Спомняне на минал живот повлияно от средата - ЕДНО ПРЕРАЖДАНЕ НА ДИВАЛДО ФРАНКО във ФРАНЦИЯ

Искам да ви споделя една история случила се не в регресия, а в будно състояние. Чували сте за получаването на спомени за минали животи повлияни от средата, за дълбоко необяснимо желание на човек да посети дадено място, град или държава… и дори да остане да живее там. 


ЕДНО ПРЕРАЖДАНЕ НА медиума ДИВАЛДО ФРАНКО във ФРАНЦИЯ 

През 1967 г. медиумът Дивалдо Франко отива за първи път в Париж, отсядайки в дома на една бразилска двойка, която живее там.

    „Първата нощ в града беше едно мъчение. Не можах да спя.
На сутринта, чувствайки се странно, помолих домакините за разрешение да изляза и да се поразходя малко. Усетих една вътрешна тревожност, едно безпокойство. Тръгнах да вървя. Слязох надолу по някакво стълбище, взех метрото и когато бях в метрото си помислих: „Боже мой, какво става с мен?“ Един странен импулс ме завладяваше.
      Метрото ме заведе до крайна спирка, спря и аз слязох. Излязох на повърхността и видях няколко автобуса, на някои от които пишеше „Версай“. Качих се в един автобус и след известно време автобусът мина покрай една гора. Помолих шофьора да сляза от превозното средство, тъй като една повелителна сила ме караше да скоча. Слезнах и познах мястото, разпознах гората и малкият кралски път, направен от камъни с неправилна форма. Същият този импулс ме накара да следвам пътя и изведнъж пред очите ми се появи един очарователен манастир, който трябва да беше построен малко след Средновековието. Аз винаги съм имал дълбока религиозна склонност. Това, което виждах ме плени и усетих една промяна в личността. Обикновено аз съм весел човек, бодър, харесвам живота. В този момент започнах да усещам как се променя темпераментът ми, една дълбока меланхолия, една известна раздразнителност и морален дискомфорт се появиха. Приближих се до портата на манастира, почуках с едно чукче, отвори се един прозорец, след което учтивото лице на една френска монахиня попита
    - Какво има?
    И когато си дадох сметка, че съм започнал да говоря френски, аз казах:
    - Искам да посетя метоха.
    - Но това не е позволено. – отвърна монахинята.
    С авторитет, който не е свойствен за мен, казах:
    - Моля, обадете се на Майката Игуменка.
    Тя ме изгледа изненадано, отвори вратата и аз влязох в приемната. Минути по-късно пристигна дама на около 50 и казах:
    - Майко, аз съм чужденец, в Париж съм на посещение и също искам да посетя манастира.
    - Но няма нищо особено, това е манастир на монахини със затворена обител и хората тук не са добре дошли, само изповедникът.
    - Но трябва да посетя метоха!
    - За какво?
    - Аз съм основател на ордена. – казах аз и си помислих: „Боже мой, какво става?“
    - Ах ...., основателят на ордена...
    - Да, мадам.
    - Само, че той умря преди повече от 300 години.
    - Разбира се, че си спомням! Манастирът е основан през 1625 г., по време на третия период на франко-австрийската война и по това време аз се реинкарнирах.

    Забелязах шока на монахинята, но аз бях по-уплашен от нея, защото казвах това, което не знаех. Тя каза:
    - Синко мой, не се чувствате добре. Къде сте отседнали? Дайте ми адреса, за да мога да се обадя на някой да ви вземе.
    - Не, мадам, аз съм напълно нормален. Аз съм основателят. – и казах името му…
    - Как знаете името на основателя? Прочели сте го в някой документ?
    - Но аз съм него! Желая да извикате Майката Игуменка.
    Тя се уплаши, тръгна си и скоро дойде една почтена 60-годишна жена с една съжалителна усмивка на лице, която сякаш казваше „бедното създание“.
    - Да, синко мой, бъдете кратък.
    - Майко, искам да посетя метоха.
    - Но това е забранено, защото за да посетите манастира, ще трябва да минете през обителта, а единствения мъж, който може да мине е изповедника.
    - Но искам да видя стаята, в която умрях!
    - А вие кой сте?
    - Аз съм основателят на ордена.
    - Вървете си у дома, синко.
    - Майко, ще посетя стаята, в която умрях. Спомням си, че има един камък и че традиция гласи, че този камък е бил износен от молитвите на човека, който е коленичил толкова много, че е изхабил камъка. В килията ми имаше една гравюра на Мадоната, от която един ден след много молитви по невнимание изгорих една част със запалена свещ.
    Тя ме гледаше с възхита.
    - Къде сте прочели това?
    - Никъде не съм чел. Спомням си го и бих искал да видя килията си.
    - Но това е невъзможно!
    - Не е, защото аз мога да заобиколя централния олтар, където вляво има една врата, която води към коридора.
    - Но кой ви каза?
    - Майко, аз си спомням.
    - Елате тогава и ни покажете.
    Аз станах, напълно бях променил своя темперамент, тръгнах да вървя, а зад мен дойде игуменката, майката управителка и пазителката на портата.
Погледнах назад и си помислих: „Боже мой, както в стари времена, трите зад изповедника“.
Намерих вратата, излязохме в коридора и аз стигнах до килията.
Развълнувах се и казах:
    - Майко, умрях на една койка, която беше там.
 Тя ме хвана за ръка и каза:
- Нека поговорим.
И тя ме заведе в една стая и си поговорихме. Покани ме на обяд и аз ѝ разказах за прераждането, закона за причината и следствието, новата ера, която беше започнала в Париж преди малко повече от век; Говорих за това което предлага Спиритизма, възстановяването на Християнството, безсмъртието на душата и комуникативността на душата.
    Тя ме помоли да се върна и аз ѝ донесох  „Евангелието според Спиритизма“ и „Книга на Духовете“ на Алан Кардек. Станахме приятели. Когато се сбогувах с нея четири дни по-късно, тя ме държеше за ръце и ми каза:
    - Какъв срам! За мен вече е късно да приема тази философия. Бих искала да възприема тази философска мисъл и да премахна навика си* (* монашеските дрехи).
- Не, майко, ако се оттеглиш от монашеството и станеш един спиритист, ти ще бъдеш просто още един спиритист, но ако станеш спиритист бидейки в монашеството, ще бъдеш единствената монахиня спиритист в човечеството. Така че това е повече от предимство.
    Станахме приятели. Когато тя беше в Брюксел, аз я посетих. Периодично игуменките биват прехвърляни на различни места, и аз я придружавах практически до самата ѝ смърт “.

Дивалдо Перейра Франко разказва този личен случай от неговия живот в лекция, проведена в Бразилия през 90-те години.