Аз от миналото - 4 живота - една история

Преди повече от година срещнах тази млада жена без да подозирам колко много ще се сближим и че ще спечеля голям приятел в нейно лице.
Поводът беше желанието й да намери много важни за нея отговори посредством регресия.
В онзи момент тя скоро беше преживяла една лична драма в отношения с любим човек и точно това й причиняваше голямо страдание.

Може би вече сте срещали в различни статии и сте усетили какъв е моя подход. Но в случаи на голям стрес, дали поради скорошна загуба на близък, поради раздяла или някакво друго силно стресово събитие, не пристъпвам към метода на регресия с дадения човек. За това има много простичко обяснение - твърде голямото напрежение, което човека все още усеща заради събитията, които е преживял ще му попречат за едно добро отпускане и лекота, които са изключително важни за да се потърсят отговори чрез връщане с регресия.

В такъв случай са много важни разговорите с човека и полека лека лекуването на наранената душа да започне. Да му се покаже още една гледна точка към стресовото събитие, към изпитанието, което е преживял, докато постепенно се подготви. Макар и в началото да срещнах само много голямата болка на младата жена, аз все пак й казах всичко, което смятах, че ще й е полезно. Трябва много търпение и разбиране. На всеки човек му е нужно да си изживее емоциите, да мине през всичко, през гняв и през яд и каквото иска отвътре - всичко да излезе. Но когато има една подкрепяща ръка - просто някой, който да не се отказва да вярва в другия, когато сам той не може да повярва в доброто и в себе си, ето това е много ценно... Това с времето прави чудеса.

Продължихме срещите си с младата жена, едва ли беше случайност, че се оказа да живее съвсем близо до мен. Както казваме - Господ си знае работата, помага ни да срещнем приятел, точно, когато най-много имаме нужда. (тук ще вметна, че лично за мен този приятел в нейно лице се появи тъкмо, когато имах такава нужда). В това време - мина почти година и повече до момента на регресия преди седмица - ние станахме близки и аз научих доста от болките и страданията, които е преживяла.

Сега разказвам тази предистория за да си изградите правилни впечатления. Нищо, нито в регресия нито по друг начин не става просто ей така, лесно. Няма бързо осъзнаване, бърза прошка и т.н. Моята нова приятелка имаше много тежки мисли и с основание съдейки по доста големите изпитания, които почти без почивка се редуваха в живота й.

Имаше сериозни травми от детството и младежките си години.
Много пъти бях говорила за прошка на съответните хора наранили я. Самите разговори също й причиняваха болка, защото я връщах към теми още доста болезнени макар и след толкова години.

Но важна е вярата. Не бива да се отказваме, само защото някой човек не поема на момента от думите ни, или ги чува, но не може със сърцето си да ги приеме. На всекиму е нужно време, колкото трябва, но с търпение и вяра всичко се променя.

С месеците напрежението у моята нова приятелка свързано с последното травмиращо събитие и раздяла понамаля.
Не зная дали в началото, когато й отказах регресия напълно ме е разбрала. Но знам, че сега и тя е доволна от резултата, който сама постигна.

Всъщност, в случаи като нейния е добре човек да се поуспокои с други неща  - четене, разговори, медитации, да развива интуицията си, да развива едно разбиране към нещата от живота и да търси по-дълбоки причини. Всичко, което може да подготви съзнанието за една пълноценна регресия.

Защото, ако има страх, ако има отричане, отхвърляне на идеята за съществуването на по-дълбоки причини за страданието, то тогава логическия ум ще блокира регресията, защото ще се страхува да види отговори, които противоречат на собствените му убеждения до този момент.

Момента за регресия тази година през Май не съм го избирала аз, нито тя. Нещата сами ни се показаха кога да се случат. Само бяхме говорили, че вече може би е добър момент, че сега е много спокойна да търси отговори.

Първа част, която ще чуете като запис обхваща 3 минали живота на Ели. Те се оказват в много силна връзка помежду си. Целия първи запис е един много добър пример как се избират животи и уроци, така че да може една душа да се справи, но как понякога макар и да е имала доброто желание, други фактори и слабости й пречат. Но се дава нов шанс и нов шанс, в по-подходящи обстоятелства съобразени с вече известните слабости и травми. С колко много търпение се учи всичко.

https://www.youtube.com/edit?o=U&video_id=7iFZppQw_Ig


.........................

В началото попадаме на нощна сцена, един мъж на средна възраст стои до стените на един средновековен град. Чувства много силна тъга свързана с този град, който сякаш е опустял, а преди е имало живот в него. Този човек чувства носталгия. Сякаш е идвал да се прибере вече, да живее на това място, когато открива, че там няма никой.

Премествайки се по-напред във времето намираме нашия герой на пазара на един различен град, разхожда се без цел. Усещаме го, че няма дом. Разбираме, че е сам, без семейство и никога не му се е случила любов.

Връщаме се назад във времето да разберем какъв е бил животът му преди това пътуване, което първоначално видяхме до онзи град с каменните стени.
Оказва се, че мъжът е бил много добър войн, добър в работата си.

