излъчва към мен е – „Въпреки всичко, което е минала в живота си сега, тя се справя добре.”
П: Добре, а може ли да ни обясни духовния водач защо на С. беше показан първия живот, който видяхме? Онзи мъж, който се роди в бедно семейство, където получаваше само безразличие от родителите си, но сам успя да се измъкне и да постигне доста добра материална независимост. Защо се показа точно това? Какво е имала да учи душата?
С: Да научи, че не е важно материалното, че е по-важно да знаеш какво искаш от живота и да си щастлив. Най-важното е да си свободен, няма значение беден ли си, богат ли си. Ако не можеш да се насладиш на това, което си постигнал, (защото си роб на страха) каква е ползата?
Значи урока на тази душа беше не само и единствено да се измъкне от бедността и да надскочи нивото на родителите си, но и да осъзнае, че онова, от което е бил лишен в детството, материалното, не е само по себе си щастие и не бива да се превръща в самоцел.
П: Добре, но той също така имаше любовта на съпругата си. Една истинска любов, на която не отвърна и сякаш не оцени? И той ли е имал страхове, както жената от 40те години, която избягваше сериозните връзки и не допускаше любовта?
И в двата живота се вижда една прилика – в определен период от живота си героите имат по един човек до себе си, който наистина ги обича. В единия случай е съпругата, в другия майката.
Когато има подобен модел на поведение и се наблюдават повторение, то е много важно в настоящия живот човека да внимава тези минали навици, тези негови вътрешни тенденции да не го „подхлъзнат” отново по пътя на някогашните му стъпки, реакции и бягство от научаване на уроците. Много е примамливо всичко старо, всичко на което сме свикнали, просто защото ни е много познато и се чувстваме комфортно в това поведение. Но опустошителните последици, до които това е довело в миналото са ясен знак и предупреждение към човека сега да бъде внимателен и да живее живота си напълно осъзнато за тези подводни камъни. Да промени края на историята сега, когато чрез новите обстоятелства в това ново прераждане му се дава шанс и възможност. Но отговорността за тези нови избори пак остава на душата. За това интегрирането на информацията разкрита в една регресия е работа на човека тук и сега и негова лична отговорност, особено когато му е даден достъп до такива дълбоки отговори.
П: А какво трябваше да учи жената от втория живот, който ни се показа? Видяхме я като едно малко жизнерадостно и свободно момиченце, което беше пълно с радост. Какво стана в живота й, че се превърна в жената, която използваше мъжете, но никога не допусна любовта им да стигне сърцето й?
С: Трябвало е да научи да се отпуска в живота, както го правеше като дете. Но при голямата жена това се превърна в крайност и неправилно прилагане. Това са безразборните й връзки, уж е „свобода”, но не е така.
Тук виждаме как един човек може да прикрие страха си от обвързване под такава привидна освободеност. Това пак е бягане от нуждата за собствено семейство.
Този ненаучен урок се е пренесъл и сега в живота на С. Точно това е описанието напълно отговарящо на нея още от както е била дете – стегната, сериозна, несвободна. И основата за нейното състояние и панически атаки.
П: Може ли духовния водач да ни каже защо в настоящия живот на С. главното изпитание е страх? Както тя каза по-рано, този страх от онази жена ли е – че няма да успее да има семейство и деца?
С: Страха трябва да се научи да го превъзмогне, за да живее, както иска.
П: А в онова жизнерадостно момиченце в началото на втория живот няма страх. Защо и кога се е появил, защото у зрялата жена вече присъстваше и определяше изборите и поведението й в живота?
С: Аз пак виждам влака и пак усещам едно свиване в стомаха и гърдите. Все едно ми се стяга сърцето и душата ме боли. Не физическа, а душевна болка.
Същата реакция у нея се появи още в самото въвеждане в този живот на жената от 40те години. Често използвам техника с тунел за преход от един живот в друго място и време, където се съдържат ценни отговори за човека. Но още преди да я помоля да премине през този тунел и да погледне какво е от другата страна, тя започна да вижда спонтанно елементи, които показаха че това вече е нейн предишен живот и там действително има тунел (съвпадение на елемент от техниката с елемент от реален важен за субекта живот).
От тунела излезе влак с много бърза скорост, че дори косите й се развяха. Аз вече й бях дала инструкция да премине през тунела, без да подозирам, че макар аз да го използвам като техника, той е част от самия живот, който търсим. Мисълта да премине предизвика у нея емоционална реакция, страх и свиване в тялото, сякаш да се предпази от невидима опасност. Сякаш тялото си спомни нещо на много дълбоко ниво и реакцията беше чисто автоматична. Тази ситуация, в която едно дете на косъм се разминава от смъртта вероятно беше оставила страх в душата му. Дали буквално се е случило както го видяхме – т.е. имало е действително такъв влак и именно от възможния сблъсък детето се е стреснало, или всичко това е една много по-дълбока метафора за смъртта и влака който ни отвежда от този живот към следващия, няма как да знаем със сигурност. Но определено е тясно свързано с непознатото, което може би ни очаква „в един тъмен тунел”.
