Реинкарнационна терапия – регресия, изводи на немския психолог Торвалд Детлефсен

Едни от най-задълбочените и верни изводи за смисъла и ролята на терапията чрез регресия - немския езотерик, астролог, окултист и психолог Торвалд Детлефсен комбинира всичките си познания и опит в излседванията си върху темата на прераждането и регресията.

Защо хипнозата не помага, а пречи?

Как се осъществява регресията в минали животи без хипноза?

Същност на регресията

Възпитанието на децата от момента на зачеването

Среща с миналото - заблудата за броя на преражданията 

Вина и отговорност

Извечния проблем: власт

Опит от отвъдното

Прикованите към земята души

Нивата на развитие на душата

Религия и Прераждане

РЕИНКАРНАЦИОННАТА ТЕРАПИЯ се корени в серия от експерименти, които провеждам от 1968 г. насам.

По време на първата фаза на чисто експерименталното връщане във времето към предишни прераждания забелязах, че между симптомите от настоящия живот и предишните животи има очевидна връзка. Когато тази теория започна да се потвърждава все повече, възникна идеята за терапевтично приложение на предишните инкарнации. Решителната крачка към осъществяването на идеята се състоеше в това, че аз развих методи, които позволяваха регресия в предишни прераждания, без да е нужно да се хипнотизират хората, подложени на опита. Всъщ­ност, едва чрез отказа от хипноза изобщо стана възможно да се накара който и да било човек да осъзнае спомените за предишните си животи.

Хипнотизирането на даден пациент  зависи много по-малко от хипнотиза­тора, отколкото от първичното доверие на пациента.

В процеса на хипнотизиране се използва сугестията на умора, унесеност и сънливост и пациента се докарва до със­тояние, противоположно на целите на езотериката. Проб­лемът на човека е именно в това, че той постоянно „спи” и се оставя да живее сляпо, като марионетка, вместо да се събуди и да осъзнае себе си.

Нашата цел е да направим чове­ка по-буден и по-осъзнат, да го научим да вижда действи­телността все по-ясно, а не да поощряваме сънливостта и неосъзнатостта му.

Освен това, хипнозата не може да се отдели от властовия проблем, който, както по-късно ще видим, е цент­рална тема на всеки вид терапия. Хипнозата, също, лесно превръща пациента в пасивен потребител, очакващ от нея и от хипнотизатора да решат проблема му. Тези аргумен­ти би трябвало да са достатъчни, за да се разбере, защо търся възможности да се освободя и да стана напълно не­зависим от хипнозата като помощно средство в прилагане­то на времевата регресия за терапевтични цели.

Резултатът е, че при реинкарнационната терапия докарваме до съзнанието на пациента предишни негови животи, без да го хипнотизираме. Регресията се извършва при напълно будно състояние. За външни хора това явно звучи толкова невероятно, че широката общественост продъл­жава да смята, че реинкарнационната терапия е свързана с хипнозата. Но това вече не важи, реинкарнационната те­рапия стана независима от хипнозата.

Напълно основателен е въпросът, как функционира „но­вият метод”. Описанието му е доста трудно, почти невъз­можно. Все още започваме с кратко отпускане, което има за цел да доведе пациента до медитативна предразположеност. Отпускането служи да се намалят външните дразни­тели и пациентът да се вслуша в себе си. Следователно, то сменя полюса на вниманието отвън навътре, но без да пре­дизвиква умора или сънливост. С помощта на терапевта изплуват вътрешни представи и образи, които пациентът се научава да вижда и същевременно да говори за тях.

Преживяване на собственото раждане и на зачатието

Описанието по долу е начина на работа на Торвалд Детлефсен и на някои други традиционни терапевти. В моята практика с регресии разбрах, че за самия субект в регерсия е много по-естествено да попадне в духовния свят,  не чрез връщане в ембрионалния период и преди зачатието, а чрез цялостно разглеждане на минал живот до момента на смъртта. И двете техники са изпробвани, но самите клиенти казват, че те чувстват много по-лесно духовния свят, когато ги преведа първо през минал живот. Така са свикнали и душите ни – преживяването на сцената на смъртта е естествения преход-врата именно към прибирането У Дома. 

Но споделения опит на Торвалд Детлефсен е изключително полезен да разберем ние като родители какво се случва по време на бременноста и колко трябва да сме внимателни с душата,  която идва да бъде наше дете. 

П. Николова

Още след два или три сеанса пациентът „се пуска в раж­дането” - както се изразяваме ние. Той изживява първата си регресия във времето, като отново преживява раждане­то си. Отново чувства болката, усеща миризми, вижда, чу­ва и възприема всичко, което се е случило по време и след раждането му.

След като пациентът се научи да изживява съзнателно раждането си, се връщаме още по-нататък във времето, до зачатието. Възприемайки и изживявайки го чрез съзнанието си, той вече е присъствал на създаването на бъдещото си тяло, а сега може да види, къ­де са се намирали родителите му, да преживее половия акт между тях и внезапно да усети как „нещо като завихряне го всмуква като във фуния”, как се чувства притиснат в нещо ограничено, материално, тъмно. За повечето ни съв­ременници идеята да присъстват на собственото си създа­ване звучи като майтап, но щом се научим да разделяме по­нятията съзнание и тяло, тя става нещо, разбиращо се от само себе си. Човек присъства на създаването на матери­алното си тяло, също както и на погребението му.

След изживяването на зачатието проучваме интервала между него и раждането - онези месеци в майчината утро­ба, които за детето са извор на много, обикновено неприятни преживявания. Едва ли някой, който не го е изпитал сам, може да си представи колко страхове, болки, опити за аборт съпреживява ембрионът.

В сравнение с опита преди раждането, преживяванията през първите години на детството са само безобидни случки.

Всички родители и акушери трябва да знаят, че детето още от зачатието си възпри­ема напълно съзнателно всичко, което се случва и което се говори, и то в почти необозрим радиус. Радостно е, че мекото раждане на д-р Льобоайе днес намира все по-голям отзвук и клиниките постепенно започват да се съобразяват с изискванията на осъзнати родители.

Цели томове могат да се изпишат с предупреждения и съвети за времето на бременността и раждането. Тук е достатъчно да кажем, че родителите трябва да са наясно, че подрастващият ембрион е малък, безпомощен и млад са­мо по отношение на тялото. Докато душата му носи със себе си зрелостта на много хиляди години. Напълно вероят­но е по душа новороденото да е по-възрастно от родите­лите си. Никакви основания няма на бебето да се говори са­мо с неразбираеми звуци - то разбира всяка дума и всяко из­речение, също и онова, което е по-добре да не се казва в присъствието на дете.

Бих посъветвал всички родители да започнат с възпита­нието на децата си колкото е възможно по-рано, т.е. в де­ня, в който узнаят за присъствието на детето. Евгенетиката – възпитанието преди раждането, се състои в това, че родителите разговарят нормално с детето в майчината утроба, дават му да разбере, че се радват на идването му, научават го какво е раждането и му предлагат само хубава музика и литература, добри филми и театрални постановки. Един ясен разговор с ембриона за раждането има по-го­лям успех от много седмици гимнастика.

Всички трудности и инциденти при раждането се дължат на опита на детето да го предотврати. Страхът да бъде родено не се отнася толкова до процеса на самото раждане, колкото до овладяването на живота, който започ­ва след това. Ембрионът не притежава собствен ритъм на дишане и затова още не е напълно полярен. Последствието е, че той продължава да има достъп до миналото и бъде­щето. Той вижда бъдещия си живот в най-важните му фа­зи. Спомнете си за живота, който минава като на филм пред очите на умиращия!

