сряда, 3 февруари 2016 г.

Панически атаки - тежестта на миналото, освобождаване на прикован дух, регресията на С

 Мъката и тежестта от едно минало, може да се окаже най-големия плен за една душа. Да си стегнат и скован за да не изпуснеш целта пред себе си. Как една болест може да предизвика вниманието към духа, който трябва да бъде освободен. Страха да си свободен, страха да обичаш, страха да бъдеш себе си, страха, че може да ти се случи нещо. Панически атаки


Тази регресия е като за книга, разбира се мое пристрастно мнение, но поради невъзможност това да се осъществи в по-скоро време, предпочетох да не задържам тази информация, особено ако би могла да даде отговори на други хора страдащи от различни страхови състояния, панически атаки и др. подобни.


Субект: С., младо момиче – 24г., страда от панически атаки в последните 10 години. Няма подготовка и не е чела никакви книги на духовна тематика. Единствените упражнения правени в домашни условия е визуализацията, която я помолих да научи. Практиката й е само една седмица.



Тази регресия е пример за много интересни процеси. Коментарите, които ще включа като мое лично мнение във времето се потвърдиха, особено когато получих допълнителна информация по темата за духовните причини за паническите атаки. Когато човек има макар и малка, но вярна следа към вероятните причини за едно нещо и има желанието и вярата, то шанса да постигне осъзнаване и да промени начините и тенденциите си е много по-голям. Съответно отпадането на състоянието – вестоносеца за тези по-дълбоки проблеми,  е напълно постижимо.

Първия живот


С. слиза от облачето върху мокри павета, една крайбрежна улица с площад:
Има старинни газови лампи, времето е на свечеряване, а наоколо вижда хора, по-специално двама мъже, които говорят. Втория маркер за епохата са цилиндрите, които двамата носят. Особено впечатление прави единия от мъжете, който се вижда в профил. Той е облечен със сив фрак и има бастунче. Изражението на лицето не успяваме да видим, но има бели мустаци и видима възраст около 60 години.

Всичко това разглеждахме през очите на някого, който живее там в този живот. Когато помолих С. Да погледне надолу към себе си тя забеляза, че на краката си носи черни момчешки обувки, а нагоре се виждаха бели чорапи. Потвърди се – тя беше в тялото на момче с къси кафяви панталони до под коляното и каскет. Възрастта му около 10 – 11 години.
Момчето гледаше с притеснение към господина с белите мустаци и дишането му също беше ускорено. Чувстваше се сякаш ще му се скарат, сякаш нещо е откраднал. Господина не беше негов роднина, а по-скоро човекът, за когото работеха родителите на момчето.
- О, ти ли си. – казва мъжа, когато забелязва детето. Сякаш го чакаше да се появи там.

Момчето продължаваше да стои със страх и респект пред него. Мъжът изглеждаше страшно – свъсени бели вежди, намръщено изражение. А чувството, че му е длъжно с нещо не изчезваше. Все едно беше виновно за нещо, макар да не можеше да разбере какво нередно е направило. Мъжът сякаш го наказваше с мълчанието си, докато продължаваше да го гледа.

След като тази сцена и действие не ни разкрива нищо повече преминаваме по напред във времето:
Момчето вече е пораснало и го виждаме как се прибира в къщата, в която е отраснало, с книги в ръце. Къщата е масивна и бяла, построена във викториански стил с бели колони. Създава усещане за лукс. Но момчето не я чувства своя. Родителите му просто работят там. А той чувства, че не желае да се връща там.

Влизайки в кухнята виждаме майката и бащата на нашия герой. Макар да влиза в стаята, те не му обръщат внимание, а той също минава транзит към другите помещения в търсене на своята стая. Когато помолих клиентката да се опита да усети има ли емоция у родителите на момчето, любов или какво изпитват към него, то отговора беше:
 – У тях има безразличие, не го отразяват много. Някакъв монотонен живот имат и дори един към друг те нямат емоции.
Последвахме момчето до стаята му, която е скромна и го видяхме да пише някакви медицински неща, сякаш свързани с училище. Силно усещане се появи, че той чувства, че не е на мястото си в тези обстоятелства.

Още по-напред във времето:

Сега момчето вече е голям мъж, облечен е в бяла риза и има фрак. Той чувства голямо удовлетворение в момента. Виждаме го навън пред някаква сграда до улица, всъщност застанал на стълбището пред тази сграда. Докато го наблюдавахме той надигна шапка да поздрави някого. Чувстваше се горд, беше постигнал нещо, вероятно образование, което беше завършил. И докато се чудехме защо стои вцепенен, то в следващия момент някой му направи снимка със старинен фотоапарат с черно покривало. Може би сам е искал спомен от този явно важен за него момент в живота.