Много често образите в регресия означават доста повече неща освен най-очевидния им смисъл. Като се замисля за страха, който изпитват хората с панически атаки, то е именно такъв страх – сякаш направиш ли крачка напред рискуваш живота си.
Сравнявайки това чувство С. го разпозна и в настоящия си живот от момента, когато са започнали паническите атаки. То се появява винаги, когато трябва да излиза навън сама.
Доста често един спомен на ниво душа от изживяна силна емоция, болка, стрес, може да бъде пренесен в следващ живот с цел да бъде работено по тази травма и евентуално духа да се освободи напълно от миналото си. Но за да се активира тази задача предварително биват избирани обстоятелства, условия и ситуации в живота, който сякаш напомнят на душата, докосват някаква фина струна в нея и емоцията се връща с пълна сила тук и сега за да бъде призната и излекувана.
Друг повод да се възроди този спомен е появата в един момент от живота на друг дух, независимо дали в човешко тяло или нематериална форма, която е пряк участник в едни минали събития с нашия субект, където общата им работа е създала предпоставка за наличната сега травма, която трябва да бъде освободена. Това може да се случи и с активиране на аспект от същата душа, но характерен за минал живот и участник в минали травматични събития. Човек разпознава тази енергия, а това събужда миналото и от там идва време за разчистване и разплата за това минало. Повече за това в лекцията от изследването на бразилския д-р Андрей Морейра - Panic Syndrome and Phobias- A Medical Spiritist Approach.
https://www.youtube.com/watch?v=IFm79Zff7co
https://www.youtube.com/watch?v=9THCfM40tQU
Попитах духовния водач на С. защо сега тя изпитва отново същия страх и стягане:
С: Запомнила е повечето лоши неща и ги е пренесла тук (и няма място за хубавите)!
Тогава помолих духовния водач, ако може той да я изчисти от всички лоши емоции.
С: Той си сложи ръката на гърдите ми.
П: А може ли да ни каже той, имало ли е това момиченце в онзи живот действително травмираща случка с влак.
С: Да, минал е много близо до нея... И сега ние живеем много близо до гарата и като дете покрай мен са минавали влакове. Само шума ми е неприятен и чувството, че нещо те настига.
*Напомня ми за преследвано животинче, което се страхува да не бъде хванато в капана; което знае свободата, но знае и какво означава да бъде заловено.
С: Чувам го, но никога не знам колко е далече и в какъв момент ще мине.
*Сякаш тревогата се пораждаше от самия звук вестител на идването на нещо, което не беше ясно кога ще дойде точно, кога ще я настигне, а самото му очакване и неяснотата около него засилваха страха. Това доста напомня описанието на страха от евентуална паническа атака, именно очакването на нейната поява е най-мъчителната част от това заболяване. Подсъзнателното очакване, че нещо ще се появи внезапно, че няма да сме готови за него, в крайна сметка, че нямаме контрол над тези „внезапни” неща...
Но човек има една истинска свобода – това е избора на реакция на дадено изпитание. От нас зависи какво ще предпочетем – да изберем да се самосъжаляваме, да изберем да се смачкаме или да изберем да благодарим и да скочим смело напред каквото и да означава това. Приемем ли страха си, сприятелим ли се с него, приемем ли „най-лошото”, което обикновено за хората е страха от смъртта, дали физическа, или просто смъртта на илюзиите ни за самите нас, то тогава няма да има какво да ни уплаши.
П: Защо изпитанието на С. в настоящия живот с ПА (паническите атаки)продължава толкова дълго, вече 10 години?
С: Дълго е за да се научи да се бори и да направи така, че да живее както иска, да се освободи и да няма задръжки.
* А това изпитание на пръв поглед й даваше още причини за задръжки, ограничения и несвободи. Дали тези бариери не бяха „спуснати” Отгоре за да види собственото си отражение, вътрешното аз, което беше сковано и твърде сериозно във всички сфери на живота... Дали сравнено с всепоглъщащия страх на ПА тези нейни страхове да се отпусне и да бъде себе си нямаше най-накрая да й се сторят като детска игра и да отвори сама вратата на клетката.
Тази зависимост, която уж живота й налагаше, невъзможността й да излиза навън без придружител, не е ли тя ясна картина за вътрешния затвор, в който се беше заключила, едно ново и достоверно оправдание за да не бъде свободна, да не си позволи да се отпусне.
Погрешната представа за света, която имат много млади хора, погрешните ценности, погрешните правила, които им се натрапват, всичко това води до изкривяване на картината на този свят и вместо в реалния му облик, те виждат само едно ужасно място, в което изостават от надпреварата, в което не могат да се впишат и се чувстват не на място.
А реалността е толкова различна – привидни различности... професии, социален статус, атрактивна външност или липсата й, а отдолу души изживяващи едни и същи уроци, страдащи по един и същи начин, страхуващи се от едни и същи неща – самота, отхвърляне, изява, любов, одобрение, себедоказване, болка, смърт. Колко си приличаме. Разликата е само кой за кои от уроците е дошъл, в кои области е трудността му.
