Резултатите при всеки от тях са интересни. Но е много ценно да се види разсъждението и наблюдението на човек с практически опит в някои сфери, които изискват много повече смелост отколкото е нужна за една регресия. (Опитностите извън тялото са много полезна и интересна практика, но и доста трудно постижима (но това да не обезкуражава заинтересованите). Повече за нея може да прочетете в трилогията на Робърт Монро - "Пътуване извън тялото")
Оригинално публикувано в: http://obe-bg.com/index.php?PHPSESSID=539d253sfkkonbfkc92li9j287&topic=2093.msg7651;topicseen#msg7651
"Наскоро си направих регресия при Павлина Николова. По нейна молба описвам впечатленията си:
------------
В началото Павлина ми направи профил. Състоеше се в задаване на въпроси за моя живот, как съм го живял, какви са подбудите ми, целите ми и т.н. Имам ли въпроси, които бих искал да задам, когато съм в Контакт.
Когато пристъпихме към работа се чувствах вече леко уморен от много говорене.
Тя ме сложи да легна и преминахме през уводната част, свързана с дълбока релаксация на тялото и съзнанието.
Когато ме качи на "облачето" се почувствах наистина лек и във фаза.
Кацнахме.
Трябваше да се огледам. Видях босите си крака. Бях гол, само по една бяла роба. В началото ми беше трудно да определя полът си. Накрая се избистри - жена! Намирах се сред останките на цивилизация, цялата погълната от зеленина. Беше много тихо, можех да усетя вятъра в дългите ми коси. Павлина ме попита дали наблизо има плаж /преди да започнем й бях разказал да някои от спомените си, до които имах достъп/. Оказа се, че наистина има плаж. Жената беше от същия спомен само, че сега регресията позволяваше по-детайлно навлизане. До преди това споменът ми беше някак мъглив, наситен с емоции, но не и ясен. Регресията направи възможно навлизането като в осъзнат сън. Разходих се по познатият плаж, поплувах сред лазурните води, а после влезнах в къщата.
След някои уточняващи въпроси се прехвърлихме към смъртта ми. Оказа се, че съм умрял от старост в сънят си. Малко преди това имах на моменти съмнение дали не си измислям. Павлина ме успокои да продължа. Първата най-силна индикация за достоверността на случващото се беше, че усетих лежащото си тяло много старо. Ръцете ми бяха сбръчкани и цялото ми тяло беше немощно. Физическото усещане беше толкова силно, че едва ли можеше да става въпрос за илюзия така, че се поотпуснах. Когато умрях и се отделих от тялото си видях къщата си отгоре. Заливът по залез слънце беше много красив. Павлина ме попита дали някой ме посреща. Усетих, че някой ме вика в далечината. Но аз бях спряла да погледам залеза. Тук се случи второто потвърждение за мнителният ми ум. Разплаках се. Усетих една много дълбока тъга, която ме натъжи силно и сълзи да се стичат от очите ми. Павлина ме попита какво правя и й разказах, че ми е тъжно защото осъзнавам как всичко ще свърши. Залива ще изчезне един ден, папагалчетата, животните, всичко....
Но трябваше да продължа напред. Някой ме викаше. Когато продължих.... навсякъде имаше облаци и светлина. Там ме чакаха ТЕ. Не виждах всички само първите редици. Мъжът ми и той беше там, но някак встрани. Той беше моя наставник. Толкова се зарадвах да го видя. Посрещнаха ме с нещо, което би наподобило на земята ръкопляскания. Бурна радост и еуфория. Като парти за завръщането на отколешен приятел, който се прибира в домът си. Всички го чакат и сега го приветстват. Цялата светех, вече нямах форма. ТЕ също. Видях сред тълпата по сиви форми и по-светли. Моята светлина беше като, че ли най-силна. Блестях като Залеза! И тогава ми се изясни още повече. Аз носех Залезите с мен! Изпълних мисията си и бях крайно щастлива. Всички бяха доволни от мен, а наставника се усмихваше встрани и наблюдаваше със задоволство. Всички моменти на щастие, на радост, когато ходех по пясъка или плувах в морето, когато галих малките животинки...а вечер гледах залеза.... и така цял живот... ето това носех с мен... и светех цялата, формата чак се губеше, бях наситено сияние от светлина.... Всички бях щастливи, че успях да изпълня мисията си и да донеса обратно сред Нас огромна хармония и покой. Цял живот в съзерцание.
Павлина ме насочи към друг живот. Веднага изникна стар спомен. Явно настояваше и той да бъде разгледан и детайлно избистрен. Бях старец, пред портите на огромен хотел, в стар стил. Тя ме върна назад... на младини бях....работяга..., който беше разбрал, че само с работа не става, трябва и такт, усмивки, радост! Така и бях успял да се издигна дотук. Живота ми беше за пример. Бях доволен от себе си. Не съжалявах за нищо. Учех се да управлявам хора. Знаех, че за да управляваш добре, трябва да не се забелязваш. Колкото може по-малко да се месиш. Достатъчно беше просто да давам импулс, да зареждам хората с радост, смях. Да им показвам прецизност и точност, и те напълно самоинициативно се мъчеха да оправдаят гласуваното доверие. Имах две момчета и жена. Вече големи. Всичко ми беше като по конец. Обичах да се изтупвам и да се пъча понякога със златната си верижка на часовника. Бях в крак с модата. Навсякъде в хотела цареше живот и клиентите бяха с доволни усмивки.