Когато го помолихме да ни отведе до неговия дом, се озовахме в една къща от средна класа на една главна градска улица. Града напомняше на клиентката за Лондон. Оказа се, че къщата не е негова, а живее там под наем.

Отиде в стаята си и се излегна на леглото с чувство на облекчение, сякаш беше приключил нещо голямо:

С: Вече може да си отдъхне.
След тази сцена се местим още малко напред в живота на младия мъж:
С: Сега той има съпруга и две деца, а къщата му е луксозна, по-скоро като от висшата класа. Жената до него го обича, с благоговение гледа съпруга си, с възхищение... Но той въобще не я възприема по същия начин. Той обича децата си, нея я възприема само като жената родила му децата.
И въпреки това любовта на жена му силно се усеща. За жалост нашия герой там въобще не я е оценил.
Когато се опитахме да разберем дали поне неговата професия предизвиква някаква емоция у него, пак се появи чувството на безразличие и рутина. Работата му бе административна в сферата на медицината.
Може би луксозната къща и стандарта на живот бяха резултат от тази работа и от учението му, но той изглеждаше като напълно незаинтересован от това, което ще прави, никакво удоволствие, никакъв плам.

Придвижваме се до последния ден от живота на този човек:

Сега вече нашия герой е стар и плешив, облечен с бяла нощница лежи на легло. При него няма никой, но той все пак се чувства спокоен, напълно приемащ края.
Като се прехвърлихме до момента, когато душата му напуска физическото тяло след неговата смърт, първата реакция беше на почуда и любопитство:
- Я това ли било смъртта, и как изглеждам отстрани...
Нямаше никаква драма, съвсем спокойна реакция.

*Обикновено използвам момента за да разберем гледната точка на душата, докато е извън телесната форма, да видим как тя оценява изминалия живот и спомня ли си с какви уроци или задачи е дошла първоначално.

- Трябвало е да се махне от мизерията. И той е успял сам да се издигне над нивото на своите родители. Но това е била твърде силна, болна амбиция. Той го е постигнал, но не е бил много щастлив. Това не му е донесло никакво щастие. Той прекалено много се е задълбал в амбициите си да се докаже и да се измъкне от онази нищета. Чувствам го като самата мен сега в живота.

*Мъжът не се беше отпуснал и не беше съумял да се радва на живота, точно както моята клиентка разпозна, че е станало и в нейния настоящ живот сега, още от ранното й детство.
Спомни си за сцената с намръщения господин с белите вежди и разпозна, че чувството за вина у момчето е същото, което и тя много пъти е усещала в живота си досега. Макар тогава в сцената нищо да не се случва. Детето смята, че мъжа я глeда с укор, но докато ми го разказва клиентката изпита съмнение,  дали това е истина, или само детето така си е мислело.

С:  Като цяло мъжа не успява да се порадва на успехите си. Изживява си живота спокойно и рутинно, с безразличие!
П: Но защо се е оженил за онази жена, която толкова го обичаше?
С: Само защото стандартите са били такива, да създаде семейство. Не е изживял любовта. Тя просто му е била удобна и за това точно за нея се е оженил.
Като си спомним семейството, което видяхме в началото, родителите, които гледаха сина си с безразличие и без никаква емоция към него или помежду си, то логично е откъде е възприел този пример нашия герой (макар че не винаги се получава така).
С: Точно такъв е и той, дори не се усмихва на жена си. А тя го гледа сякаш той й говори най-прекрасните неща.

В регресия чувствата се усещат, истинската любов или липсата на емоции, всичко. Клиентката се почувства наистина обичана, докато възприемаше информация от мъжа и живота му. Макар че той самия тогава не се е радвал на тази истинска любов и не е отворил сърцето си за нея.
Накрая има един детайл, който е интересен. Макар да имаше супер луксозна къща и семейство, мъжът умря в таванска стаичка и напълно сам. И въпреки, че беше загубил явно, или беше разделен, от най-ценното си, семейството, той все още дори на прага на смъртта не го осъзнаваше. Каза само лаконично:

С: Отчита го като един обикновен живот и нищо повече. Не съжалява за нищо.

*Колкото и да е неочаквана подобна реакция от душата, ние трябва да имаме предвид, че духа на човека след раздялата с физическото си тяло още известно време изпитва чисто човешки емоции и страсти. Нужен му е определен период да се раздели с начина на мислене свързан с телесното. Обикновено в други регресии сме наблюдавали скоро след това промяна на мнението и разсъждения пречистени от  човешки страсти, но не винаги става достатъчно бързо, за да го видим и ние чрез регресията.