Защо тогава да се страхуваме, от какво... пред кого да се доказваме, защо мислим че сме недостойни, след като другия срещу нас е затънал в неговия си филм и с не по-леки уроци от нашите собствени.
Дали ще изберем да виждаме новото в живота си като внезапно появил се влак, дали ще изберем стреса и страха или ще видим в това една летяща към нас възможност за ново изживяване и ново знание – ето това имаме – това е в наш контрол – да изберем реакцията си, от която зависи качеството на живота, който ще имаме тук на Земята и новопридобитите умения, които може да ни помогнат по пътя.
Така и в своя живот досега С. живееше стегнато и сковано в страхове. Едно нерадостно и твърде сериозно детство, въпреки любящото семейство, в което е избрала да се роди. Беше внимавала прекалено много да не разочарова този или онзи, беше се подложила на строг контрол и следене, превръщайки се сама за себе си в един суров генерал. Ако не беше дошло това изпитание, може би тя нямаше да осъзнае никога какво причинява на себе си, в какъв строг тъмничен затвор е поставила душата си, без възможност за глътка радост, смях и истинско щастие в живота.
С: Духовния водач казва, че не си е взела урока, когато е била дете. Не е направила нищо по въпроса.
П: А имала ли е такава възможност? Кога е имало условия да научи този урок?
С: Когато баба ми почина, трябвало е да ми дойде като един урок, че живота е кратък, да му се радвам, да не се затварям в себе си. Сама съм си го направила това, не е никой друг.
Това ми е грешката. Всички тези неща е трябвало да ме научат. Може би съм се родила така резервирана, както съм била преди в живота на младежа и девойката. Може би е трябвало да се науча да се отпускам и да бъда такава, каквато искам. Защото виждам и жената от 50те години, макар да е имала вниманието на мъжете и хубавия живот, тя не се радва на това, на нея й е досадно. Търси си тръпката за живота отвън на нея самата, у другите, но тя не е там. И как би могла да е щастлива, когато пак е „някой друг”, но не и себе си. Според нея този „някой друг” желаят онези мъже, не нея. Трябвало е себе си първо да хареса...
Много е важно, когато в регресия открием една негативна емоция или начин на възприемане на реалността, то да се намесим и да изречем на глас и другата гледна точка, която ще допусне съзнанието на човека да погледне по-разширено на събитията, да прости и да потърси ползата от опитността, а не да остане вкопчено в миналото оплаквайки се че не може да бъде променено. Именно с промяна на реакцията си към това минало ние му влияем.
За това си позволих, както на много места в регресията, да поговоря успокоявашо на С. давайки и една нова перспектива и поглед на нещата.
П: Не се обвинявай. Действително ние сами влизаме в някои от най-сериозните си уроци, но те предоставят на душата възможност за най-голям растеж. Важното е от тук нататък да изживееш пълноценно живота си – да се отпуснеш, да има свобода във всяко отношение, да започнеш да зачиташ и поставяш твоето мнение пред мнението на останали свят, да правиш каквото на теб ти харесва, да учиш, да четеш, каквото желаеш. Да казваш и да защитаваш позицията си без чувство на вина и притеснение за чувствата на другите. Тази свобода ти трябва да си я дадеш за да изчезне това състояние на сковаващ страх. Дори и за някой друг да се превърнеш в „лошия герой”. Най-големия страх на хората е да бъдат лоши в очите на другите. За това винаги се стремим да сме добри, да се харесаме. Но не е възможно да сме добри за всички. Винаги ще се намери поне един човек, за когото да не сме достатъчно добри.
С: Тук ми е грешката и явно всички тези неща това е трябвало да ме научат, да се отпусна и да бъда такава каквато искам и да не ме е страх. Може би съм се родила така резервирана, както съм била в предишните показани животи ( на мъжа, който беше дистанциран от семейството си и нещастен въпреки материалните успехи и на жената, която прикриваше страха си от истинско обвързване и обич с множество краткотрайни връзки).
П: Да, жената тогава дори не се радваше на живота си, на вниманието на околните, на удобствата. Пак е била вътрешно стегната по някакъв начин...
С: Самия факт, че и беше досадна цялата работа и не чувстваше нищо, и това търсене на тръпка в някакви връзки с мъже...
П: А това е една голяма заблуда, защото тази тръпка за живота човек може само в себе си да я намери и от вътре навън да я проектира. Едва тогава започват да му се случват интересните неща. Първо трябва да хареса себе си и себе си да намери за интересен. Само ние можем да си направим живота вълнуващ. А много хора търсят друг да им изпълни тази нужда. Тогава идва разочарованието.