Изтриването на това знание става с първата глътка въздух, защото чрез дихателния ритъм човек окончателно се включва в полярността и в зависимостта от времето. Това е и причината хороскопът да се изчислява от първия вик на новороденото, т.е. от първото поемане на въздух. С това е свързано и голямото значение на дихателните упражнения в процеса на езотеричното обучение. Ембрио­нът вижда проблемите на бъдещия си живот и знае, че знанието му ще бъде заличено при раждането. Оттук ид­ва и страхът от раждането и честите опити то да се предотврати. Подходящите разговори преди раждането могат да помогнат по-добре от всички клинични техники. Родители, които седмици наред са обсъждали дали да се направи аборт или не, после не бива да се чудят, ако де­тето има някакви душевни разстройства или отхвърля родителите си.

Срещата с миналото

Когато пациентът се върне в друг свой живот, той преживява себе си в някакво друго време и се научава да проследява този живот от раждането до смъртта. Разбира се, винаги оставяме да се изживее съзнателно смъртта от предишно прераждане, за да прими­рим пациента с обикновено изтласкания противоположен полюс на живота - смъртта.

След тази терапия пациентът вече не познава страха от смъртта, защото той е отстъпил пред знанието. (Страхът е недостиг на знание!) Веднъж една пациентка възкликна съвсем спонтанно по време на сеанса: „Странно, никога не съм си представяла, че умирането е толкова просто.” Описанията на процеса на умиране, които дават нашите пациенти, доста точно наподобяват разказите, които д-р Муди, д-р Кюблер-Рос и други са чули от клинично мъртви и после реанимирани хора. Така както при зачатието съзнанието се свързва с тялото, така при умирането то се отделя от него.

Когато пациентът се научи да наблюдава някои от предишните си животи, избираме произволен симптом ка­то по-нататъшна ръководна нишка и проследяваме поява­та му през по-раншни прераждания. По този начин всеки път наблюдаваме само онази ситуация, която е свързана със симптома, а не всички подробности от съответния живот. Затова сравнително бързо стигаме до много ста­ри прераждания.

Разлика с метода  QHHT на Долорес Кенън, с който аз работя е,  че в регресията се гледа цялостно едно прераждане и се стига до края - търси се общия смисъл и всички уроци , които душатa е учила през дадения живот, като накрая след смъртта на човека в онзи живот търсим информация от душата му – защо си е поставил тези задачи и цели от изминалия живот и смята ли, че се е справила. Много важни изводи могат да се направят с подобно цялостно рагзлеждане на прераждания, вместо да се скача от живот в живот, спрямо даден болестен симптом или проблем от настоящия живот, както описва автора на тази книга. 

П. Николова

Често пъти хората си създават погрешна представа за броя на миналите си инкарнации. Много от тях гордо зая­вяват, че знаят, че са живели четири пъти. В действител­ност обаче, истинският брой на миналите животи е почти необозримо голям. Още след няколко сеанса пациентът гу­би желание да брои миналите си прераждания.

Също така непонятни за външния човек се интервали­те от време, през които минаваме по време на терапия. Трудно е да се назоват цифри, но ние стигаме значително по-назад от модерната историческа наука. Преражданията от Атлантида, които отстоят на около 12 000 години, при нас не се смятат за особено стари.

След безспорно грандиозното научно изследване на мате­риалния свят започва изследването на душевния. На това ниво обаче официално почти не сме направили и няколко крачки, затова е пълно с невъобразими феномени, които са­мо чакат човешкото съзнание да ги проумее.

Тръгнем ли по този път, ще трябва из основи да кори­гираме днешните си възгледи за възрастта на човека и неговия произход. Човечеството е значително по-старо, отколкото се приема днес, и ритмически е преминало вече през няколко високоразвити култури, много приличащи на нашата. Законът за ритъма важи и тук. Така че всяко високо развитие е последвано от упадък и унищожение. Човечеството още строи вавилонската кула.

Да се върнем обратно към процеса на протичане на реинкарнационната терапия. Преминавайки през веригата от проявления на един и същи симптом, пациентът разбира, че актуалният му проблем или симптом идва от прастари времена и се появява във всеки предишен живот в подобна форма. Тук отново има голяма опасност от погрешна ин­терпретация, на която аз самият също станах жертва. За сверка може да погледнете в съответната глава от моята книга „Преживяване на прераждането”.

Ако в предишния живот има травматична ситуация, ко­ято по съдържание кореспондира с даден симптом, човек неизбежно е склонен да интерпретира тази предишна ситу­ация като първична травма и с това и като „причина” за симптома. Пример: Пациентът не вижда с лявото си око. Той отново изживява, как в един от предишните му животи стрела го улучва в лявото око. Или пациент със страх от височина вижда как в предишния си живот е бил бутнат от скала. Пленници на мисловната система на психология­та, ние сме склонни да откриваме в тези предишни преживявания причините за симптомите. Това обаче е напълно погрешно заключение. То се намира на същото ниво, на ко­ето и опитът да търсим в детството причината за даде­но душевно разстройство.

Ако пренесем мислите, до които сме стигнали в този си живот, към предишни прераждания, ще разберем, че травматичното преживяване не е глупава случайност, а израз на проблем, който сме донесли със себе си още в онази инкарнация. Или казано по друг начин: наистина е напълно мислимо, че човек, който в този си живот се е удавил, в следващия ще се страхува от вода; това обаче не ни дава основание да ка­тегоризираме удавянето като причина за бъдещия страх от водата, защото удавянето е закономерна случка, външен из­раз на проблем, който е бил донесен в живота му.

Ако продължим да търсим, ще намерим още много ситу­ации, всяка една от които би имала качеството да послужи като „първична травма” за симптома. В случая с нашия пример това означава, че пациентът, който е бил пронизан от стрела в лявото око, в още по-старите си прераждания ще открие много събития, при които губи лявото си око. Всички тези събития са мъниста от една огърлица, чиято нишка е общият за всички ситуации проблем.

Ако при терапията вече сме проследили до някакво ни­во подобна верига от симптоми, тогава правим решител­ната крачка - връщаме пациента в онази ситуация, която той сам е определил като причина за последвалия по-късно низ от страдания. При тази крачка пациентът се конфрон­тира с кармическата си вина, с която той сам е направил необходими всички по-нататъшни ситуации, донесли му страдание. Дотогава той е възприемал себе си като нещас­тна жертва. Няма кой знае каква разлика, ако пациентът вярва, че причината за душевното му разстройство е пове­дението на майка му или пък някакво неприятно преживяване в предишния му живот. И в двата случая той проектира вината във външния свят.

Нещо напълно различно се случва обаче при конфронта­цията със собствената кармична вина. Пациентът трябва да интегрира сянката си, той преживява себе си като дейс­тващо лице, причинило на други онова, от което самият непрекъснато се оплаква, че страда от няколко хиляди го­дини. За пациента конфронтацията с вината не е нещо просто, но ако я направи, тя е огромна стъпка по посока на изцелението. Ако непременно искаме да използваме дума­та „причина”, то тя е в кармичната вина.

Вина и отговорност

С признаването на вината пациентът поема цялата от­говорност за съдбата си - стъпка, която отваря вратата към изцелението. Непосветените често се страхуват да открият ситуациите на вина, защото смятат, че по-нататък не биха могли да живеят с такова знание. Някои мис­лят, че за тях ще е непосилно да разберат, че някога са уби­ли човек. За конкретния случай тези страхове са неоснова­телни. Стара истина е, че „само, което си изтласкал, те тласка”. Именно неосъзнатото знание за вината навява страха от конфронтацията с нея. Ако успеем обаче да „пог­леднем в очите” ситуацията, в която сме се провинили, целият натиск върху нас изведнъж ще намалее. Преди той е съществувал, защото само на ужким не сме знаели нищо.