Последните ми мисли бяха, че съм стигнал върха на изкусното управление, когато мога незабележимо да се оттегля и никой дори няма да забележи, че ме няма. Това ме изпълваше с огромно задоволство. И последните си дни ходих само колкото да навестявам любимата си обстановка. Умрях бързо от парализа. Няколко дена неподвижен на легло и всичко приключи. Бях щастлив. Усетих, че се завръщам справил се добре!
Павлина ме насочи към място, което да ми е приятно. Видях парк. Тих и спокоен. Навсякъде пейки. Тук таме се разхождаха хора. Още преди да ми каже да седна, аз седнах. Каза ми да си представя, че сега ще говоря с Наставника си. В далечината се появи човек, който бързо де приближи.... не знам защо се преместих.... исках да седне отляво. Само оттам се чувствах удобно. Той се настани до мен. Не беше познато лице. Висок, сух човек, с големи сиви очи и дълги пръсти на ръцете. Косата леко плешива. Погледна ме.
Това беше третия път, който затвърди колебливият ми ум в достоверността на случващото се. Не очаквах да усетя неодобрение!!! Същисах се! Той излъчваше, че този път....не е доволен от мен. Дотук съм се справял много добре, натрупал съм нужната информация, от която СМЕ имали нужда за Пътя. Можел съм да се върна обратно, ако съм искал. Но щом съм решил да остана...ще трябва да продължа. /той говореше за един труден момент от живота ми, в който си мислех, че умирам...тогава получих голяма подкрепа именно от Цялото...и информацията, че съм дал достатъчно и дори да се прибера ще бъдат доволни/. Откровено казано не очаквах неодобрение!!! Всичко друго, но не и това. Разбира се, нямаше място за спор, защото виждах всичко, което и той вижда. И на мен също не ми харесваше! Каза, че трябва да спра да търся вниманието, което не съм получил като малко дете...Така е трябвало да стане и да не се отклонявам от Пътя си. Ако ще търся Любов да е само от Цялото и връзката с Него. И още други неща ми каза, които ми беше много трудно да преведа. Беше си сериозен урок. Показа грешките ми и какво трябва да променя.
Предадох на Павлина една малка част от цялото общуване. Една част запазих за себе си, а друга просто нямаше как да преведа на думи.
Накрая я попитах "Искаш ли нещо да питаш за себе си?" Знаех, че в този момент чрез мен тя можеше да получи достъп до всяка една информация, която лично я вълнува. Може би не го очакваше и в крайна сметка каза "Не".
----------------------------------------
Беше полезно! Изясних си мъгливи спомени и получих нова насока. Успях да си отговоря и на въпроси, които занапред ще вълнуват умът ми. След регресията Контакта е много по-тесен. Чувам неща и понякога съвсем директно общувам. Второто внимание се поотключи. Благодаря ти!
И още един допълващ коментар, споделен във същия форум:
По отношение на самата регресия... Имах някои притеснения, тъй като не взимам всичко за чиста монета. На няколко пъти си мислех дали не си въобразявам разни неща, тъй като Павлина не работи с хипноза и нивото ми се струваше повърхностно - говорех с нея със затворени очи...след релакса. Някъде в началото ми се приходи до тоалетната. В момента когато изплувах да отида се оказа, че всъщност само съм си мислел, че съм на повърхността, защото излязох от някакво много далечно и дълбоко място. Чувствах се като пиян. Силно замаян и едва ходещ. Щом легнах фииуууу и пак бях във Връзка.
Втората сериозна индикация, която поуспокои съмняващият ми се ум, беше когато усетих телесно, че съм стара жена. Чисто физически се усетих старица, която лежи. Толкова силно, че бях готов да се обзаложа, че ако отворя очи ще видя старо тяло.
Третия момент беше, когато старицата умря. Щом се обърнах да погледна живота си и заливът долу в ниското.... ме връхлетя толкова силно чувство на тъга, че се отрониха няколко сълзи от очите ми.
Четвъртия момент беше когато извикахме Наставника. Той се появи и се случи нещо неочаквано за въображението ми. Ако само то работеше определено не бих си измислил такъв развой на събитията. Неодобрението му към мен ми подейства като шок, да не говорим айдентите с които ме засипа, излъчването му и т.н...това определено нямаше как да си го измисля. Още виждам очите му, които ме преследват чат пат през ежедневието ми.... такова силно излъчване и така....ъъъ....зряло! Почувствах се толкова малък, буквално дете, с някакви смешни претенции и незрели желания. Всъщност именно тази част от цялата регресия окончателно разсея всичките ми съмнения. След като вече излезнах от фаза, дни наред усещах с лекота Връзката. В общи линии и сега я усещам далеч по-изострена от преди това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар