Прераждането - ритъм на всичко живо, Смъртта - друга форма на битието, Законът за Кармата и Съзряването

Прераждането - ритъм на всичко живо

„Само онзи, който чрез любовта е станал знаещ, ще бъде освободен от Кръста на причината и следствието, към който го е приковало незнанието.

Само любовта слага край на танца на преражданията.”

ХАНС  ЩЕРН    Е Д Е Р,  НАПЕВЪТ  НА  ВЕЧНОСТТА

Торвалд Детлефсен - извадка "Съдбата като ШАНС"

Още преди много хиляди години мъдреците са формулирали  закономерностите на полярността, ритъмът основания образец на всичко живо, по следния начин в „Кибалион”:  „Нищо не е в покой, всичко се движи, всичко е трептене. Всичко тече навън и навътре, всичко има своето време, всички не­ща се издигат и падат, движението на махалото се проявя­ва във всичко; мярката на отклонението вдясно е равна на мярката на отклонението вляво; ритъмът компенсира.”

Ритмичната промяна на душата през живота и смърт­та още от древни времена е наричана пътешествие на ду­шата или реинкарнация (повторно превръщане в плът), т. е. прераждане. Платон е знаел за него, също както и Гьо­те. Нарочно казвам „знаел”, а не „вярвал”, защото прераж­дането не е въпрос на вяра, а въпрос на способност за фи­лософско осмисляне. Нека всеки вярва в каквото си иска, са­мо не и в прераждането. Но трябва да знае, че всяка хипо­теза, която не включва прераждането, носи белег на абсур­дност, защото само прераждането е в съзвучие със закони­те на Вселената.

Действителността въздейства чрез жизнения опит на отделния човек и с това предизвиква знание.

Който знае, не е необходимо да вярва и не зависи от до­казателства. Твърдение от сорта: „Със смъртта всичко свършва”, се нуждае  от доказателство, защото то не е част от действителността и затова не може да бъде жиз­нен опит. Сред действителността не може да се открие област, с която да се демонстрира, че природата познава процеси, които изведнъж приключват в нищото.

Смъртта - друга форма на битието

Дефинирахме душата като съзнание и разбрахме, че съз­нанието за самия себе си прави възможна непрекъснатост­та, континуитета. Въпреки постоянната промяна на ма­териалното тяло през многото десетилетия живот, то винаги възприема себе си като „същото” Аз. Непрекъсна­тостта на идентичността не се разпростира само върху годините на земния живот, а върху целия ритъм, чиито фа­зи наричаме живот и смърт. Душата е тази, която, сме­няйки телесните си обвивки, събира опит на земята, за да преживее после една освободена от материята компенса­торна фаза, която наричаме „смърт”. Смъртта не е „ни­що”, а само противоположна по полюс форма на битието. Затова и умирането не е нищо друго, освен прекрачването на прага, който дели царството на живите от царството на мъртвите.

Обикновено наричаме сферата на физически живеещи­те хора „този свят”, а непознатия свят на мъртвите оз­начаваме като „онзи свят”. По място този и онзи свят не се различават, а по-скоро са сравними с различни нива на възприятието или на съзнанието. Така, както „стра­ната на сънищата” не показва по-различно географско разположение от нашата реалност, така и „онзи свят” се отнася най-вече до границата на нашето възприятие. Не си струва да обсъждаме съществуването на „онзи свят”, защото то задължително се извежда от съществуването на този свят. Законът за полярността постановява, че нещото, което определяме като „този свят”, трябва да има своя противоположен полюс. И него ние наричаме „онзи свят”.

Означенията идват от гледната точка на човека с фи­зическо тяло. Но когато човек прекрачи прага на смъртта и се озове в онзи свят, за него внезапно онзи свят се прев­ръща в този, защото „този свят” е винаги само собстве­ното местонахождение. Сега за него нивото на хората с физически тела, към което той вече не принадлежи, е онзи свят. По този начин умирането става субективно преживяване, чиято обективност се подсигурява единствено от полярността. Само нашето полярно съзнание ни е принуди­ло да изживяваме като живот и умиране безвременния, продължаващ вечно живот. Както за човек, наблюдаващ слън­цето, то залязва зад хоризонта и едновременно с това изгрява за друг човек, който също го наблюдава; макар че слънцето не знае нищо за това, защото в действителност то нито изгрява, нито залязва.