Всичко, което човек съзнава, не може да има отрица­телни въздействия върху него. При терапията конфронта­цията с вината става абсолютно без всякакви оценки. Тя е само вглеждане в истината и съзнателно се интегрира като урок от миналото. Когато човек стъпка по стъпка възприема в съзнанието си напълно изтласканата си дотогава сянка, той става по-цялостен, по-пълноценен, по-здрав. Кон­фронтацията с вината не е натоварване с бреме, а отнемане на бреме. Ако самата конфронтация често пъти не е особено приятна, то след нея обаче всички пациенти се чувстват необикновено свободни и облекчени. При боравенето с вината трябва да се избягват всякакви крайности. Изт­ласкването на вината и проектирането й върху други поболява, защото човек се отдалечава от действителността. Също толкова нездравословно е и да се претоварваш с ви­на и самообвинения, защото можеш да рухнеш под тежестта им. Човек трябва да се научи, че щом е човек, той е ви­новен, и това е цената за неговия учебен процес. Без греш­ки няма развитие. Затова и не съществува човек, който в миналото да не е бил натоварен с вина. Само който мине през мрака, ще стигне до светлината. Няма човек, който се пази от горещо, без някога да се е опарил.

В църковната традиция има едно много балансирано третиране на темата вина. Първо в съзнанието на вярва­щия се извиква идеята, че като човек той е грешен и е на­товарен с вина. И едва после му се казва, че чрез опроща­ване на греховете може да бъде разтоварен от бремето на тази вина.

Някои ще възразят, че принципът на милостта проти­воречи на суровия кармичен закон, според който всяка вина трябва да се изкупи. Но противоречието между карма и ми­лост е само привидно. Двата принципа се обединяват в сре­дата като всички полярности и в действителност взаимно се обуславят. Милост получава само онзи, който я е измо­лил. За да я измоли, човек трябва да признае вината си. Кар­ма обаче е законът, който се грижи човек някога да стиг­не толкова далече, че да разбере грешките и вината си. За­това милостта може да е ефективна само чрез кармата. Кармата цели познанието на човека, тя регулира дали той е готов за милостта.

Извечният проблем: власт

По време на една и съща терапия проследяваме няколко вериги от проблеми и кармичната вина за тях. Всички тези вериги накрая свършват в нещо като възел, представляващ основният проблем, пред който пациентът се е провалял до­сега. Проблемът е налице и тогава, и сега - в далечното минало обаче значително по-грубо и ясно структуриран, в днешния живот обикновено сублимиран до неузнаваемост.

Ако анализираме прапроблемите на всички пациенти, ще видим, че те могат да се редуцират до една и съща тема - властта. Човекът винаги се разболява от власт. Преди това най-често е ставало с пределна яснота, днес е изтънчено замаскирано. Но властта е и си остава винаги онова, което проваля човека. Противоположният полюс на властта е покорството. Всяко „искам”, „желая” е израз на претенцията за власт.

Една от най-честите форми на упражняване на власт в днешно време е болестта. Болестта днес гарантира на ин­дивида безкритично пространство за несъзнателни претен­ции за власт. Това е и причината, защо болните в действителност не искат да се откажат от болестта си. Наис­тина, те яростно го отричат, като казват, че са предпри­ели и направили всичко, за да бъдат отново здрави. Не ста­ва дума обаче за трупане на алибита. Разбира се, болният вярва, че иска да оздравее, но само затова, защото не е осъзнал мотивацията за боледуването си. Когато разбере, че трябва да избира между боледуване и отказ от власт, често пъти изборът много го затруднява.

Властта е равносилна на доминирането на егото. Тя е опит да не се подчиниш, а да изразиш волята си пред оста­налите. Още в Рая претенцията за власт е довела до отхапване от ябълката - да не се подчиниш на закона, а сам да разбереш какво е добро и лошо. За властта човек вина­ги е бил готов да заплати висока цена. За да получи власт, той охотно е сключвал договор с дявола и е продавал душа­та си.

Едва когато в предишни прераждания пациентът е из­живял с цялата им яснота желанията си за власт, едва то­гава той може да започне да ги разобличава тук и сега. Ед­ва когато пациентът види как няколко хиляди години непрекъснато е трупал страдания, за да си осигури власт, той бавно започва да проявява готовност да разбере учението за покорството. Този подход не е интелектуален процес, а опит, натрупан в действителността. И той предизвиква преполяризацията у човека. Промяната на съзнанието се случва в настоящето и от това човек оздравява. Симптомите изчезват буквално от само себе си; ние фактически изобщо не сме ги лекували, защото те чисто и просто ста­ват излишни.

Реинкарнационната терапия не е бягство в миналото. Тя използва противоположния полюс минало, за да въведе пациента в настоящето. Докато миналото се изтласква и продължава несъзнателно да въздейства, човек не успява да живее напълно съзнателно тук и сега. Той непрекъснато би­ва рестимулиран от миналото и обърква времената. Едва когато е интегрирал миналото в съзнанието си, той може наистина да го остави настрана като минало и най-после да изживее настоящето с непозната досега яснота.

Цел на всеки езотеричен път е човек непрекъснато и съзнателно да бъде в настоящето. Но за да го постигне, той трябва първо да раздели и да изчисти настоящето от миналото. Реинкарнационната терапия следва хомеопатичния закон за подобието - по пътя през веригите от симп­томи болният постоянно бива конфронтиран с приличащи си ситуации, докато най-сетне открие отровата на вина­та. За него тази отрова се превръща в средство за изцеле­ние - също като в хомеопатията, той я степенува с раз­бирането си и така разрешава прапроблема си.

Реинкарнационната терапия не задоволява любопитст­вото към предишни животи, нито е опиум за народа, като успокоява хората с обещания за нов живот. Реинкарнационната терапия е труден път към просветление. Постоянните прераждания не са утеха, а подкана чрез развитие към съвършенство да се освободим от колелото на инкарнацията. Ние утвърждаваме земния живот дотолкова, доколкото той е необходим, за да изминем пътя на нашето разви­тие. Целта ни обаче е извън материалния свят, в онова единство, от което някога сме се отделили и към което всеки човек копнее да се върне.

Опит от отвъдното

Често се поставя въпросът, дали когато пътуваме през миналото, минаваме и през междинните фази, които разде­лят отделните прераждания, и какво казват пациентите за отвъдното. Знанията ни за отвъдното и за междинните фази в момента са значително по-големи отколкото преди няколко години, но в никакъв случай още не са пълни. В те­рапията се опитваме да прекосяваме само стадиите, кои­то са важни за пациента и избягваме да питаме за неща, които служат за задоволяване най-вече на собственото ни любопитство. Така че знанията ни за отвъдното са още в началния си стадий.

Даването на някакво общовалидно описание очевидно се затруднява и от това, че отвъдното не се появява в хомо­генен образ, а е също толкова диференцирано, колкото са и стадиите на развитие на човешкото съзнание. Отвъдното е астрален свят и затова е чисто ниво от образи, където формите отговарят на различните душевни съдържания. По принципа на резонанса душата на починалия стига до онова ниво от отвъдното, което отговаря на нивото на съзнание, донесено с душата. Така че всяка душа си отива в своето отвъдно, което в крайна сметка отразява във форми собственото й съзнание. Тези различни нива затруд­няват създаването на единна представа. От човека зависи дали за него отвъдното ще бъде рай или ад. Често почина­лият преживява отвъдното като пейзаж, чийто вид и нас­троение отговарят на качеството на душата му.