Според мен това освобождение трябва да го преживееш първо в съзнанието си. Да приемеш, че вече се превръщаш в човек, който мисли и за себе си, освен за щастието на другите и как да не ги разочароваш. Може би е време точно обратното да направиш от обичайното и да започнеш да съобразяваш всичко спрямо твоето вътрешно усещане и твоето вътрешно аз. За да дадеш знак. Защото ти трябва да дадеш знак и на физическо ниво на това тяло, че ти вече го уважаваш и обичаш и заради себе си ще промениш някои неща. Каквато и да е реакцията на околните или „приятелите”. Точно в това е скрит урока. Да можеш да приемеш, че някой може и да не те одобри напълно, но не бива да правиш повече компромиси със себе си, защото именно това потъпкване на себе си, стягане, страх и възпиране да бъдеш такава каквато е същността ти, само и само да те одобрят другите, това е довело паническите атаки.
И за да изживееш живота по-пълноценно живота от тези двама герои от миналото, защото ние видяхме мъжа семеен и с дечица... и все пак беше нещастен. Виждаш ли сега целта ти в този живот не е само на всяка цена да имаш дете, но ти трябва така да се освободиш, че дори когато се имаш свое дете, ти да си свободна, вътрешно, истински, и тази свобода да я предадеш на това дете. Защото в онзи живот какво стана – той живя, имаше любяща жена и две деца, но какво от това, той не съумя да се радва на това щастие, не се отпусна, не отвори сърцето си. Разбираш ли ме?
С: Да.
П: Това не те устройва.
С: Не.
П: Не е достатъчно просто да имаш дете, а вътрешно страданието ти да продължава.Трябва да се отпуснеш и да се радваш на живот, а Господ ще се погрижи за останалото. А има и една зависимост. Когато ние се радваме на живота и си позволяваме да се обичаме, такива каквито сме, ние излъчваме това. И хората около нас биват привлечени от тази енергия в нас. Те може да не осъзнават какво е, но ние действително излъчваме нещо хубаво. И те искат от същата енергия. Когато ти започнеш да даваш на себе си това, което търсиш, то ти ще привлечеш и такъв партньор, човека с когото да създадеш семейството, за което мечтаеш.
НЕРЕШИТЕЛНОСТ и Реализация в живота
П: А защо при С. я има тази голяма нерешителност?
С: Тя си я създава.
П: От къде се появяват колебанията да взема решения?
С: От страха, от това, че не си позволява да изпитва всичко на пълни обороти. А като не си го изпитал как ще разбереш с какво искаш да се занимаваш... как ще си решителен и ще кажеш – Това е! При условие, че ти не си го изпитал, ти не знаеш какво е.
П: Да, всъщност човек трябва да премине през едно опознаване на света, различни професии или местоработи, на които да срещне различни хора и така да добие опитност за повече неща. И тогава да реши какво му харесва да прави и какво не. В такъв смисъл ли?
С: Да, така го усещам. Имам чувство, че ми казва – Докато живееш с тези задръжки, ти няма как да разбереш какво искаш да правиш, с какво искаш да се занимаваш.
П: Докато си нерешителна не можеш да натрупаш опита, чрез който да прецениш?
С: Да.
П: Това ми напомня за храната – вкусваш няколко ястия за да избереш кое най-много ти допада. Но трябва поне няколко да си опитала.
С: Точно.
*Освен „опитването” независимо дали става въпрос за някое хоби или за професия, човек трябва да си даде време и да осъзнае тези опитности. Не бива да се бърза с решението. Подобна е ситуацията с кандидатстването след гимназия. Младия човек е изправен пред един избор какво да учи. Но от това решение се предопределят следващите 4-5 години от живота му и освен това струва пари. Но макар да имат афинитет към една или друга наука, липсата на житейски опит и познаване на личността си често повлиява и младежа не избира най-доброто за себе си. И как да избере вярното от първия път, когато няма как да знае предварително кое ще му хареса на 100 %. Много често само година – две след началото на обучението младежа разбира категорично, че не иска да учи съответната специалност, че е бил в заблуда и съвсем друга сфера го привлича. И тогава много млади хора се измъчват от избора си, от чувството за вина за едни похарчени пари за обучение, от едни излъгани надежди и всичко това под натиска и очакванията на родителите. В такива моменти онези от тях, които нямат духовното в себе си, които не вярват в нищо и са по-неустойчиви на стресове, просто се предават – тогава се появяват „изведнъж” болести като панически атаки и други страхови състояния.
Но привидно грешното решение всъщност е много полезно. През изминалия период ние поне сме осъзнали, че със сигурност не желаем да се развиваме в тази сфера и че не харесваме тази професия. Междувременно сме срещнали хора, евентуално сме работили различни работи за да се издържаме и сме разбрали още неща за себе си и в кои сфери би ни било приятно да работим или не. Тогава можем спокойно да се преориентираме без да съжаляваме за изминалия период.
Различен би бил случая, ако никога не сме опитали едно нещо. Тогава се появява един жесток мъчител в ума ни, който от време на време, особено в моментите когато преживяваме някакъв спад, ни измъчва с вечното „Какво щеше да стане, ако бях ...”
Ако някога сте се чувствали така или сте се самообвинявали за избора си, разберете че всичко е опитност на базата, на която продължавате напред. Потърсете ползите, наученото и смело погледнете напред живота си.
Връщаме се към разказа на С.:
С: Аз знаех, че искам това да уча. Но нерешителността ми в другите ситуации не знам защо е...