По подобен начин стои въпросът с раждането и смърт­та. Това, което от наша гледна точка е смъртта на един човек, от гледна точка на отвъдното е неговото раждане. Умирането на онзи свят се празнува едновременно от нас, земните хора, като раждане на дете. Който поне малко се освободи от субективността на проявленията, ще разбере, че този и онзи свят, раждане и смърт в края на краищата са едно и също. Едва в нашето полярно съзнание единство­то се разделя на противоположности, едновременността се превръща в последователност. 

Човешката душа, изгоне­на заради знанието от лишеното от време и пространст­во единство, трябва да премине през мрака на материалния свят по протежение на субективната ос на времето, да се научи да се развива и става по-осъзната - винаги с цел да затвори кръговрата чрез завръщането си към първичното единство.

Пътят на човешката душа е път на ученето и е подчи­нен на неговия закон. Учебният процес, чиято цел е съвър­шенството, е дълъг път, по който се напредва с безброй малки крачки. Той включва много заблуждения, но и много корекции. Само веригата от прераждания, изглеждаща ни на нас, хората, безкрайна, гарантира крайния успех.

Отделните инкарнации могат да се сравнят с различни­те класове в училище. Това, което наричаме земен живот, отговаря на определен клас от учебната програма, с него­вите задачи, проблеми, трудности, успехи и неуспехи. Пери­одът на учене е последван от ваканция, по време на която понякога трябва да се наваксат недостатъчните или про­пуснати уроци. След ваканцията - нов клас. В зависимост от това, колко от учебния материал от предишния клас се е интегрирал в съзнанието на ученика, той преминава в следващ клас или повтаря същия.

Съдбата работи на същия принцип. Единствената разлика е безкрайното й търпение, което отново и отново предоставя на човека възможности да усвои ненаученото и да компенсира грешките си. Животът означава учене, неза­висимо дали отделният човек приема това или не. Съдбата с неподкупна справедливост се грижи всеки да научи точно онова, което най-малко му се иска да приеме и на което се противопоставя най-силно.

Законът на Кармата

Общовъзприетото название на взаимовръзката между делата от миналото и актуалното протичане на съдбата е „карма”. Кармата е законът за баланса, който има грижа­та човекът отново и отново да бъде конфронтиран с един и същи тип проблеми, докато накрая с действията си осво­боди проблема и се подчини на закономерността. Така всяко действие, дори всяка мисъл, стават безсмъртни и незаличими. Защото всички дела и мисли чакат да бъдат ком­пенсирани с противоположни на тях.

Законът на кармата изисква от човека да поеме пълна­та отговорност за съдбата си - стъпка, която днешните хора не желаят да направят. Съпротивата на широки кръ­гове срещу учението за прераждането е разбираема, след като с толкова труд и разходи най-сетне са изфабрикувани теории, които изглеждат безупречни, които освобождават човека от отговорност и проектират вината върху общес­твото, болестите или злата случайност.

На теория всички тези мисловни модели функционират отлично. Неуспехът в практиката се замазва с позитивис­тична вяра в прогреса. Но когато човек започне да става честен към самия себе си - а това е най-трудната форма на честност - ще разбере, че едва с приемането на пълна­та отговорност за всичко, което му се случва и което преживява, може да прозре смисъла. Отговорност и смисъл не могат да се отделят - двете се обуславят взаимно.

Мнозинството от хората в наше време са болни от за­губа на смисъл, защото се опитват да се отърват от от­говорността. Който търси смисъла, намира първо вината. Ако приеме вината, ще му се разкрие и смисълът.

Постоянната смяна на физическия живот и смъртта е увеличение в по-голям мащаб на ритъма ден-нощ. Ако всяка сутрин се събуждаме, за да започнем нов ден, то, от ед­на страна, този нов ден стои пред нас напълно девствен и от нашето решение зависи как ще го използваме и подре­дим, какво ще преживеем през него. От друга страна оба­че, той неизбежно се предопределя от онова, което сме вършили и изживели през предишните дни. Ако някой напоследък се е скарал с всички хора от обкръжението си или е направил големи дългове, ако е занемарил грижите за тяло­то или образованието на душата си, то това ще повлияе новия ден, макар че в него има на разположение всички възможности.

Тази трудно разбираема едновременност на влиянията и въздействията от миналото и новите, неизползвани възможности на деня, може по аналогия да се пренесе и върху всеки „нов живот”. Новият живот със сигурност е и нов шанс, който съдържа изобилието на всички възможности, и въпреки това е само последствие от досегашната верига от прераждания. Той отразява досегашните проблеми, грешки и прозрения. Също както човек с началото на новия ден не може да заличи досегашните си дела, мисли и дейст­вия, така и човек с ново прераждане не може да зачеркне миналото, а трябва да продължи да преде досегашната нишка.

Съзряване чрез прераждане

Често се чува упрекът, че било много глупаво и непрактично да се забравя цялото знание, натрупано през много­то прераждания, и непрекъснато да се започва отново. Дру­ги се аргументират по обратния начин. Те казват, че сигур­но съществува някаква причина, за да не можем да си спом­ним предишните прераждания, и от това вадят заключението, че е забранено да осъзнаваме знанието за миналото.

Твърдението, че забравяме знанието от предишните инкарнации и започваме винаги отначало, не е вярно. Вярно е тъкмо обратното. Във всяко прераждане човек стъпва на постигнатото досега ниво на развитие, но бърка конкретното знание с постигнатата чрез знания и умения зрялост. За сравнение: в училище сме учили много конкретни неща, които като възраст-ни вече сме забравили. Но заниманието с тези конкретни неща и самото учене са ни възпитавали - ефект, който продължава да съществува и тогава, кога­то конкретното се е изгубило. Ефектът от ученето се състои в разширяването на съзнанието, като самият пред­мет, от който се учим, няма кой знае колко голямо значе­ние. Текстът в читанката служи, за да ни научи да четем. Ако ни е помогнал да постигнем тази цел, по-нататък той престава да има стойност за нас.

Всичко, което сме научили от веригата на нашите прераждания, се отразява в зрелостта и в нивото на съзнание, с които човек се ражда. Оттук се получават и разликите в интелигентността, зрелостта, способностите и така нататък. Психолозите продължават да спорят по въпроса, дали интелигентността е вродена или придобита. Отгово­рът е: нито едното, нито другото. Душата донася със се­бе си определено ниво на развитие, което няма нищо общо с наследствеността, нито пък е въпрос на често цитира­ните влияния на обкръжаващата среда.

Хората не са еднакви. Дори и в наше време, когато стремежът към унификация се налага все по-шумно. Еднаквостта, уравновиловката няма нищо общо със справедли­востта; йерархичното мислене няма нищо общо с диктатурата. Ако в нашето сравнение различните прераждания от­говаряха на различните степени на обучение в училище, то по същия начин и различните хора са в различни класове - никой не би тормозил третокласник с интегрално смятане. Всеки си има задачи и проблеми според нивото, на което се намира в момента. Няма обективни проблеми, затова и никога не може да има общовалидни решения. За първолака смятането с дроби изглежда непреодолимо трудно, за осмокласника е лесно като детска игра. И двете нагласи субективно са правилни, но с нищо не засягат принципа на смятането с дроби. Същото е и с всички човешки пробле­ми. Понякога твърде лесно се забравят различните нива на съзнание на хората, например при опит даден проблем да се направи достъпен за всички и да се стигне до задължително за всички решение.   

                                                     

Тук са корените на разните видове мисионерство. Всяка мисия е грешна, защото пренебрегва различните нива на индивидите, защото проектира върху всички собственото си ниво на развитие. Затова езотериката никога не се разпространява чрез мисионери - тя знае за различните нива на развитие на хората. Езотериката винаги се предлага са­мо на хора, които сами откриват афинитета си към нея. Насила да тъпчеш истини в съзнанието на човек, които се съпротивлява на това, би било с нищо неоправдано посегателство.

Диференциацията на човешките индивиди е резултат от натрупания в предишните прераждания жизнен опит. Човекът не забравя нищо съществено. Забравя се само конкретната рамка, която не е от особено значение.

Същото се отнася и за способностите и уменията. Спо­собностите от предишни животи се проявяват като дар­би в настоящето прераждане, при условие, че са смислени и полезни за решаването на сегашните задачи. Способности, които, така да се каже, нямат нищо общо със задачите на този живот, се забравят. И това е добре. Иначе те само биха ни отклонявали от предвидения учебен план.