Съществата, които се срещат, отгова­рят на същността на мястото. Още веднъж подчертава­ме, че отвъдното не е материално ниво, а чисто психически свят, което обаче не го прави по-малко истински.

Досегашният ни опит показва, че отвъдното съответ­ства на нивото на съзнание на душата и затова всички ос­танали същества, които се срещат там, отговарят на съ­щото ниво на развитие. Има контакти с други души и съ­щества, а явно и продължаване на учебния процес. Помощ от по-високоразвити същества получава само онзи, който я измоли. След физическата смърт често пъти моментал­но стават ясни грешките, допуснати в живота. Ако не смя­таме съвсем тъмните сфери, пребиваването в отвъдното се усеща като толкова приятно, че никой повече не иска да се върне в материалния свят. Само разбирането на собст­вените грешки предизвиква желание за коригирането им и възстановяването на баланса и накрая води до убеждението, че е необходимо ново превъплъщаване.

Прикованите кьм земята души

Тук ще засегнем темата за „прикованите към земята души” - област, за чието разбиране сред широката общес­твеност има твърде малко предпоставки, но която поради важността си не бива да бъде напълно премълчана. „Прико­вани към земята” наричаме душите, които след напускане на земното си тяло по някакви причини остават толкова силно свързани със земното, че пропускат да изминат необ­ходимия път през сферата на отвъдното. Единственият им интерес, както приживе, се отнася до земните дела, по­ради което те се опитват да се прикрепят към тялото на жив човек, за да може по този начин отново да се сдобият със собствена способност за действие.

Колкото и странно да звучи, причината за подобна при­вързаност към земята обикновено е в това, че съответни­ят човек не е възприел съзнателно собствената си смърт. Предпоставка за подобно „подминаване” на смъртта често е твърдата вяра, че със смъртта всичко свършва. Ако чо­век с такова убеждение умре внезапно, за него субективно се променят толкова малко неща, че просто не му идва наум мисълта, че е мъртъв. Единствената промяна, която усеща, е неспособност за действие; тази липса обаче бързо се компенсира, защото той се прикрепя към друго тяло и отново придобива чувството, че има пълно влияние върху случващото се на земята.

Други причини за приковаността към земята може да са груби грешки, които след смъртта си някой непременно ис­ка да поправи сам, или пък „непускането” от скърбящи близ­ки, които се опитват да привържат душата на мъртвия към себе си. При определени обстоятелства някой жив човек може да бъде обладан от душите на няколко мъртви, като понятието „обладаност” в случая не бива да се бърка с обладаност от демони или дяволи.

Прикованите към земята същества нямат лоши намере­ния. Те самите се намират в достойно за съжаление поло­жение и чакат помощ. Съществата от отвъдното обаче не могат да им помогнат, докато те не се отвърнат от зем­ното и не ги помолят за тази помощ. Така че, задача на жи­вите е да оставят душите на мира, за да им бъде оказана необходимата помощ. Затова всички първоначални религии познават ритуалите на панихидите и заупокойните молит­ви. Много впечатляващ документ е Тибетската Книга на мъртвите. Задачата на описания в нея ритуал е да съпро­вожда душите на мъртвите. Обладаността на жив човек от чужди души може да се изразява както в леки симптоми, така и в душевни заболявания. Много неща говорят за то­ва, че повечето от заболяванията, влизащи в понятието шизофрения, се характеризират с присъствието на прикова­ни към земята души. В тези случаи трябва да се лекуват прикованите души, а не пациента. Трябва да се освободят душите, което ще доведе и до освобождаване на пациента.

В началото на нашия век в продължение на повече от трийсет години американският психиатър д-р Уикленд с ус­пех е лекувал шизофрения с този метод. Работата му, коя­то не е чак толкова лесна, била възможна благодарение на една жена с голяма дарба на медиум. По време на терапев­тичните сеанси тя предоставяла тялото си на приковани­те към земята души, за да могат те да говорят и да се изразяват чрез него.

Съдържанието на терапията на душата се състои в то­ва, тя първо да бъде просветена за състоянието, в което се намира, и после да се накара да осъзнае смъртта си. Ду­шата трябва да разбере, че вече не притежава собствено тяло и че за нея земните неща вече не са важни. Тя буквал­но трябва да се завърти кръгом, за да види новия си път и помощта, която идва от отвъдното.

През последните години започнахме да трупаме собствен опит в тази област. Можем да потвърдим опита на Уикленд, но разбрахме и с колко много проблеми и опаснос­ти са свързани в началото подобни процеси. Така че предупреждаваме лаиците да не се впускат безразборно в експери­менти. Напоследък в работата си открихме възможности по време на терапията да установяваме контакт с прико­ваните към земята души дори без помощта на медиум и да им помагаме. На тази форма на терапия дадох наименова­нието „освобождаваща терапия”, защото душата се осво­бождава от нейната прикованост и поема по своя път.

Главна роля в освобождаващата терапия играят молит­вите, за които душите понякога със сълзи се молят. Тук ла­икът има големи възможности да помогне на душите - да устройва молитви и панихиди за умрелите. По-добра услуга едва ли може да им се направи. От казаното следва, че жи­вите трябва да се откажат от всичко, с което могат да привържат към себе си или отново да повикат мъртвите. Спиритистите и изследователите на записани гласове си имат работа най-вече с приковани към земята души. Но те трябва да знаят, че тези души имат нужда от помощ и в никакъв случай не са приносители на небесна мъдрост.

Ние се намираме все още в началния стадий на разра­ботките и проучванията си, но и досегашният ни опит по­казва, че включването на този проблемен кръг отваря на­пълно нови възможности за терапия и помощ.

Нивата на развитие на душата

Продължителността на престоя на душата в отвъдно­то е различна във всеки отделен случай. Сигурно е обаче, че разпространеното твърдение, че между отделните прераждания има интервали от няколко стотици или хиляди годи­ни, не отговаря на истината. Много неща говорят за то­ва, че в по-далечното минало е имало междинни фази от по няколкостотин години. Сега обаче инкарнациите обикновено отстоят на по-малко от десет години една от друга. Скъсяването или удължаването на срока е механизмът, кой­то направлява броя на населението. Колкото по-малка е междинната фаза, толкова повече хора живеят на земята.

В тази връзка никога не бива да забравяме, че царство­то на хората не е затворено ниво с постоянен брой души, а нещо като междинна станция. Ако сравняваме преражданията с училищ-ни класове, бихме могли да оприличим царс­твото на хората с гимназията например. Така, както пре­ди и след гимназията има и други учебни заведения, така и душата минава през различни царства, докато стигне до зрелостта да влезе в човешкото царство. Когато тя стане съвършена като човек, в безкрайната йерархия я чакат други задачи, които са извън царството на хората.

В човешката душа има спомени, които стигат до царс­твото на животните, растенията и минералите, но това не бива да се отъждествява с прераждането в тесния сми­съл на думата. Индивидуалното развитие на душата започ­ва едва с човешкото съществуване, защото в животинско­то царство душата е групова. В отделни случаи може да се стигне до „декласиране” на някой човек и той да се прероди в животно, ако като човек е нарушил толкова грубо някои основни форми на човешко поведение, че може да се изучи по-добре в царството на животните. Подобни декласирания обаче вероятно се отнасят до началото на присъствието в царството на хората и в никакъв случай не са правило.

Често пъти се задава въпросът дали в хода на преражданията се сменя полът. Макар че от опит знаем, че смя­на на пола има, все още е трудно да дадем по-точен отго­вор на този проблем, защото не сме наясно със закона, кой­то направлява промяната. След като проверихме много хипотези, в момента сме на мнение, че душата притежава твърдо определен пол и че заедно с нея съществува дуалистична душа от противоположния пол. Мнозинството от превъплъщенията имат пола, който душата е притежавала от самото начало. Инкарнации от противоположния пол се появяват само от време на време, за да се усвои определен опит или да се изпълни някоя карма. Душата често, но не винаги, среща своята дуалистична душа, защото в развити­ето си двете зависят една от друга.