П: В кои други ситуации си нерешителна?
С: Да изляза или да не изляза с някого, и всички останали ситуации. Сега осъзнавам защо не си позволявам да излизам с повече различни момчета. Има го чувството, че ще бъда наранена.
*А това чувство идва от спомен създаден в миналото. Това е живота на красивата жена, която накрая съжаляваше за начина, по който е изживяла целия си живот. Тя смяташе множеството връзки за равни на провал и жестоко се критикуваше. Дори накрая тази емоция душата я пренесе през смъртта. За това сега у С. го имаше силен този страх от нараняване. Тя беше запомнила на едно дълбоко ниво че „много връзки = провал и страдание” и сега се възпираше, за да не си причини сама отново същото нараняване, повтаряйки миналите слабости. Онзи аспект от С., който беше свързан с душата на жената от миналото и напомняше, че тя сама себе си може да нарани, както го е правила преди.
С: Но от друга страна как ще го изпитам това чувство? Как ще бъда решителна, ако аз не знам какво е да те наранят или да те обичат безумно?
П: Така е, във взаимоотношенията много се учи. Това ще те направи силна. Възможно е освен любов да преживееш и раздяла, или дори самата ти да решиш да оставиш някого. Опитността в отношенията е богата, когато човек е смел да обича и да следва вътрешното си чувство, както е смел и да си тръгва, когато е нужно. Но най-ценното е, че виждаме себе си действително, виждаме своите слабости, своите силни страни и разбираме какви сме самите ние и какви са ценностите ни. Но за да се изградим по подобен начин е нужно да сме видели различни гледни точки и да сме опознали различни характери.
* Аз нямаше как да знам какъв би бил живота на С. в бъдеще, но говорейки и за едни хипотетични събития, целта ми беше тя да приеме всичко, да види, че всичко това е съвсем нормално в нашия път на израстване и да спре да се страхува да живее истински.
П: За това давай шанс, опознавай, наблюдавай хората. Опитай и себе си да опознаеш чрез общуването с други хора. Това е важна подготовка и опит, опознаване на различни характери, а често е критично важно за да бъдем ние самите готови, когато срещнем душата, с която бихме били щастливи, не само да се разпознаем, но и събирайки се да не се нараняваме така, както правим, когато сме неопитни и не познаваме самите себе си.
С: Не обичам да се провалям.
П: Но това не е провал. Времето, което си прекарала в една връзка ти е дало опита, разбрала си какво харесваш и какво не, разбрала си какво е или не е любовта, и как егото когато го оставим произволно и без контрол съсипва отношенията. Най-важния урок е урока за достойнството и слабостта ни да потъпкваме себе си издигайки другия на пиедестал. Ако една жена не е прогледнала за собственото си поведение, то не една, а всичките й връзки може да повтарят един и същи нещастен модел. Урока продължава, докато не го научим и не осъзнаем кое в нас самите трябва да се промени. Това обаче не е видно отстрани и не очаквай обществото да каже браво. Това само от тяхната ограничена гледна точка е провал.
*Много хора от страх да не изгубят материалните удобства или доброто си положение в обществото предават свободата и достойнството си. Те сами избират да останат в лъжата. Но цената, която в последствие плащат е много по-висока и бледнее пред риска да си тръгнат без сигурност и да започнат всичко отначало. Доста заболявания се дължат на този плен, на който човека обрича себе си и потиска душата си от страх да не загуби този „уреден” живот.
Обществото днес нарича това успех. Болни са принципите на съвременното общество. Външното е издигнато в култ, а вътрешната робия стига да е добре напудрена и замаскирана, няма никакво значение и никой не се интересува от нея. В крайна сметка нали за това съществува алкохола и другите упойващи вещества, да заглушат воплите на душата.
И защо мнението на това общество да е определящо?
П: Може ли духовния водач да ни каже защо С. усеща, че не е на мястото си в стария приятелски кръг?
С: Несподелени интереси. Имало е период, когато интересите ни са били еднакви, но е било преди да започнат паническите атаки. Явно тогава аз съм се пренесла на друго ниво, по-различни неща са започнали да ме интересуват.
П: Да, вече си нямала допирни точки с тях. Самото ти изпитание те е предизвикало да учиш нови неща, ти си се променила. А те са си останали същите, по-подходящи приятелки за твоето Аз от миналото, но не и за настоящата версия.
С: Но ми е мъчно, защото ги обичам много, не мога да си представя живота без тях.
П: Не го приемай като раздяла. Просто на теб ти се случва по-рано да преминеш през определени опитности, от които можеш да научиш много ценни неща за живота и да натрупаш мъдрост. Ние всички рано или късно минаваме през подобни изпитания и периоди на интензивно учене. Един ден вероятно пак ще срещнеш твоите стари приятели и е твърде вероятно живота вече да ги е променил и някои от тях да са по-близко до твоите интереси и енергия. Твърде възможно е пак да имаш допирни точки с тях, но когато и те са преминали през тяхното училище на живота. Всеки върви със своето собствено темпо и все пак ние винаги се срещаме по пътя. И тогава те ще са пораснали наистина и ще имат изградени сетивата да видят твоята истинска същност и да я оценят. Всичко това е възможно в зависимост от степента на отвореност на съзнанието, което един човек е постигнал. Когато един човек премине някакво страдание, то в по-честия случай това отваря съзнанието му за нови неща, нови гледни точки и реалности. Раздялата между вас е само временна. А ние трябва да уважим правото на другия на личен път и опит, докато отново не се пресекат интересите и пътищата ни.