Още по-назад във времето:

Разкрива ни се гледка на едно малко 10 годишно момче, което си играе пред една много простичка и мизерна колиба. Когато поглеждаме семейството му виждаме сестричка, майка и дядо. Но в това семейство няма любов, има само измъчени възрастни и борба за оцеляване, от която явно не намират сили да показват любов на децата. Момченцето усещаме, че много обича сестричката си. А в този период единственото, което той иска е да порасне за да бъде силен.

Разбираме, че бащата не е там. Често и за дълго отсъства Той е с деспотичен характер и в кратките моменти, когато се връща у дома всички усещат този характер. Майката изпитва страх от него, но е примирена с това. И въпреки лошото отношение усещаме тъгата, която нашия герой усеща, когато разбира, че бащата е загинал в битка. Въпреки трудния му характер и честите отсъствия момченцето е успяло да се привърже, и след това да усеща липсата му. Това, което най-силно помни е образа на "силния мъж", който е виждал в своя баща.

За да разберем какво се случва с момчето минаваме малко по-напред във времето и го виждаме като един силен младеж. Сега вече той се чувства по-добре, именно защото е пораснал и сам може да се грижи за себе си. Младежа върви към един град, където се надява да започне работа като войник. До около 40тата си година нашия герой става много добър боец, оцелява от много битки.

Когато попитахме за личното му семейство се натъкваме на нещо странно - Мъжа се чувства най-добре в битките и не иска да създава свое семейство. Когато се бие се чувства силен и това е най-важното за него. Не иска жена и деца сякаш свързва семейството със страдание и нараняване, със слабост. Примера, който той е видял с лошото отношение между родителите, както и с трудното оцеляване в голяма бедност, и липсата на любов, това че нищо не зависи от самия него - като е дете, изглеждат възможна причина да реши да няма собствено семейство. По-нататък в регресията излиза още една много по-голяма основателна причина, която обяснява защо той избягва семейство.

Оказа се, че нашия герой беше намерил своя начин да има семейство, но без да страда - това бяха приятелите му също бойци като него. Там беше изживял радостни моменти.
............................

Макар че разглеждаме "преминали" вече опитности на младата жена в регресията, няма как да не ни вълнуват успехите и спадовете на героите, които виждаме. Техния опит, независимо какви решения са взимали, е нещо, което ние наготово можем да използваме, нещо до което да се допитаме и да видим какви последици носи, какви тъги или радости. (преминали е в кавички, защото когато има неща, които ние довършваме сега, то нищо не  е преминало. героите и обстоятелствата може да са различни, но ако урока стои, значи всичко е актуално и сега)

Този процес не е тъжен, не е тежък както някои може би предполагат. По-скоро моментите на осъзнаване на връзките с настоящите изпитания на младата жена бяха доста силен момент - но на освобождение, не на тъга. Когато разбереш пътя си и че все пак зад всичко наистина е имало причина, имало е предистория, която обяснява нуждата да си сам, нуждата да потърсиш спасение по други начини, докато най-накрая намериш сили и се справиш с поставените цели пред душата, получиш потвърждение, че са правилни някои тежки избори в този живот... не е ли това истинското интегриране на миналото, така че повече да не ни тегли назад.

................................

Според една моя теория, която наблюдавах в моята регресия и настоящия ми живот доста често показаното в регресия са недовършени наши дела, които сега сме си поставили за цел в тези условия да приключим успешно. От тази гледна точка всеки живот, който ни се показва е изключително важен да узнаем какво точно е трябвало да научи душата тогава, доколко е успяла да се справи и какво й е попречило. Защото сега в настоящия живот тази тема ще бъде продължена, ако все още не се е случило и човека трябва сега да е по-добре подготвен за слабостите си и какви са възможните стари модели на поведение, които предния път са му попречили, една добра преценка и анализ за да реагира този път осъзнато, да разпознае изпитанията и да направи онова, което му е било трудно преди - да реагира с по-голяма мъдрост.

...................................

До тук описанието на живота на война, който се разкри пред Ели има общо и с настоящия й живот - това са темите за самотата, за трудния старт в живота и недобрата семейна среда. Но има и надграждане и някои разлики. Войнът беше неемоционален, или по-скоро беше скрил зад дебелата броня всички чувства и не си позволяваше нищо да изпитва към никого, за да не бъде наранен. Докато при нея има съвсем друго - много силна емоционалност и свръх чувствителност.
Разказа по нататък разкрива информация кога точно "война е захвърлил бронята си" и си е позволил отново да започне да изпитва чувства... така че днес ние да имаме една много сензитивна  чувствителна жена...



Разглеждайки отново сцената с онзи град и пазара, където се разхожда нашия герой, когато вече е на средна възраст и се е оттеглил от военната си работа, разбираме, че се чувства без цел и посока. Вече не е войн, но няма и друга професия. Живее в странноприемница.
Не изглежда притеснен за оцеляването си, което е чудно, защото знаем каква травма е била бедността в детството му, когато не са имали храна дори.

Тогава се усети гордостта - той е постигнал някакво ниво, горд е и със самочувствие от битките...

Как ли се адаптира един бивш военен към нормалния живот на обикновен човек - трудно или почти никак. Свикнал да разчита на славата и предишните си успехи човек може да стане леко мързелив, само поради факта, че чувства, че вече е направил каквото е било нужно и повече няма нужда да прави. А и гордостта тук не помага, а пречи. Не би започнал каква да е работа.