Ако с външна намеса вземем предишна своя способност и я вкараме в сегашния си живот, макар че тя не се е про­явила от само себе си като дарба, това евентуално може да ни отклони от истинския ни път. Подобно, втренчено в практическата полза мислене, прекалено надценява самосто­ятелното съществуване на нещата и не забелязва, че те са само помощни средства. Композирането или рисуването ня­мат никаква стойност сами по себе си, а само във връзка с този, който ги извършва. Композирането може да е извор на много дълбок опит. Но ако човекът е интегрирал този опит в съзнанието си, той вече не се нуждае от извора.

Ако някой преди петстотин години е бил даровит музикант, не е задължително музиката да играе роля и в сегаш­ния му живот. Ако в общуването си с музиката душата е научила онова, което е можела да научи, за нея музиката ня­ма повече стойност. Сега за нея важни стават нови облас­ти. Ако старите способности, свързани с музиката, се активизират отново, може да се стигне до объркване на вре­мето, което ще възпрепятства настоящия учебен процес. Децата-чудо пък са пример, потвърждаващ сам по себе си случаите, в които определена тематика още не е изчерпа­на и до кулминацията предстои да се стигне чрез дълго раз­витие.

Така че човек трябва търпеливо да се остави на Съдба­та и да работи с талантите, които е получил в даденото прераждане, а не непрекъснато да извръща поглед към оно­ва, което няма. Във вселената нищо не се губи - и това ва­жи не само за физиката, а и за пътя на съзряване на душа­та. Забравянето на предишните прераждания със сигурност не е глупава грешка на природата. Смисълът му е, че освобождава съзнанието от баласта и улеснява възприемчивостта тук и сега. Не мисля, че би било по-добре, ако все­ки можеше да вижда всичките си прераждания, както и не си мечтая един ден стойността на реинкарнационната терапия да бъде сведена до стойността на ваксина. Определе­но знание е подходящо само за определено ниво на развитие. Мнозинството от хората още не са чели Дантевата „Бо­жествена комедия” - и в това няма нищо лошо. Но то не пречи в отделен случай тя да придобие решаващо значение за някого.

Езотеричният път на разширяване на съзнанието не е „естествен път”, а изкуствен продукт на човешкото раз­витие и познание. В лабораторията си алхимикът също произвежда изкуствени неща, които не се срещат в приро­дата под такава форма. Йогата заема пози, които в приро­дата никое същество не изпълнява доброволно. Могат да се дадат още много примери. Целта е да се покаже, че езотеричният път на посвещение наистина се ориентира към за­коните на природата, но връзката му с човешките способ­ности за познание в крайна сметка го превръща в изкуст­во. Затова и произведенията на това изкуство са „изкуст­вени”, а не „природни”.

В тези, предизвикани по изкуствен начин процеси на ево­люция, се състои задачата на човешкото битие да освобо­ди себе си и Космоса. Съзнателният поглед към веригата от прераждания от прастари времена е бил стъпка по езотеричния път на развитие, който се е установил от само себе си и по-късно е бил открит чрез подходящи техники. И понеже случайността не съществува, може да разчитаме, че никой няма да надникне в миналото и да опознае преражданията си, ако времето му не е узряло за това.

Известен е феноменът, при който чувствителни хора могат да прозрат преражданията на други хора. Най-общо този процес се нарича четене на Акашката хроника. Така наречената Акашка хроника може да се сравни с база дан­ни, в която, независимо от времето, са запаметени всички събития от миналото, настоящето и бъдещето. Хора, притежаващи или развили у себе си способността чрез съзна­нието си да извикват информация от Акашката хроника, могат да видят преражданията на други хора. Но понеже в повечето случаи верността на думите им трудно или изоб­що не може да бъде потвърдена, инкарнационното гадаене не бива да се приема безкритично.

Ползата от прозряната чрез гадателски дарби инкарнация е твърде малка за този, на когото тя само се разказ­ва, защото голата информация не му осигурява достъп до миналото и на него му липсва чувството за идентификация. Четенето на Акашката хроника има смисъл, само ако е свързано с терапия - т.е., когато се получава информация, до която пациентът не може да стигне сам поради някак­ви недъзи (дебилност, трудности в говора и други).

Във всеки случай, човек никога не трябва да забравя, че голото любопитството не е мотив за научаване на пре­дишните прераждания. Любопитството е болест на нашето време. То винаги е признак за незрялост и най-сигурното средство да се попречи на истинското посвещение.