П: А това изпитание на С. – като дете остава сама в болница за цяла седмица, защо се случва?
С: Трябваше да се научи на самостоятелност. Да видиш какво е и да разбереш, че не е страшно. Мисля, че не успях. Всички неща, които после ми се случиха са свързани с това, че не съм успяла тогава. Това е било вид изпитание.
П: Да, винаги има градация. Първо са по-леките проявления на един урок, в едни по-леки ситуации. Но ако ние ги пропуснем и не реагираме по правилния начин, който би означавал научен урок, то следват нови по-сериозни изпити.
П: А защо избора С. да се роди именно в това семейство? И по-специално учат ли с нейната майка някакви уроци, имайки предвид, че тя е с по-взискателен характер и е човек перфекционист?
С: Трябва нещо да се научи и от двете страни, но не знам какво.
П: А оказала ли е някакво влияние по-голямата взискателност на майката към С. в детските и години?
С: Не.
П: Добре, вероятно у теб нещата са по-скоро пренесени от онова минало, което видяхме.
*При почти всички случаи на човек в регресия се наблюдава същото нещо. Поради едни уроци от миналото, които не са взети или има още какво да се довърши по тяхното приключване, тук в настоящия живот има провокатори, които сякаш точно това им е работата – да ни натискат по болните места, да повдигат темите, които душата ни е искала да научи и усъвършенства сега. Понякога си казваме – точно тези хора са виновни, за да ни е зле. Но те всъщност присъстват в живота ни за да ни покажат истинския проблем, който е много по-стар от този живот. Когато го осъзнаем и успеем да си научим урока, вероятно е тези около нас, послужили с провокативното си поведение като едни посланици, просто или да си тръгнат от живота ни или вече да не ни провокират по стария начин, сякаш самите те са се променили. В действителност обаче ние се променяме и само нашата промяна може да предизвика света да изглежда различно и околните да се държат различно с нас.
П: А този навик на С. винаги да се интересува от мнението на хората, защо за нея е толкова важно мнението на родителите, приятелите, обществото?
С: Защото има нужда постоянно да се доказва, все трябва да направи нещо, трябва да постигне нещо...
П: Това е като да търсиш постоянно уверения, че ти си приета и че се справяш добре. Като едно търсене на внимание и любов от околните, която трябва да е заслужена чрез съответните успехи и постижения. А ако го няма това одобрение в отсрещната страна, задължително ли значи, че ти не се справяш добре?
С: Явно така се получава. И самия страх, че ще проваля някой. Може би се опитвам да надхвърля себе си и собствените си способности, за да се докажа пред някой, че съм нещо.
П: Да, това се получава, когато не познаваме себе си и сме забравили кои сме всъщност. Може ли духовния водач да ни каже защо го има това при С.? Някакво самоосъждане ли е? Да не би да виждаш ти сама себе си по негативен начин и да се чувстваш недостатъчно добра? И тогава да започва цялата тази гонка да заслужиш обичта. Но обичта не се заслужава само при определени външни условия – физика, знания, постижения в живота. Има ли нещо такова?
С: Има, трябва да съм перфектна. Трябва не само да отговоря на очакванията към мен, но и да надхвърля тези очаквания.
П: Значи летвата, която ти е сложена не е достатъчна? Трябва доста над нея да минеш! А защо? Защо не те удовлетворява по-малко?
С: Не се чувства значима и не мисля, че заслужавам!
П: Но понякога уроците на душите са именно в това – да приемат да не са перфектни, особено когато в предишни животи е имало някаква злоупотреба или крайно поведение по тази тема. Това е вид изпитание също. Често урока за един свръх взискателен човек е именно да се отпусне, да остави нещо малко накриво, да допусне едно несъвършенство, да изпита радост в обикновения живот, където красотата е именно в разнообразието, а не в съвършенството. Доста скъпо излиза този перфекционизъм и за съжаление засяга не само нашия живот, но и живота на близките ни хора и децата ни. Защото не остава затворен в нас, а излиза под формата на вечно недоволство, критики и осъдителност към грешките на другите, които не отговарят на перфектния образ. А това убива любовта.
След като сме тук на Земята трябва да приемем, че сме в човешко тяло, което има своите човешки възможности.
С: Трябва да се науча да се приемам такава каквато съм.