Тук има още един елемент синхронен на живота на Ели - големите перипетии свързани с работите в нейния живот. Забелязва се концентрация на тежки работи, или съчетанието на условия и колеги, така че сякаш този горд войн да се смири малко, да забрави малко предишните бойни успехи, защото сега вече не е на бойното поле и е нужно отново да се доказва без да подценява или да дискредитира някоя възможност, защото на война не му отговаря на нивото. Уважението, на което е свикнал заради предишната си позиция сега не се получава.

От друга гледна точка претендираме ли, че сме много силни, че можем да се справим с всичко... тогава идва тест, изпит - една проверка Свише за да затвърдим и докажем, че сме такива за каквито се мислим. Тогава война се е мислел за много силен, бил е горд със себе си.
Днес в настоящия си живот Ели минава истинския изпит - и тук силата и смелостта, която й е нужна да проявява е на цяла армия войни, просто за да живее живота си и да оцелее. Но този път смелостта има други измерения, много по-големи, защото вече има и семейство - дъщеря, и е изправена пред много по-страшни избори отколкото, която и да е битка на бойното поле.

Така се изгражда истинската сила на душата.

Когато отиваме до последния ден от живота на война...

виждаме че все пак у него има едно чувство - обичал е своята сестричка. Оказва се, че първоначалната сцена - опустелия град с каменните стени, които виждаме в самото начало и тъгата у него се дължат на това, че там е загубил сестра си - искал е да се оттегли да заживее при нея след службата си, но тя вече е била починала.
Но други чувства у него няма, а по-скоро една суровост се усеща и много голяма сила.
Сякаш в този живот малкото момченце сбъдва мечтата си да бъде силен като порасне - той е такъв, и никога повече не е слаб и беззащитен, не е зависим от никого.

Първите въпроси, които питаме душата след напускане на тялото на война

- Ако си спомня да ни каже защо си избра точно такъв живот?
- Защо избра това много бедно едва оцеляващо семейство, в което не можа да почувства родителска обич и топлота?

Отговорите от тук нататък не са нищо, което сме очаквали...
Оказа се, че работата е много по-дълбока зад всичко показано.

Тази душа някога е имала много силно-любящо семейство. Тя е била малко момченце. Случва се огромна трагедия с майката в това семейство. Детето страда прекалено много за загубата на майка си. Тя за него е била като ангел, толкова силна любов чувства, и съответно болката е била непоносима след загубата.

За това, за да се възстанови от тази огромна болка от раздялата, душата избора живота на война и неговото семейство, което по никакъв начин да не напомня на онова прекрасно семейство. Нищо, което да събуди старата болка в сърцето.
За това и майката и дядото ги усеща дистанцирани хора, които от грижа за насъщния нямат време да дадат топлина и обич на децата си. Така е най-сигурно, че детето (душата) няма да изпита силна привързаност отново към друг човек. Защото любовта би била потенциално нараняване - спомена от предишната силна привързаност върви ръка за ръка със спомена от трагичната загуба. Именно това е трябвало да се излекува в този живот на война.

И макар че подбира такива характери за свои родители - детенцето пак успява да се привърже - това е способност от преди - както към сестричката, така дори и към деспотичния баща, към когото дори съпругата му е изпитвала страх. Но той подсъзнателно много добре помни старата болка от любов и за това като пораства главна цел е да стане силен, независим, да не е раним вече, точно както е било онова малко момченце в по-ранния живот, загубило майка си.

Във втория живот виждаме как отново е трябвало да преживее загуба на родител. И този път се справя по-добре - може би именно поради новите по-щадящи условия, този път драмата и травмата не е такава (пак благодарение на избора на по-суров баща) и момченцето успява да продължи живота си.

Този живот, за който аз лично се питах доколко е бил успешен, така дистанциран от хората, без семейство, без връзки, се оказа успешен за целите на душата тогава. А тя е искала именно това - да може да излекува част от болката от миналото в нови по-щадящи условия, да изгради голяма сила и защитна обвивка чрез суровия и студен характер, самотата е била най-добрия път.

Когато осъзнавах думите, които чувах от Ели и колко е дълбоко значението на казаното - какъв замисъл има всичко, не можах да остана безразлична пред тази невероятна смелост и решимост за развитие - когато си слагаш такива предизвикателства и цели животи в самота, за да излекуваш търпеливо нещо дълбоко. Уважение, много дълбоко уважение почувствах към тази душа...

След като разбрахме всичко което душата на война можеше да ни сподели в онзи момент видяхме сестричката му да идва да си го вземе.

Регресията продължава към друг ценен живот, който съдържа отговори за Ели

Попадаме на младеж, който с радост върви към дома си, прибира от странство - някъде, където е учил образованието си. У него има много хубава емоция и мисли насочени към родителите му, които много обича.
У дома го посреща много любяща майка. Бащата не се вижда къде е.

Преминаваме по-напред във времето и откриваме нашия герой - вече работи това, за което е учил - кара влак. Това е времето на първите влакови композиции и той с голяма любов изпълнява работата си. Работи, но винаги се връща у дома при майка си. Грижата му за нея е на първо място винаги. Дори пътуванията му по работа не са твърде далеч, така че да може винаги да се върне у дома. Привързаността между тях е изключително голяма.