Повторната среща с едни и същи хора през дълги реди­ци от прераждания със сигурност е един от най-интересни­те феномени. Любов и омраза, привличане и отблъскване са само остатъци от предишни времена. Освобождаването от кармичната вина става винаги чрез същия човек, спря­мо когото е била извършена. Често едно от най-разтърсва­щите преживявания от реинкарнационната терапия е да се види колко си приличат проблемите през всички преражда­ния, колко много хилядолетия минават, без да се променят основните модели на поведение.

В това откритие се корени част от успеха на терапи­ята. Чрез прегледа на отрязъци от време, които за наше­то съзнание изглеждат неимоверно големи, структурата на проблемите и веригите от грешки стават пределно ясни. Реинкарнационната терапия е като микроскоп, под който структурата на личността се вижда съвсем ясно до най-малките детайли.

Чрез сблъсъка с вината човек се принуждава сам да пое­ме отговорността за съдбата си, а това значи да се про­мени. Първоначално пациентът очаква промени в симпто­матиката и забравя, че това може да се случи, само ако е свързано с промяна в самия него. Чрез реинкарнационната терапия човек се научава да разбира смисъла и справедли­востта на съдбата. Той научава, че жъне онова, което е по­сял с всяко свое действие и че едновременно също сее - онова, което ще ожъне по-късно. Това познание го принуждава да живее съзнателно тук и сега. Той разбира, че е защитен в един ръководещ се от смислеността Космос и че негова единствена задача е да му служи. Тази обратна връзка с праосновата е religio - последната цел на нашата терапия, за­щото изцелението е работа на религията.

Религия и прераждане

Опитът ни показва, че религиозната проблематика не може да бъде изключена от психотерапията. Душата вина­ги се разболява от загуба на смисъл. Именно психично бол­ният се е докоснал до действителност, която обикновено е напълно непозната за „съвсем нормалния средностатис­тически човек”. Невротикът вече е видял „повече”, но той не може да понесе действителността - разболява се от отровата на истината.

Ако продължим да мислим хомеопатично, той може да бъде излекуван само с истината, от която се е разболял. Следователно, целта на подобен път никога не може да бъ­де връщането на пациента към онази нормалност, която му е била присъща, преди да се разболее. Напротив, след ус­пешна терапия пациентът трябва да се намира на такова разстояние от нормалността, на каквото неврозата го е отклонила от нея в обратната посока.

Когато придружаваме пациента по пътя му към индиви­дуализацията, неизбежно се сблъскваме с въпроси за смисъ­ла, Бога, спасението и така нататък. Тези теми не се взе­мат предвид от терапевтите, както често се твърди, а напротив, повечето терапевти умишлено ги подминават.

Терапията не е рамка за църковна мисия. Заниманието с religio не е равнозначно на дискусия за или против определе­но религиозно направление или вероизповедание. За съжаление, религиозното съзнание на мнозинството от хората има силно изразени инфантилни черти. Инфантилността по въпросите на религията е еднакво силна както сред против­ниците на църквата, така и сред привържениците й. И две­те групи ужасяващо рядко разбират същественото в рели­гията. Между ученията на религиите, а също и между уче­нията на църквите им има дълбоко разминаване. Винаги е било така и така ще си остане. Църковните институции са също човешко дело и са също толкова податливи на грешки, колкото и всички останали институции. Концент­рацията на власт също принадлежи към същността на ин­ституцията. Но властта е най-големият враг на всички ре­лигии.

От време на време сред човечеството се появяват истински посветени и отново обявяват истинното, неподп­равено, вечно валидно учение. Но те винаги биват преследвани и разпвани от назначените в съответното време „книжници и фарисеи”. Когато говорим за религия, винаги имаме предвид само чистото учение, а не църквите и инс­титуциите. Ако по време на терапията пациентът се на­учи да разбира съдържанието на религията, после само от него зависи дали ще се обърне към определена религия или вероизповедание или ще продължи индивидуално по пътя си. У онзи, който е разбрал религията, вече не е агресивен спря­мо грешките на човешките общности, а той често ги из­ползва и като ритуална рамка на пътя си.

На този фон трябва да се разглежда и темата „Прераж­дане и християнство”. Официалната християнска църква отрича учението за повторното превъплъщаване, с изключение на християнската общност, ориентирана към учени­ето на Рудолф Щайнер - пример за това, че християнство­то съвсем не си противоречи с учението за прераждането. Макар че е трудно да се докаже, много неща говорят, че по времето на Христос и в първите векове след него прераж­дането се е смятало за нещо съвсем естествено. Едва през 533 г. на Вселенския събор по времето на император Юс­тиниан реинкарнацията е обявена за ерес: „Проклет да е онзи, който проповядва едно измислено предишно съществу­ване на душата и нейното отвратително възстановяване.”

Твърди се, че по същото време и Светото писание е би­ло прочистено от съответните текстове. Само Ватиканската библиотека може да потвърди или отрече това пред­положение. Но все пак в Библията има няколко места, кои­то наистина не са достатъчни, за да наречем прераждането предмет на християнското учение, но недвусмислено показват, че мисълта за инкарнация е била нещо саморазбиращо се сред учениците на Христос. Така например, при всички евангелисти откриваме текстове по въпроса дали Илия се е преродил в Йоан Кръстител.

Марко (глава 8, 27): „И излезе Иисус с учениците Си по селата на Кесария Филипова. По пътя питаше учениците Си и им казваше: за кого Ме мислят човеците? Те отговориха: едни - за Йоана Кръстителя; други - за Илия, други пък - за едного от пророците.” За сравнение, Матей (глава 16, 13-16). По нататък при Матей (глава 17, стих 10) откриваме следното място: „А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че първом Илия тряб­ва да дойде? Иисус им отговори и рече: Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях. Тогава учениците разбра­ха, че Той им говори за Йоана Кръстителя.” Сравни Марко (глава 9, 11); и Матей (глава 11, стих 13): „защото всички пророци и законът бяха пророкували до Йоана. И ако искате да приемете, той е Илия, който има да дойде: който има уши да слуша, нека слуша!”

Този появяващ се и в четирите Евангелия въпрос за Илия може да бъде разбран само от гледна точка на прераждането. Същото важи особено за следното място от Евангелие от Йоана (глава 9, стих 1): „И като минаваше, видя един човек, сляп по рождение. Учениците Му Го попитаха и казва­ха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито ро­дителите му, но това биде, за да се явят делата Божии вър­ху му.” Въпросът дали причината за слепотата по рождение е в собствените грехове или в греховете на родителите, неизбежно предполага приемането на предишни прераждания. Отговорът на Исус не променя нищо. Той не поставя под съмнение основателността на въпроса, а само посочва тре­ти аспект, който не се съдържа във въпроса.

Още по-многобройни и недвусмислени са изказванията на много църковни отци по темата прераждане. В книгата си „Не живеем само веднъж” К. О. Шмит е събрал много ци­тати, от които тук ще предадем няколко. Великият Ориген например пише: „Ако човек иска да узнае, защо душата един път се подчинява на доброто, а друг път на злото, трябва да търси причината в живот, който предшества сегашния. Всеки от нас бърза към съвършенството през поредица от различни животи. Ние сме задължени постоянно да водим нови и по-добри животи, било то на земята, било то в други светове. Отдаването ни на Господа, което ни пречиства от всяко зло, означава края на прераждането ни.” Други църковни отци, които изрично говорят за прераждане, са: свети Йероним, Климент Александрийски, Григорий Ниски, Руфин, свети Юстин, свети Иларион, Тертулиян, Филон, Немезий и други.