*Истинското съвършенство е нещо съвсем различно от смисъла, който хората влагат. То не се измерва по външни успехи, перфектна визия, добра кариера и социален статус или образцово семейство. Съвършенството е нещо, към което всички души се стремят от момента на своето създаване, имайки за пример Бог. То е съвкупност от морални качества на душата, милосърдие, състрадание, и най-трудната за изграждане способност не само да простиш, но и да обичаш врага си... Защо тогава хората са се вкопчили в една илюзия за физическо съвършенство, една лъжа създадена от самите нас, на която робуваме и преследването, но която ни разболява? А всъщност не полагаме никакви усилия да се доближим до онова, което е истинско съвършенство в очите на Бог!
П: Ти трябва да видиш наистина себе си. Защото от всичко до тук оставам с впечатление, че се виждаш нереално, много негативно и все едно някак недостойна. Господ на всеки е дал някакви таланти, някакви способности. Например способността да обичаш, чувствата, които изпитваш към децата. Това е нещо прекрасно. На теб сърцето ти работи много активно. Явно в този живот ти е дадено да го отвориш и да работи много активно, нищо, че в миналите животи го беше ограничавала. Само този факт дори е достатъчен за да обичаш и да цениш себе си. Ако ще нищо друго да не знаеш, да не научиш и да не правиш в този живот. Способността да раздаваш любов на децата е напълно достатъчна за да се чувстваш добре. Трябва да се радваш, че Бог ти е дал това. Разбираш ли колко е много? Особено като погледнеш назад в миналите животи, когато го е нямало... Какво от това, че мъжа от миналото беше постигнал материални успехи, че се е измъкнал от бедността, като това беше станало фиксиране за него и беше затворил сърцето си? Ами жената – какво като тя беше толкова красива и успяваше да завърти главата на толкова мъже, но реално и тя се страхуваше да обича. И сега ти имаш възможността да направиш това което те двамата не са успели в миналото – да обичаш без страх и да се раздаваш. Само, че е нужно и на себе си да я даваш тази любов. Разбираш ли?
С: Да.
П: А не да чакаш отвън някой да ти позволи, да ти каже „браво” след някакви невероятни усилия, след като някой е одобрил нашето постижение да си разрешим да се обичаме. Трябва да си даваш тази любов, тогава и света ти отвръща с любов. Мисля че така успяхме да отговорим и на следващия ти въпрос – Усещаш, че някой има големи очаквания от теб и кой е това? Мисля че това си ти, или има и някой друг?
С: Да, така излиза.
П: Сякаш в теб има една част, която изисква от останалата част на твоето аз свръх неща, свръх постижения и постоянно създава напрежение. Може би тя е силно свързана с душата на жената от миналото, с онзи живот, в който тя прие за голям провал. Може би за това сега подлага теб на това напрежение, погрешно вярвайки, че ако те натиска достатъчно, ти ще успееш да се справиш по-добре от нея в миналото и да изкупиш и осъществиш всичко недовършено тогава. Но е нужно да разбереш и осъзнаеш това и след това да действаш. Често врага не е отвън, а в самите нас. Това минало трябва да бъде освободено и да живеем без страх. Защото страха сковава и не можем да се учим. А всяко нещо е опитност. Опитност, а не провал е бил и онзи минал живот. Именно в резултат на него ти си научила, че такова съществуване не те прави щастлива. Всяко нещо е опитност а не повод да се сринем психически, ако не се представим според очакванията ни. Човек се учи и когато пада, когато се проваля. Как бихме могли да опознаем себе си и своите слабости и силни страни, ако не се видим в такава ситуация, ако всичко ни се поднася на тепсия, победа, след победа? Бихме станали безчувствени и осъдителни хора за всички около нас, който не се справят толкова добре. А аз не усещам ти да си такъв човек, нито да искаш да станеш такава. По-скоро ти би помогнала на онзи, който изпитва трудности, вместо да го отхвърлиш защото не е перфектен. А тогава защо себе си отхвърляш? Защо е тази сложна система на самокритика и осъждане?
Много от разсъжденията, които споделям по време на регресиите са резултат от моя път в живота и изпитанията, търсенията, през които аз самата бях преминала. В тези моменти, когато успеем да напипаме проблема у човека, онази слаба брънка в мисленето и възприемането на света, си позволявам да споделя моите наблюдения и опит и винаги това се е оказвало лечебно и трансформиращо. Просто човек да чуе и да допусне новата гледна точка.
Може би това именно е имала предвид Долорес Кенън, когато назовава своя метод Квантово лечение – да посееш любовта и приемането там на най-дълбокото ниво, когато човек е отворил сърцето си и за първи път е излязло нещо отдавна потискано.
П: Има ли други уроци за С. в настоящия и живот?
С: Да бъда по свободна в отношенията с хората и да се занимавам с това, което искам. Да не си мисля, че съм недостойна да го правя и че не мога да го постигна. Да не мисля, че не съм достатъчно добра за да направя това нещо...
П: Това е като да дадеш превес на логическия ум и страховете идващи от него пред интуицията, която е вътрешния глас, гласа на душата. Ти ми спомена в разговора, че чувстваш, че си тук за нещо специално. Но го подтискаш това усещане. Съмняваш се, че си достойна. Но щом го усещаш в себе си значи ти си точно каквато е нужно, за да тръгнеш по този път. Не е случайно това чувство, то е гласът на душата, и идва Отгоре, от духовния свят.