Когато попитахме не му ли се е случило вече да изпита любов, да е имал влюбване към някое момиче се получи категоричен отговор - не може да мисли за това, трябва да бъде с майка си. просто сякаш има страх, че ако направи нещо, което да отклони вниманието му от нея би я загубил. Нищо не би направил, което да ги раздели.

Тази любов - така по някакъв начин обсебваща наглед, всъщност на тях не им тежи, те се чувстват много добре заедно и просто не могат да са разделени.
Точно както две много близки души след дълга и болезнена раздяла!

Разсъждавайки за това се появи усещането дали това не е онази душа, която преди няколко живота като малко момченце душата драматично е загубила пак като майка... което би обяснило огромната любов между тях - защото такава любов за да се изгради не е достатъчен само един живот. Това са чувства затвърждавани много дълго време.

Попитах какво мисли майката за момчето си - не се ли тревожи че той не създава свое семейство?
Да, тя разбираше всичко и кое е добро за него (т.е. да има семейство), но пак не можеше да се раздели от него, нещо което не е по силите й.

По онова време има едно момиче, което е харесвало нашия герой, но той просто не е забелязвал нищо около себе си, освен майка си.

Но едно чувство в него подсказва за какво всъщност е дошла душата му - Момчето макар, че не обръща внимание и не търси съпруга е имал желание да има дете.

В крайна сметка се оказва, че нуждата им да са заедно и да се обичат надделява и те правят големи саможертви за това.
Сина никога не се задомява, никога не успява да има дете въпреки голямото желание, с което е дошъл в онзи живот.

Когато отиваме до последния ден от живота му с изненада установяваме, че той не е възрастен белобрад старец, напротив. Той е само четиридесет и няколко годишен мъж, когато си тръгва от земния живот. Има заболяване на краката и не може да се движи вече.
Докато разглеждаме как се чувства той и за какво мисли в тези последни мигове разбираме, че майка му е починала. В този момент изпитва само тъга по нея и едно съжаление, че никога не е имал деца.

Изглежда липсата на майката му се е отразила през последните години. Той не е могъл да продължи живота си макар и още млад.
Може би това е било един шанс - една принудителна раздяла, при която душата да научи урока за раздялата и да вземе живота си в ръце, да не се затваря пак от страданието, което е изпитала като малкото момченце загубило трагично майка си.

Сякаш при него отново и отново са се появявали шансове да научи и мине през този урок - урока за раздялата с любовта и близката душа, но пак не е успял. Твърде възможно е и заболяването на краката, което получава да е предизвикано по някакъв начин от силната болка от раздялата с майка си, от нежеланието му да продължи напред със своя живот.

Но виждаме надграждане от това, което изживяваше война. Сега героя вече си позволява чувства и то доста силни, емоционален е, изпитва и радост, дори желание за свое дете, макар и да не търси семейство отново. Страха от нараняване сега е концентриран само в страх от раздяла с майката, което се случва.

Когато душата излиза от този живот не е доволна от себе си. Оказва се неслучайно, че е било дадено желанието за собствено дете. Трябвало е да изживее опитността да има свое семейство.
Но силната любов към майка му е била голяма пречка, нещо което не е успял да съвмести с идеята за собствено семейство. От друга страна този живот им е даден и да се порадват един на друг след раздялата, която се случва принудително и силно травмиращо в най-първия живот, където момченцето е имало силно любящото семейство.

.....................

Урока за преодоляване на загуба на любим човек е много често срещан. И днес много родители, деца, братя и сестри, любими, са потънали в дълбока скръб, която ги парализира и спира живота им. Но този урок трябва да се мине. Колкото по-бързо приемем истината, че раздялата е временна и ние сме длъжни да използваме дара, който е нашия живот да се развием и научим, толкова по-скоро ще оставим зад гърба си този род тежки изпитания.
Иначе рискуваме не само да изгубим живота си сега, а да се наложи да се връщаме в други условия и пак да бъдем изправени пред болезнени загуби на любими хора - така отново и отново докато спрем да се съпротивляваме на самия урок, и не погледнем с любов и разбиране на нашия път и на безценните възможности, които ни се дават да се развиваме като души и да се променяме.
А истината е, че тези раздели са мимолетни. Ние получаваме други възможности пак да се събираме с любими близки души и да се учим взаимно.

..............................

От гледна точка на живота на Ели сега темата за децата е силно застъпена. Сякаш за да подсигури, че няма да пропусне шанса да стане родител, този път душата идва в тяло на жена със силно развит майчин инстинкт.

Отново пред нея има куп задачи от миналото за довършване и приключване с успех.

Тежко детство и страдание в едно семейство с насилие, агресия и трудно оцеляване стартират нейното каляване. Събитията и травмите, които преживява започват да изграждат "бронята на война", но този път малко по малко, научавайки се постепенно да се пази и защитава. Защото вече е емоционална, вече битката не е от позицията на самотен живот, изолиран от потенциално нараняване. Сега е сред хората, сред силни чувства и връзки и един нов елемент, който война беше счел за слабост и потенциал за повече страдание и болка - семейството.