Архиепископ Луи Пазавали пише: „Аз мисля, че би било важна крачка напред, ако можеше публично да се защити мисълта за прераждането. И то за прераждането както на земята, така и в други светове, защото така ще могат да се разгадаят много загадки, които днес потискат духа и ра­зума на човека като безкрайна мъглявина.”

На всички приведени цитати и имена не бива да се гле­да като на опит да се докаже, че прераждането е състав­на част от християнското учение. Всеки може да намери достатъчно текстове и прочути авторитети в подкрепа на собственото си мнение. Не смятам, че спорът за инкарнацията трябва да се води с цитати от Библията. По-ра­зумно ми се вижда сериозното проучване, дали християнските идеи противоречат на учението за прераждането или не. Едно непреднамерено проучване няма да установи про­тиворечия. Затова отделният човек не е поставен пред из­бора, дали да остане християнин или да повярва в превъплъщението. Истинското християнство винаги е изисквало смелостта да се върви по пътя на собствената съвест, страни от установените за момента мнения. Едва ли до днес нещо се е променило. Още тогава книжниците не са принадлежали към кръга от близки приятели на Христос.

извадка "Съдбата като ШАНС"

Торвалд Детлефсен

Прераждането - ритъм на всичко живо, Смъртта - друга форма на битието, Законът за Кармата и Съзряването

Прераждането - ритъм на всичко живо

„Само онзи, който чрез любовта е станал знаещ, ще бъде освободен от Кръста на причината и следствието, към който го е приковало незнанието.

Само любовта слага край на танца на преражданията.”

ХАНС  ЩЕРН    Е Д Е Р,  НАПЕВЪТ  НА  ВЕЧНОСТТА

Торвалд Детлефсен - извадка "Съдбата като ШАНС"

Още преди много хиляди години мъдреците са формулирали  закономерностите на полярността, ритъмът основания образец на всичко живо, по следния начин в „Кибалион”:  „Нищо не е в покой, всичко се движи, всичко е трептене. Всичко тече навън и навътре, всичко има своето време, всички не­ща се издигат и падат, движението на махалото се проявя­ва във всичко; мярката на отклонението вдясно е равна на мярката на отклонението вляво; ритъмът компенсира.”

Ритмичната промяна на душата през живота и смърт­та още от древни времена е наричана пътешествие на ду­шата или реинкарнация (повторно превръщане в плът), т. е. прераждане. Платон е знаел за него, също както и Гьо­те. Нарочно казвам „знаел”, а не „вярвал”, защото прераж­дането не е въпрос на вяра, а въпрос на способност за фи­лософско осмисляне. Нека всеки вярва в каквото си иска, са­мо не и в прераждането. Но трябва да знае, че всяка хипо­теза, която не включва прераждането, носи белег на абсур­дност, защото само прераждането е в съзвучие със закони­те на Вселената.

Действителността въздейства чрез жизнения опит на отделния човек и с това предизвиква знание.

Който знае, не е необходимо да вярва и не зависи от до­казателства. Твърдение от сорта: „Със смъртта всичко свършва”, се нуждае  от доказателство, защото то не е част от действителността и затова не може да бъде жиз­нен опит. Сред действителността не може да се открие област, с която да се демонстрира, че природата познава процеси, които изведнъж приключват в нищото.

Смъртта - друга форма на битието

Дефинирахме душата като съзнание и разбрахме, че съз­нанието за самия себе си прави възможна непрекъснатост­та, континуитета. Въпреки постоянната промяна на ма­териалното тяло през многото десетилетия живот, то винаги възприема себе си като „същото” Аз. Непрекъсна­тостта на идентичността не се разпростира само върху годините на земния живот, а върху целия ритъм, чиито фа­зи наричаме живот и смърт. Душата е тази, която, сме­няйки телесните си обвивки, събира опит на земята, за да преживее после една освободена от материята компенса­торна фаза, която наричаме „смърт”. Смъртта не е „ни­що”, а само противоположна по полюс форма на битието. Затова и умирането не е нищо друго, освен прекрачването на прага, който дели царството на живите от царството на мъртвите.

Обикновено наричаме сферата на физически живеещи­те хора „този свят”, а непознатия свят на мъртвите оз­начаваме като „онзи свят”. По място този и онзи свят не се различават, а по-скоро са сравними с различни нива на възприятието или на съзнанието. Така, както „стра­ната на сънищата” не показва по-различно географско разположение от нашата реалност, така и „онзи свят” се отнася най-вече до границата на нашето възприятие. Не си струва да обсъждаме съществуването на „онзи свят”, защото то задължително се извежда от съществуването на този свят. Законът за полярността постановява, че нещото, което определяме като „този свят”, трябва да има своя противоположен полюс. И него ние наричаме „онзи свят”.

Означенията идват от гледната точка на човека с фи­зическо тяло. Но когато човек прекрачи прага на смъртта и се озове в онзи свят, за него внезапно онзи свят се прев­ръща в този, защото „този свят” е винаги само собстве­ното местонахождение. Сега за него нивото на хората с физически тела, към което той вече не принадлежи, е онзи свят. По този начин умирането става субективно преживяване, чиято обективност се подсигурява единствено от полярността. Само нашето полярно съзнание ни е принуди­ло да изживяваме като живот и умиране безвременния, продължаващ вечно живот. Както за човек, наблюдаващ слън­цето, то залязва зад хоризонта и едновременно с това изгрява за друг човек, който също го наблюдава; макар че слънцето не знае нищо за това, защото в действителност то нито изгрява, нито залязва.

По подобен начин стои въпросът с раждането и смърт­та. Това, което от наша гледна точка е смъртта на един човек, от гледна точка на отвъдното е неговото раждане. Умирането на онзи свят се празнува едновременно от нас, земните хора, като раждане на дете. Който поне малко се освободи от субективността на проявленията, ще разбере, че този и онзи свят, раждане и смърт в края на краищата са едно и също. Едва в нашето полярно съзнание единство­то се разделя на противоположности, едновременността се превръща в последователност. 

Човешката душа, изгоне­на заради знанието от лишеното от време и пространст­во единство, трябва да премине през мрака на материалния свят по протежение на субективната ос на времето, да се научи да се развива и става по-осъзната - винаги с цел да затвори кръговрата чрез завръщането си към първичното единство.

Пътят на човешката душа е път на ученето и е подчи­нен на неговия закон. Учебният процес, чиято цел е съвър­шенството, е дълъг път, по който се напредва с безброй малки крачки. Той включва много заблуждения, но и много корекции. Само веригата от прераждания, изглеждаща ни на нас, хората, безкрайна, гарантира крайния успех.

Отделните инкарнации могат да се сравнят с различни­те класове в училище. Това, което наричаме земен живот, отговаря на определен клас от учебната програма, с него­вите задачи, проблеми, трудности, успехи и неуспехи. Пери­одът на учене е последван от ваканция, по време на която понякога трябва да се наваксат недостатъчните или про­пуснати уроци. След ваканцията - нов клас. В зависимост от това, колко от учебния материал от предишния клас се е интегрирал в съзнанието на ученика, той преминава в следващ клас или повтаря същия.

Съдбата работи на същия принцип. Единствената разлика е безкрайното й търпение, което отново и отново предоставя на човека възможности да усвои ненаученото и да компенсира грешките си. Животът означава учене, неза­висимо дали отделният човек приема това или не. Съдбата с неподкупна справедливост се грижи всеки да научи точно онова, което най-малко му се иска да приеме и на което се противопоставя най-силно.