С: И дори да претърпя неуспех, това не е кой знае какво. Пак ще опитам, пак ще го направя и аз трябва да опитвам. Да не се ограничавам, да не спирам да опитвам само заради страха да не загубя или че няма да мога достатъчно добре. Трябва да опитвам, трябва да опитвам.
П: Да, само така ти ще намериш твоя път и ще добиеш увереност. Истинския път често се разпознава, след като преди това си падал и ставал и си вървял и по други пътеки. Опитването е безценно и незаменимо за да се изградиш ти и да се подготвиш за твоя път, крайната цел на душата.
С: Явно трябва да се освободя за да бъда и по-силна и по-свободна за другите (животи), за моментите, когато ще се върна след това. Може би това ми е целта в живота сега. Да се науча да бъда свободна и да не ме интересува мнението на хората. Да се науча, че мнението на хората е нещо преходно, а аз трябва да се науча да живея, както искам. За да може, когато се върна след време да живея без тези неща.
П: Да, сега да го направиш, за да не идваш отново с подобни изпитания. А има и други уроци за учене, няма все на един и същи да си стоим, нали така?
С: Да.
П: А когато се сетиш отново и стария страх за общественото одобрение се опита да се прокрадне, напомни си: „Какво толкова, те също са в урок, те също имат своите изпитания и в момента са в същата илюзия, в която бях и аз, стремейки се вечно да се харесат на някой друг, без да слушат и следват сърцето си. Дори и да кажат нещо негативно, аз знам, че те също са под влиянието на страховете си и мнението им не е мерило за нищо.” В момента ние не можем дори да им се сърдим, защото заблудата и съня в който са изпаднали им пречат да видят действителността и да разберат нас и нашите постъпки. Те и теб не ет виждат реално, те виждат само техния личен вътрешен филм. Това разбиране ще ти помогне да прощаваш, когато другите са груби. Те просто не могат да видят...
П: А защо на С. са и дадени афинитета и интереса към музиката, изкуствата, фотографията, модата, въобще творчеството под всякаква форма?
С: Защото творчеството е свобода. Изкуството за всеки е различно. Там никой не може да ти каже, че е разочарован от теб. Например във фотографията – защото всеки гледа през неговата перспектива. На едни ще им хареса, на други няма да им хареса. Някои хора ще те разберат каква ти е идеята.
П: Точно както го обясни сега, така е и в живота, но ние го забравяме. Ти просто се учиш и всичко е въпрос на гледна точка.Винаги ще имаш и съмишленици и хора, които да не те разбират.
С: Може би изкуството е точно за това. Всеки е свободен да изразява сам себе си.
П: Няма ги тези маски и ограничения присъщи на обществото.
С: Да, и винаги можеш да разбереш един човек какво изпитва.
П: Цялото ни общество има нужда да се научи на тази свобода. И последния ни въпрос - Тази специалност, която С. е избрала да изучава за алтернативното образование, правилен избор ли е за нейния път?
С: Усещам отговора, че правилно съм го избрала, защото на базата на това, което преживявам сега и с това което уча, после аз ще мога да помагам на хора с подобни проблеми и въпроси. Точно както интуитивно го усещах преди, че искам да помагам на хората да се изразяват, когато се чувстват така и да знаят, че не са сами!
За тези от вас, които успяха да стигнат до края с четенето, поради разбираеми причини (зная, че е твърде дълго), искам да споделя отзивите на момичето цяла година след нашата среща.
При нея беше настъпила промяна, разбира се не така бързо, както например родителите й са очаквали , но на фона на това, че преди имаше проблем да пътува сама на лекции поради ПА, сега тя беше успяла в много аспекти: да създаде продължителна и истинска връзка с партньор (тема, която създаваше огромната травма от единия живот), беше успяла да възприеме по-свободен поглед към живота и към себе си, без старото стягане и огромна самокритика, беше успяла да се освободи от доста ограничения и дори да се поставя сама в ситуации, в които да бъде сама, да няма на кого да разчита и се беше справила невероятно.
Ето една част от писмото й, като по-личните моменти са премахнати:
"Реших, че не мога все да бягам от живота и от това, което ми предлага. Другоооо....аа да, от месец спрях хапчетата. По собствено желание беше. Напълнях, не виждах вече смисъл от хапчетата. Тази група, в която ме добави за ПА и четенето на постовете на другите хора ми даде малко тласък да взема това решение. Сега знам, че всичко е в главата ми и знам как да го контролирам. Реших, че вместо хапчета ще мина на билки, хранителни добавки, витамини и за сега всичко върви ок. Почнах новата година в университета и ходя без проблем. Надявам се и съм почти 100% убедена, че това ще продължи така :)"
Наистина голяма взаимопомощ и подкрепа може да получи всеки във фейсбук групата на Дарина Гочева, Паническо разстройство - методи и техники за преодоляване https://www.facebook.com/groups/796409443744335/
Няма коментари:
Публикуване на коментар