Сега желанието на младежа от втория живот да има дете се е изпълнило. Една прекрасна дъщеря, един силен дух.
Когато разговаряхме и Ели описа отношението към дъщеря си и как чувства тази връзка - то тя описа сила на чувства сравними само с любовта от миналите животи между момченцето и майка му. За нея в този живот това е приоритета, това е знаменателя, към който равнява всичко.
И тук урока за раздялата пак се проявява. Но този път избора на роли и обстоятелства е така подбран, че да има шанс от нова реакция и справяне.
Този път момченцето е родителя, а майката дете. Този път житейските обстоятелства принуждават душата да вземе сама много трудно решение, след 12-13 години заедно - сама да предаде детето си на неговия баща в момент, когато физическото оцеляване е под въпрос. Толкова тежкия урок, от който душата бягаше в предишните животи сега бе принудена да мине и сама да вземе това решение.
Може би и размяната на роли оказва влияние - това, че сега не са майка и син, поне да не й напомня за старата болка от трагичната загуба в миналото. Много детайли има, които спомагат сега душата все пак да успее със задачата си.

Като събирателен образ на качества от всички описани герои от трите живота, както естествено и на слабите им страни, но това което Ели днес е донесла със себе си може да бъде използвано за да премине през живота смело и уверено като войн, който вече не се страхува да чувства и дори успява да има личен живот след трудната раздяла с любимата душа от миналото. А тази раздяла както винаги след като научим един урок се доказа, че е привидна. Защото няма по-близка връзка между майка и дъщеря.

Във втората част на записа от регресията, където задаваме личните въпроси от живота на Ели към духовния водач: 

https://www.youtube.com/edit?o=U&video_id=e4HVW49SP9g

разбираме още много неща за нейната мисия тук, както и за мисията на детето й в бащината къща.

Никога нищо не става случайно. Винаги има едно много дълбоко залегнало добро. То е добре маскирано и скрито и ние не предполагаме за него. Но когато се разровим. Когато си позволим да усетим без страх ние откриваме само добро, само любов и нужда от много любов.

Не мога да не скрия вълнението си, когато чух от устата на Ели, думи на състрадание и прошка към онези, които я бяха травмирали жестоко в най-ранимата й възраст. Думи, които година преди това бяха недопустими в съзнанието й.

Думи на състрадание и разбиране към съдбата и болката в сърцето на съпруга, който всъщност я беше наранил също.

Много освобождение, много прозрения... едно истинско усещане за собствените чувства, което рядко се случва. Може би защото ние просто не си даваме шанс за това, не мислим, не смеем да погледнем на преживяванията си и честно да се запитаме - обичах ли наистина, учих ли нещо, какво ме научи този човек, какво полезно преживях...


"Аз от Миналото - 4  живота - една история"

Хипнотична регресия
по метода QHHT на Долорес Кенън
-
водещ Павлина Николова
www.dolorescannonbg.blogspot.com

Някои размишления и наблюдения за регресията, живота след смъртта и мисията на душите

Интереса към духовния свят и какво се случва след смъртта през последните години е много голям.
Едни от най-популярните книги станаха именно онези, които разказват за преживявания близки до смъртта дали информация за Отвъдното и книги посветени на регресията в минали животи и живота между преражданията.

Най-честия отговор, който получавам, когато питам има ли някакъв практически опит в духовната сфера човек желаещ да му се направи регресия е, че е изчел всички книги на Майкъл Нютон (или някой от другите автори на тази тематика) и е напълно готов за това преживяване.
Обикновено хората са изключително впечатлени от описанията в книгите и приемат едно-към едно сценариите дадени там за правило, за модел, по който се случват нещата. Естествено решават, че това е нещо безкрайно интересно и те желаят да го преживеят изцяло.

Но очакванията създадени от тези книги не могат да се осъществят, не и в наши дни, не и в тези години сега, в които живеем.

На практика последните години регресиите и пътуванията между животите въобще не протичат, както ги описва Майкъл Нютон. След прочита на книгите му човек остава с усещането, че при всеки сеанс между животите се случва винаги едно и също - етапите, които той е посочил. Нито моя опит, нито опита на моите колеги занимаващи се с регресия последните поне 5 години не показват подобно нещо (периода може и да е от по-отдавна, но тук визирам от началото на моя опит). Вярвам, че това е, защото ние като съзнание се изменяме и вече нямаме нужда от тези помощни патерици, каквито са образите на "старейшините", "книгата на живота" и др.,  нито пък има толкова често "посрещачи" след смъртта на физическото тяло.

Онова, което е неизменно са процесите, през които преминава душата - осмислянето на постъпките, възможностите, които са били дадени през живота, отърсването от човешкото мислене на личността, която е живяла долу на Земята, радостта от пребиваването в духовното измерение. Със сигурност има още много неща, които се преживяват. Те обаче се явяват интимни подробности от пътя на душата, неща, които служат на нея.