Броят на хората, и най-вече на децата, които сами си спомнят откъслечни неща от предишни инкарнации, е зна­чително по-голям, отколкото се предполага. Но в нашата култура на такива спомени често не се обръща внимание, те или се изтласкват, или се премълчават, защото биват смятани за застрашителни признаци на душевно заболява­не. Почти същото се случва и с децата. Специално до шес­тата си година, те често имат доста добър достъп до ми­налото. Родителите им обаче, поради страх и неразбиране, обикновено им забраняват да разказват такива неща, кое­то пък, от своя страна, води до изтласкване на целия комплекс. Горе-долу на шестата година тези впечатления от миналото при децата изчезват от само себе си.

По друг начин стоят нещата в културите, в които прераждането е естествена съставна част от светогледа. При тях детските спомени от преражданията масово се възприемат като нещо, разбиращо се от само себе си, и се стига дотам, че за обществеността те нямат стойност­та на феномен.

Известен брой симптоми на психозата също влизат в сметката на спонтанно изплували в съзнанието спомени от прераждания. Най-различни външни ситуации, местнос­ти или хора могат толкова силно да рестимулират човек, че внезапно в съзнанието му изникват спомени от предиш­ни животи и той вече не може да разграничи впечатления­та си във времето. Поредица от халюцинации и маниакални представи могат да се обяснят по този начин.

Но не само симптомите на психозата стават по-разби­раеми на фона на преражданията.

Би могло да се каже: всеки болестен симптом, независимо дали е психически или физически, има своя „причина” в предишни прераждания. Понятието „причина” тук трябва да се употребява внимател­но, защото за човек в крайна сметка е невъзможно да открие истинската причина за дадена болест, освен ако не иска да стигне до метафизическата случка на грехопадението.

За съжаление понятието причина се употребява твърде често и при това напълно неправилно. Ако ние сега също го­ворим за „причина”, под нея разбираме началото на все още обозрима за нас фаза, чието вътрешно единство е споено от обща тема. Но никога не забравяме, че тази причина съ­що си има свои детерминанти, които се коренят много на­зад в миналото и така ad infinitum (до безкрайност).

Следователно ние твърдим, че никога не може да има психически или соматичен болестен симптом, чиято по-тясна причина се намира в настоящия живот.

И без астрологична аргументация може да се проследи, че всички проблеми, които изникват в живота, са само продукти на досегашния учебен опит. Но пътят, изминат в обучението, не започва нито с раждането, нито със зача­тието, а обхваща броя на всички прераждания.

Може би тази зависимост ще стане ясна, ако по анало­гия отново сравним един живот с един ден. Да приемем, че в определен ден се появява проблем. Ще бъде наивно да тър­сим причината за проблема в същия ден. Защото денят на конкретния човек не е започнал като „нещо безлично” - в новия ден човекът е ипотекирал досегашното си развитие, въпреки фазата на сън, която го отделя от предишните дни.

По същия начин и земният живот на човека не може да започне без никакви предпоставки. В многобройните си до­сегашни превъплъщения той си е изработил своята карма, учебната програма, необходима специално за него, която още от зачатието си носи със себе си в настоящето си прераждане. Ако човек се провали при решаването на някакъв конкретен проблем от учебния си план или ако не може да разбере неговия смисъл, то съзнателното наблюдение на целия път, довел го до тази точка, ще му даде необхо­димото разбиране, за да реши проблема.

Надявам се, от казаното дотук да е станала ясна кон­цепцията, която ни доведе до днешната форма на психотерапевтичен метод, която нарекохме с името „реинкарнационна терапия”. Реинкарнационната терапия, разработена и прилагана от мен и от сътрудниците ми от 1975 г. насам, не е нова техника в разрастващата се джунгла от психотерапевтични методи, а съвсем съзнателно представлява противоположният полюс на всички познати досега методи и теории. Тя не е психоанализа, разширена до предишните жи­воти, не е първична терапия, чиято цел е разтоварването от предишни травми, не е специализирана форма на хипнотерапията.

Реинкарнационната терапия е опит за изоставяне на не­състоятелните концепции на школската психология и за последователно развитие на терапия въз основа на езотеричните познания за света и човека. Като се има предвид това основно положение, не е учудващо, че нашите възгле­ди, както и терапевтичните ни практики, са диаметрално противоположни на всички познати досега концепции.

 Торвалд Детлефсен - извадка "Съдбата като ШАНС"