Законът на Кармата

Общовъзприетото название на взаимовръзката между делата от миналото и актуалното протичане на съдбата е „карма”. Кармата е законът за баланса, който има грижа­та човекът отново и отново да бъде конфронтиран с един и същи тип проблеми, докато накрая с действията си осво­боди проблема и се подчини на закономерността. Така всяко действие, дори всяка мисъл, стават безсмъртни и незаличими. Защото всички дела и мисли чакат да бъдат ком­пенсирани с противоположни на тях.

Законът на кармата изисква от човека да поеме пълна­та отговорност за съдбата си - стъпка, която днешните хора не желаят да направят. Съпротивата на широки кръ­гове срещу учението за прераждането е разбираема, след като с толкова труд и разходи най-сетне са изфабрикувани теории, които изглеждат безупречни, които освобождават човека от отговорност и проектират вината върху общес­твото, болестите или злата случайност.

На теория всички тези мисловни модели функционират отлично. Неуспехът в практиката се замазва с позитивис­тична вяра в прогреса. Но когато човек започне да става честен към самия себе си - а това е най-трудната форма на честност - ще разбере, че едва с приемането на пълна­та отговорност за всичко, което му се случва и което преживява, може да прозре смисъла. Отговорност и смисъл не могат да се отделят - двете се обуславят взаимно.

Мнозинството от хората в наше време са болни от за­губа на смисъл, защото се опитват да се отърват от от­говорността. Който търси смисъла, намира първо вината. Ако приеме вината, ще му се разкрие и смисълът.

Постоянната смяна на физическия живот и смъртта е увеличение в по-голям мащаб на ритъма ден-нощ. Ако всяка сутрин се събуждаме, за да започнем нов ден, то, от ед­на страна, този нов ден стои пред нас напълно девствен и от нашето решение зависи как ще го използваме и подре­дим, какво ще преживеем през него. От друга страна оба­че, той неизбежно се предопределя от онова, което сме вършили и изживели през предишните дни. Ако някой напоследък се е скарал с всички хора от обкръжението си или е направил големи дългове, ако е занемарил грижите за тяло­то или образованието на душата си, то това ще повлияе новия ден, макар че в него има на разположение всички възможности.

Тази трудно разбираема едновременност на влиянията и въздействията от миналото и новите, неизползвани възможности на деня, може по аналогия да се пренесе и върху всеки „нов живот”. Новият живот със сигурност е и нов шанс, който съдържа изобилието на всички възможности, и въпреки това е само последствие от досегашната верига от прераждания. Той отразява досегашните проблеми, грешки и прозрения. Също както човек с началото на новия ден не може да заличи досегашните си дела, мисли и дейст­вия, така и човек с ново прераждане не може да зачеркне миналото, а трябва да продължи да преде досегашната нишка.

Съзряване чрез прераждане

Често се чува упрекът, че било много глупаво и непрактично да се забравя цялото знание, натрупано през много­то прераждания, и непрекъснато да се започва отново. Дру­ги се аргументират по обратния начин. Те казват, че сигур­но съществува някаква причина, за да не можем да си спом­ним предишните прераждания, и от това вадят заключението, че е забранено да осъзнаваме знанието за миналото.

Твърдението, че забравяме знанието от предишните инкарнации и започваме винаги отначало, не е вярно. Вярно е тъкмо обратното. Във всяко прераждане човек стъпва на постигнатото досега ниво на развитие, но бърка конкретното знание с постигнатата чрез знания и умения зрялост. За сравнение: в училище сме учили много конкретни неща, които като възраст-ни вече сме забравили. Но заниманието с тези конкретни неща и самото учене са ни възпитавали - ефект, който продължава да съществува и тогава, кога­то конкретното се е изгубило. Ефектът от ученето се състои в разширяването на съзнанието, като самият пред­мет, от който се учим, няма кой знае колко голямо значе­ние. Текстът в читанката служи, за да ни научи да четем. Ако ни е помогнал да постигнем тази цел, по-нататък той престава да има стойност за нас.

Всичко, което сме научили от веригата на нашите прераждания, се отразява в зрелостта и в нивото на съзнание, с които човек се ражда. Оттук се получават и разликите в интелигентността, зрелостта, способностите и така нататък. Психолозите продължават да спорят по въпроса, дали интелигентността е вродена или придобита. Отгово­рът е: нито едното, нито другото. Душата донася със се­бе си определено ниво на развитие, което няма нищо общо с наследствеността, нито пък е въпрос на често цитира­ните влияния на обкръжаващата среда.

Хората не са еднакви. Дори и в наше време, когато стремежът към унификация се налага все по-шумно. Еднаквостта, уравновиловката няма нищо общо със справедли­востта; йерархичното мислене няма нищо общо с диктатурата. Ако в нашето сравнение различните прераждания от­говаряха на различните степени на обучение в училище, то по същия начин и различните хора са в различни класове - никой не би тормозил третокласник с интегрално смятане. Всеки си има задачи и проблеми според нивото, на което се намира в момента. Няма обективни проблеми, затова и никога не може да има общовалидни решения. За първолака смятането с дроби изглежда непреодолимо трудно, за осмокласника е лесно като детска игра. И двете нагласи субективно са правилни, но с нищо не засягат принципа на смятането с дроби. Същото е и с всички човешки пробле­ми. Понякога твърде лесно се забравят различните нива на съзнание на хората, например при опит даден проблем да се направи достъпен за всички и да се стигне до задължително за всички решение.   

                                                     

Тук са корените на разните видове мисионерство. Всяка мисия е грешна, защото пренебрегва различните нива на индивидите, защото проектира върху всички собственото си ниво на развитие. Затова езотериката никога не се разпространява чрез мисионери - тя знае за различните нива на развитие на хората. Езотериката винаги се предлага са­мо на хора, които сами откриват афинитета си към нея. Насила да тъпчеш истини в съзнанието на човек, които се съпротивлява на това, би било с нищо неоправдано посегателство.

Диференциацията на човешките индивиди е резултат от натрупания в предишните прераждания жизнен опит. Човекът не забравя нищо съществено. Забравя се само конкретната рамка, която не е от особено значение.

Същото се отнася и за способностите и уменията. Спо­собностите от предишни животи се проявяват като дар­би в настоящето прераждане, при условие, че са смислени и полезни за решаването на сегашните задачи. Способности, които, така да се каже, нямат нищо общо със задачите на този живот, се забравят. И това е добре. Иначе те само биха ни отклонявали от предвидения учебен план.

Ако с външна намеса вземем предишна своя способност и я вкараме в сегашния си живот, макар че тя не се е про­явила от само себе си като дарба, това евентуално може да ни отклони от истинския ни път. Подобно, втренчено в практическата полза мислене, прекалено надценява самосто­ятелното съществуване на нещата и не забелязва, че те са само помощни средства. Композирането или рисуването ня­мат никаква стойност сами по себе си, а само във връзка с този, който ги извършва. Композирането може да е извор на много дълбок опит. Но ако човекът е интегрирал този опит в съзнанието си, той вече не се нуждае от извора.

Ако някой преди петстотин години е бил даровит музикант, не е задължително музиката да играе роля и в сегаш­ния му живот. Ако в общуването си с музиката душата е научила онова, което е можела да научи, за нея музиката ня­ма повече стойност. Сега за нея важни стават нови облас­ти. Ако старите способности, свързани с музиката, се активизират отново, може да се стигне до объркване на вре­мето, което ще възпрепятства настоящия учебен процес. Децата-чудо пък са пример, потвърждаващ сам по себе си случаите, в които определена тематика още не е изчерпа­на и до кулминацията предстои да се стигне чрез дълго раз­витие.