Формата, под която може да бъдат дадени и да бъдат възприети от човека в регресия е строго индивидуална. Точно по тази причина очакването на "старейшини", които да ви дадат оценка как сте се справили в изминалия живот е малко остарял начин за възприемане на вътрешната работа на съвестта. Дълбоко в душата си всеки човек и приживе, и когато е в духовна форма, е абсолютно наясно с всичките си проблеми, задачи, слабости, както и целите, които са били в основата на дадено прераждане. Реално духа какво е - енергия, фина субстанция. Той възприема процеса на отделяне от физическото тяло и пътуването в духовния свят по много по-различен начин, който ние не можем да си представим съвсем разбираемо. Може би най-близкото, което идва до нас като образи е сравнението с пътуване в космоса.

Всичко, което се вижда в регресия е начин да се представят едни абстрактни концепции по разбираем и близък до физическата реалност начин, така че човека тук да може да го разбере и наподоби на нещо познато, сравнимо и следователно не-плашещо.

Но от това не следва да си вадим изводи, че всичко в духовния свят е точно както ние, с ограничените си земни възприятия и едва-едва отворено психично зрение - сме видели в регресия.
Нещата са много много по-огромни, по-силни и невъобразимо по-внушително отколкото можем да си представим.

Искате ли да усетите и поне малко да се доближите до тези божествени концепции, до онова което е част от нас много повече от краткотрайните физически въплъщения - то винаги дръжте ума си нащрек да търси само същественото и да не приема външното за факт. Независимо по какъв начин е облечено едно преживяване. Независимо дали сцената, на която се случва даден живот е сцена на аристократичен живот, на беден живот в борба за оцеляване, или на супер странен и метафоричен епизод, в който се питате реалност ли е или най-странната фантазия, която сте имали - то спомнете си да търсите само същественото. А то е какво е преживявала душата в онези така описани обстоятелства. Сцената, която на вас ви се показва може да няма дори нищо общо с миналия живот, за който става дума, но да е един подходящ начин да се предаде посланието, от което вие имате нужда. Когато човек успокои логическия си ум и продължи да изследва образите давани в регресия пречупвайки ги през настоящия си живот, то неминуемо и без да си голям психолог може да откриеш кое и защо ти се показва.

Няма случайни образи в регресия, няма чиста фантазия... няма как и да има. Защото стигаме до въпроса - Защо точно тази фантазия си избира един човек? Колкото и логично да се опитате да отговорите на този въпрос, всяка логика се разпада, когато тези фантазии се окажат никак не-ласкателни, а понякога изобличаващи наши слабости и проблеми, с които е нужно да се справим или показват страховете ни сега, пред които отлагаме да се изправим. А когато едни странни и на пръв поглед безсмислени образи -фигури- символи се появят вместо отговори на конкретни въпроси, обикновено неопитния човек моментално ги отхвърля като нещо странично и несвързано с регресията. Но точно те се оказват най-пълноценните отговори по зададен въпрос. Всеки символ носи повече смисъл отколкото една дума или изречение подадени директно на психичните ви сетива. За да се разкрие напълно всичко, което е получил човек в една регресия е необходимо да се изследва записания материал и спомените от видяното. Всеки символ, който привидно не означава нещо познато за човека, да бъде разгледан и анализиран чрез изследване в Интернет - да се намери какво по същността си символизира той, а след това отговора да се съпостави с въпроса, който е бил зададен преди да се получи дадения символен образ.

Не всички отговори идват по този на пръв поглед завоалиран начин. Някои отговори са директни и идват много бързо. Но не е ли този подход неподходящ за всички въпроси, които задаваме. Някои въпроси съдържат по-голям емоционален заряд, особено въпроси касаещи бъдещето ни. Наблюдавайки как се развиват диалозите и общуването с духовния свят при толкова регресии досега, за мен лично това е някакъв невероятен начин, режисиран от духовните ни помощници, да се поднесе информация, която да не се даде изведнъж и прекалено директно, а само ако и когато човека е готов да погледне с други очи на преживяването си, и когато стигне сам до нея благодарение на искреното си желание да знае.

Тогава, когато човек след самата регресия успее да открие и разтълкува някои от символите - то това оказва огромно влияние за да се увери той, че цялото преживяване не е плод на фантазиите и въображението му, а дълбоко смислено и свързано с настоящия му живот преживяване.

Например имахме случаи на млада жена, която получаваше доста добре отговорите си от духовния водач. На края на регресията попитахме за един специален човек в нейния живот, с когото имаше връзка, но се чувстваше сякаш на кръстопът и пред важно решение. Въпросът целеше да разбере тя как да продължи тези отношения и защо се чувства така особено - сякаш й предстои важно решение и сякаш е нужно да се ориентира накъде ще вървят занапред тези отношения. Когато зададох въпроса единственото, което се случи беше да каже, че духовния водач си е заминал внезапно, а после някак между другото спомена, че вижда символа на ромб и бистър поток. Тя самата беше дискредитирала образите, защото очакваше отговор от духовния водач в маниера, по който той даваше отговори на предните й въпроси - директно с думи и "знаене" на нещата. Досетих се, че щом тези символи са се появили след като съм си задала въпроса, то те имат пряка връзка и символизират отговора за нейното бъдеще с въпросния човек. Успокоих я и й препоръчах да седне и да потърси като се прибере да видим какво ще излезе от търсенето й в Интернет по запитване за символа ромб.

Бистрия поток според мен беше доста красноречив - хубав чист символ на бистра чиста вода в движение, живот, подсъзнание и вътрешен свят, описани чрез хубав и светъл символ. За мен това беше портрет на човека до жената, човека, за когото тя питаше, беше това красиво поточе. Доста красноречив отговор. Но имаше още нещо...

Проверявайки какво значи символа на ромба жената беше попаднала на невероятна информация. Всъщност съвсем в синхрон за техните отношения - духовна връзка, майчинство, любов, партньорство, семейно гнездо. Прекрасен отговор и по-изчерпателен не можеше и да бъде. Това количество информация с една дума или изречение нямаше да може да се предаде. А окуражаването за живота си, което тя почувства беше невероятно.


Много време изследвах въпроса и сверявах какво казват и други автори, и разказите от собствените ми регресии. В крайна сметка стигнах до извода, че естеството на информацията, която се получава доста се е изменило - преди 20-30 години е била повече логическата информация с точни дати, имена, названия на държави и градове, владетели, неща, които може да се проверят конкретно и например да се докаже дали е живял даден човек в даден времеви период от миналото. Сега нещата не са толкова конкретни от към данни за сверяване, по-скоро предимство има емоцията, чувството в преживяването, спомнянето на различни уникални усещания, които отварят съзнанието на човек сега към преживявания, които е забравил, за да му дадат окуражаване, сили и вдъхновение да стъпи на пътя на душата си сега и да си върши работата, за която е дошъл, или да коригира стари "грешки" или недовършена работа, които по инерция прави отново, защото ние наистина имаме предразположеност към моделите на поведение, които сме имали и в минали животи, те са по-силно изградени в нас... А сега например трябва да се освободим от "старото" и да научим нови неща и нов вид поведение.

Точно това е огромната разлика.

Ако някога хората (и обществото) са имали нужда да си докажат, че има прераждане, че имат минал живот еди-къде си, сега нивото и изискванията към нас са съвсем различни - Никой не ни търпи вече да се чудим и маем има ли или няма минали животи - работа се иска от всеки от нас. Именно за това някои въпроси винаги излизат във всяка регресия, независимо дали човек е питал и сме насочили предварително работата ни в тази посока - въпроса за мисията на душата и задачите, които е дошла да осъществи сега в настоящия си живот.

Това е и причината, поради която и материално мислещите и съвсем заземени хора, които са доста далеч от духовните интереси, в един определен момент от живота си преживяват един вид вътрешна криза и започват бавно да осъзнават, че вече не желаят тази работа, или този начин на живот. Появява се чувство на вътрешна тъга, на празнина, от която боли, но поредната красива приятелка или поредната скъпа екскурзия не могат да излекуват. Най-силно идва чувството, че не си там където трябва и че има още нещо, което трябва да правиш сега в живота си. като дълбок едва доловим спомен, че имаш някаква задача, която е важна, но не помниш каква е точно.

Тръгнете ли да търсите защо сте тук и какви са задачите ви трябва да сте готови на няколко трудни неща.

Първото е човек да е честен към себе си, да е искрен в търсенето си на отговори и причини за живота си и за начина, по който се чувства. Тази честност изключва страха от това какво ще научите, какво ще прочетете или откриете за себе си. Начините за себепознание са много, пътеките са много и разнообразни. И всяка може да ви даде част от цялостната картина. Може да ни е неприятно понякога да видим отстрани това, което и другите виждат у нас. Но е безкрайно полезно, ако наистина искаме да почувстваме какъв е нашия път, за какво сме тук и какво е нужно да научим и променим за да тръгнем по този път.

Второто трудно нещо е да се сбогуваме с вкопчването в материалния идеал за успеха. Най-голямата болка и изкушение, най-трудните предизвикателства идват именно от "ламтежа ни за по-добър стандарт на живот". Търсенето на вашата мисия и задачи не може да се осъществи докато се опитвате да го ограничавате в сферите, в които на вас ви се струват далновидни от икономическа гледна точка. Не може да търсите пътя си на душата, но да искате същевременно да вкарате този път в някакви рамки - в случая рамките на богат и охолен живот. Богатството се дава и идва при душите, именно при които трябва, когато е част от изпитанията и уроците им, когато е вид награда или балансиране и плащане на дългове от миналото. Ние това няма как да го знаем в нашия частен случай.
Освобождавайки съзнанието си от робуване на социален статус и стандарт ние даваме наистина възможност да видим и осъзнаем своя собствен път на душата. Той обикновено е свързан с онова, което Бог ни е дал, умения и способности, силни страни на личността, придобит опит до тук в живота, вътрешна потребност за изява.
Няма от какво да се страхува човек... Успеха и удовлетворението за душата е в самото вървене по пътя, по който е избрала. Никое друго земно действие не може да й достави това чувство.

Проблема с вкопчването може да се случи и не само за финансите и стремежа към богатство, а и към някои заучени модели, стари придобивки, дори хора. Само защото сме учили или работили 20 години в една сфера, не следва, че това трябва да е и до края на живота ни. особено след като стоейки в тази работа сме започнали все по силно да чувстваме празнотата в себе си и че сме на грешното място.
 Подобно ограничително мислене е и идеята, че си градил цял живот дом, или си плащал цял живот кредит и не можеш току-така да си тръгнеш и да се освободиш от една тежка връзка, защото имаш какво да губиш! Да, има какво да губи човек - най-често губи душата си, заради апартаменти, коли, бизнеси и други неща, за които се е продал, а понякога и от страх, защото не познава себе си и вярва че няма да успее да се справи сам. И всичко доста евтино, защото това е душата ви, душата... Пропускат се безценни възможност за растеж и учене.