Така че човек трябва търпеливо да се остави на Съдба­та и да работи с талантите, които е получил в даденото прераждане, а не непрекъснато да извръща поглед към оно­ва, което няма. Във вселената нищо не се губи - и това ва­жи не само за физиката, а и за пътя на съзряване на душа­та. Забравянето на предишните прераждания със сигурност не е глупава грешка на природата. Смисълът му е, че освобождава съзнанието от баласта и улеснява възприемчивостта тук и сега. Не мисля, че би било по-добре, ако все­ки можеше да вижда всичките си прераждания, както и не си мечтая един ден стойността на реинкарнационната терапия да бъде сведена до стойността на ваксина. Определе­но знание е подходящо само за определено ниво на развитие. Мнозинството от хората още не са чели Дантевата „Бо­жествена комедия” - и в това няма нищо лошо. Но то не пречи в отделен случай тя да придобие решаващо значение за някого.

Езотеричният път на разширяване на съзнанието не е „естествен път”, а изкуствен продукт на човешкото раз­витие и познание. В лабораторията си алхимикът също произвежда изкуствени неща, които не се срещат в приро­дата под такава форма. Йогата заема пози, които в приро­дата никое същество не изпълнява доброволно. Могат да се дадат още много примери. Целта е да се покаже, че езотеричният път на посвещение наистина се ориентира към за­коните на природата, но връзката му с човешките способ­ности за познание в крайна сметка го превръща в изкуст­во. Затова и произведенията на това изкуство са „изкуст­вени”, а не „природни”.

В тези, предизвикани по изкуствен начин процеси на ево­люция, се състои задачата на човешкото битие да освобо­ди себе си и Космоса. Съзнателният поглед към веригата от прераждания от прастари времена е бил стъпка по езотеричния път на развитие, който се е установил от само себе си и по-късно е бил открит чрез подходящи техники. И понеже случайността не съществува, може да разчитаме, че никой няма да надникне в миналото и да опознае преражданията си, ако времето му не е узряло за това.

Известен е феноменът, при който чувствителни хора могат да прозрат преражданията на други хора. Най-общо този процес се нарича четене на Акашката хроника. Така наречената Акашка хроника може да се сравни с база дан­ни, в която, независимо от времето, са запаметени всички събития от миналото, настоящето и бъдещето. Хора, притежаващи или развили у себе си способността чрез съзна­нието си да извикват информация от Акашката хроника, могат да видят преражданията на други хора. Но понеже в повечето случаи верността на думите им трудно или изоб­що не може да бъде потвърдена, инкарнационното гадаене не бива да се приема безкритично.

Ползата от прозряната чрез гадателски дарби инкарнация е твърде малка за този, на когото тя само се разказ­ва, защото голата информация не му осигурява достъп до миналото и на него му липсва чувството за идентификация. Четенето на Акашката хроника има смисъл, само ако е свързано с терапия - т.е., когато се получава информация, до която пациентът не може да стигне сам поради някак­ви недъзи (дебилност, трудности в говора и други).

Във всеки случай, човек никога не трябва да забравя, че голото любопитството не е мотив за научаване на пре­дишните прераждания. Любопитството е болест на нашето време. То винаги е признак за незрялост и най-сигурното средство да се попречи на истинското посвещение.

Броят на хората, и най-вече на децата, които сами си спомнят откъслечни неща от предишни инкарнации, е зна­чително по-голям, отколкото се предполага. Но в нашата култура на такива спомени често не се обръща внимание, те или се изтласкват, или се премълчават, защото биват смятани за застрашителни признаци на душевно заболява­не. Почти същото се случва и с децата. Специално до шес­тата си година, те често имат доста добър достъп до ми­налото. Родителите им обаче, поради страх и неразбиране, обикновено им забраняват да разказват такива неща, кое­то пък, от своя страна, води до изтласкване на целия комплекс. Горе-долу на шестата година тези впечатления от миналото при децата изчезват от само себе си.

По друг начин стоят нещата в културите, в които прераждането е естествена съставна част от светогледа. При тях детските спомени от преражданията масово се възприемат като нещо, разбиращо се от само себе си, и се стига дотам, че за обществеността те нямат стойност­та на феномен.

Известен брой симптоми на психозата също влизат в сметката на спонтанно изплували в съзнанието спомени от прераждания. Най-различни външни ситуации, местнос­ти или хора могат толкова силно да рестимулират човек, че внезапно в съзнанието му изникват спомени от предиш­ни животи и той вече не може да разграничи впечатления­та си във времето. Поредица от халюцинации и маниакални представи могат да се обяснят по този начин.

Но не само симптомите на психозата стават по-разби­раеми на фона на преражданията.

Би могло да се каже: всеки болестен симптом, независимо дали е психически или физически, има своя „причина” в предишни прераждания. Понятието „причина” тук трябва да се употребява внимател­но, защото за човек в крайна сметка е невъзможно да открие истинската причина за дадена болест, освен ако не иска да стигне до метафизическата случка на грехопадението.

За съжаление понятието причина се употребява твърде често и при това напълно неправилно. Ако ние сега също го­ворим за „причина”, под нея разбираме началото на все още обозрима за нас фаза, чието вътрешно единство е споено от обща тема. Но никога не забравяме, че тази причина съ­що си има свои детерминанти, които се коренят много на­зад в миналото и така ad infinitum (до безкрайност).

Следователно ние твърдим, че никога не може да има психически или соматичен болестен симптом, чиято по-тясна причина се намира в настоящия живот.

И без астрологична аргументация може да се проследи, че всички проблеми, които изникват в живота, са само продукти на досегашния учебен опит. Но пътят, изминат в обучението, не започва нито с раждането, нито със зача­тието, а обхваща броя на всички прераждания.

Може би тази зависимост ще стане ясна, ако по анало­гия отново сравним един живот с един ден. Да приемем, че в определен ден се появява проблем. Ще бъде наивно да тър­сим причината за проблема в същия ден. Защото денят на конкретния човек не е започнал като „нещо безлично” - в новия ден човекът е ипотекирал досегашното си развитие, въпреки фазата на сън, която го отделя от предишните дни.

По същия начин и земният живот на човека не може да започне без никакви предпоставки. В многобройните си до­сегашни превъплъщения той си е изработил своята карма, учебната програма, необходима специално за него, която още от зачатието си носи със себе си в настоящето си прераждане. Ако човек се провали при решаването на някакъв конкретен проблем от учебния си план или ако не може да разбере неговия смисъл, то съзнателното наблюдение на целия път, довел го до тази точка, ще му даде необхо­димото разбиране, за да реши проблема.

Надявам се, от казаното дотук да е станала ясна кон­цепцията, която ни доведе до днешната форма на психотерапевтичен метод, която нарекохме с името „реинкарнационна терапия”. Реинкарнационната терапия, разработена и прилагана от мен и от сътрудниците ми от 1975 г. насам, не е нова техника в разрастващата се джунгла от психотерапевтични методи, а съвсем съзнателно представлява противоположният полюс на всички познати досега методи и теории. Тя не е психоанализа, разширена до предишните жи­воти, не е първична терапия, чиято цел е разтоварването от предишни травми, не е специализирана форма на хипнотерапията.

Реинкарнационната терапия е опит за изоставяне на не­състоятелните концепции на школската психология и за последователно развитие на терапия въз основа на езотеричните познания за света и човека. Като се има предвид това основно положение, не е учудващо, че нашите възгле­ди, както и терапевтичните ни практики, са диаметрално противоположни на всички познати досега концепции.

 Торвалд Детлефсен - извадка "Съдбата като ШАНС"