В регресия неколкократно станах свидетел на едни невероятно изпълнени животи, успешни изцяло за душите. Може би се питате какви ли толкова може да са били тези успешни животи - когато уроците, които сме си поставили - успеем да ги научим.

Понякога се показва градация в няколко живота, в края, на които виждаме една тема завършена, а уроците научени.
Понякога се учим да живеем сами и да не сме самотни.
Друг път се учим да общуваме и да бъдем сред хората.
Едни от най-големите успехи са когато душата си е поставила труден живот с безкрайно тежки загуби и изпитания, в който да се научи да оцелява и живее с радост въпреки мъката, която е преживяла и загубата на любими хора.
Понякога се учим да показваме емоции и чувства, да отговаряме на любовта.
А често урока е да изградим нови морални ценности, да видим грешките си и да се смирим.

Успешния живот няма нищо общо с материалното състояние, което човек ще натрупа в този живот. Не е свързан със социалния ни статус в обществото, нито с размера на заплатата, която получаваме. Успех има душата, когато успее да преодолее и да превърне една своя слабост в сила, когато успее да изгради у себе си нови ценности и морал, ново дълбоко разбиране по темите, за които първоначално е дошла в този живот.

Когато човек се освободи от ограничителното си мислене относно това, което иска да открие, когато позволи отговорите да дойдат, то и начина, по който може да върви по пътя си ще му бъде показан. Но за тази цел не трябва да има - "ами как ще печеля пари с това" или "не мога да си позволя да правя това, което ми е по душа". Всичко можем и под всякаква форма една душа може да изпълнява задачите и да върви по пътя си. Твърде много опитваме да контролираме как да се случват нещата... а начините са много, но ги виждаме и осъзнаваме чак когато се доверим и повярваме, че щом вътре в нас се дава определено чувство - то то самото ще ни изведе на пътя, където трябва да сме.

Стигнахме до следващото трудно нещо - Упованието. То е свързано с въпроса за Бог и вярата или липсата на вяра в тази Върховна Сила, която управлява и съблюдава Върховния Ред в живота на всички нива.
Съмняваме ли се, имам ли дори малко недоверие към Създателя и неговите начини да ни насочва и помага, към знаците и събитията, които неслучайно ни праща, то ние се затваряме за помощта, която идва от духовния свят. Спираме да виждаме "подсказванията" и "жокерите", които ни се дават, трудностите ни изглеждат много по-тежки, решенията много по-трудни. А вървенето по пътя на душата почти невъзможно.

Много често темата за Бог се подминава дори в дискусии относно минали животи и регресия.
Гледа се на забавната част на темата, на любопитното, на шоуто, което едно такова нетипично и странно преживяване може да е за случайния зрител. Поредното "зрелище", което е на мода сега.
И в тази забава няма място за сериозни теми, за задълбаване във въпросите и отговорите. Всичко е много леко и ефирно и се плъзга по повърхността, както се плъзга повърхностно и ползата, която случайния зрител може да добие от гледането на едно такова шоу предаване.

А всички ние се нуждаем именно от дълбоките въпроси и отговори, от всичко онова, което ще ни вдъхне сила и кураж да постигнем успех за душите си въпреки тежките обстоятелства на живота.

Докато неправилно възприемаме Бог като част от религиите, като нещо далечно, като нещо догматично, заповедно и наказващо... ние никога няма да можем да се възползваме напълно от най-висшата технология дадена на света - духовната технология на вярата.
Най-неразбраното нещо и сред духовно развиващите се и сред материално мислещите хора е именно вярата. Малцина я усещат истински и се уповават на Бог от дълбините на сърцето си.
Повечето хора, дори в духовните сфери, се обливат от чисто интелектуална информация, която само обсъжда най-различни концепции, доста често на красив и сложен език, който само допринася за отклоняване от същността. Това предизвиква ума, но не докосва сърцето.

Ако се върнем на началото на идеята ми да напиша всичко това - то човека тръгнал да търси своята мисия и задачите, с които е дошъл в този живот, като начална точка на своето търсене трябва да постави именно Вярата. Да си даде време и възможност да преживее и да опознае какво е вярата.

За това не очаквайте помощ от свещениците. За съжаление те, които можеше да са като една непоклатима упора на хората, лъч надежда в моменти на болка и радост... те пропускат да изпълняват тази своя роля и се дистанцират от всичко. Дано младите и будни хора, които постъпват на тези позиции послушат сърцето си и променят подхода. Защото хората имат нужда от съветник, утешител, разбираш и приемащ пристан, до който да се допитват винаги във всяка ситуация.

До тогава ние с вас, обикновените хора, трябва да изпълняваме тази роля, да си помагаме и да си даваме кураж, а може би това е поначало целта на разпада на църковните институции по цял свят - именно човека да открие собствената сила на духа си и да поеме изпълнението на Христовите принципи помагайки на своите събратя в нужда.