Понякога субекта в регресия възприема душата на героя от миналия живот с образ, а понякога е само усещане за нея. Този път С. Имаше образ подобен на Каспър от детското анимационно филмче . Образа не е от съществено значение, нито доколко вярно ни показва облика на душата, по-важно е усещането за нея и реакциите, чувствата, които преживява.
Когато тръгва душата не виждаме никой да я посреща:

С: Това е движение нагоре. Отпускане, вдигане. Чувствам се спокойна. Приятно ми е.

*За човек страдащ от панически атаки, които са едно доста силно страхово състояние, тя се справи чудесно с цялата регресия. Нещо, в което аз не бях убедена в началото и очаквах, че страх може да се появи дори от затварянето на очите. Но явно истинския страх е нещо съвсем различно и не това, което хората смятат. Много хора, които се възприемат за напълно здрави имат много по-дълбоки страхове от това младо момиче. Много хора се страхуват дори да говорят за теми като смъртта, какво остава да си направят регресия. Непознатото плаши всички, но най-много плаши онези, които се страхуват и себе си да погледнат и да опознаят. Не мога да скрия, че изпитвам огромен респект към моята клиентка, към вътрешната сила и смелост, която проявява, независимо, че в живота околните я възприемаха за слаба и неспособна да се справи сама, виждайки единствено страха от паническите атаки, който я държи в плен.


Втория живот

Преместваме се до друг живот, където също има актуална информация и отговори за С.:

*Тук все още в началото на техниката за прехвърляне, тя започна да описва неща сочещи, че вече е попаднала там, където трябва. Това, което аз я бях помолила да визуализира, е само един тунел, през който трябваше да премине и да излезе от другата му страна, където я очаква друг важен за нея живот. Но с тази техника, макар и рядко да се случва, просто бяхме нацелили елемент от конкретен минал живот при клиентката ми.

С: В тунела виждам как срещу мен идва влак. Мина много бързо, стар червен влак. Толкова близо мина, че дори успя да развее косата ми.
Когато се оглежда да опише пейзажа се оказва, че ж.п. линията пресича планинска местност, криволичи покрай скала, има гора, а надолу се вижда море.

Поглеждайки надолу към собственото си тяло, за да видим през чии очи разглеждаме този пейзаж:
С: Надолу виждам камъни и аз стоя върху тях с раздърпани стари обувки. Но те не са ми по мярка, по-големи са, кракът ми е малък. Нагоре краката ми са голи, имат синини и са изподрани. Облечена съм в червена рокля на бели точки и къдрички. Момиченце съм.

Тук се появи емоция, сякаш тя се възмути на тривиалната картинка, която виждаше. И все пак точно това видя и това описа, колкото и да й се струваше смешно и странно. След няколко секунди се досети, че това облекло й е познато. Досети се, че като малко момиченце самата тя е имала подобна рокля.

С: Дори описанието на това момиченце наподобява моя външен вид като малка. Тя се чувства щастлива. Виждам я как си играе и ме забелязва. Дяволита е и хитра по детски.

*Понякога се случва и това. Виждаме как човека в миналия живот сякаш забелязва субекта, който от настоящето надзърта в това минало да го разгледа. Това разбира се се случва на енергийно ниво и ние по никакъв начин не се намесваме в събитията, които тогава са се случили. Но не пречи да общуваме и дори да задаваме въпроси, както се е доказало при други регресии. 

Когато помолихме малкото момиченце да ни заведе там, където живее:

С: Виждам дървета и прострени големи бели чаршафи. Къщата е сива, олющена и някак захлупена. Тази гледка ми напомня за дълбоката американска провинция. Това момиченце... сякаш чувствам много по-силно себе си в нея, отколкото мъжа от предишния живот.
Майката на детето също се появява в сцената с леген с пране – една млада жена с рижави коси, която изглежда щастлива и се усмихва на детето.
Оказва се, че наоколо няма други къщи, а къщата им се намира до някакъв черен път. Живеят бедно.
С: Чувствам, че времето отговаря на 1940-50 година. Не чувствам да имам баща. Поне не е там, сякаш е заминал някъде. Да, бащата липсва. Но аз се чувствам обичана у дома. Макар, че живота не е лесен. Майката е перачка. Но все пак тя излъчва толкова щастие.

*За разлика от мъжа в предния живот, който беше постигнал задоволителен стандарт и не знаеше как да се радва на живота. Тази жена при все, че сама отглеждаше детето си и се справяше с бедността, цялата излъчваше щастие. Това е много добър пример за малкото момиченце, какъвто момчето в предния живот не беше получил от своите безразлични родители.

П: Как се чувства момиченцето, как я усещаш?
- Тя е много палава, сякаш не й пука от нищо, освободена е...

Паралел с настоящия й живот:
*От най-ранно детство в настоящия живот момичето си спомни помни колко сериозна е била, колко стегната, пълен противовес на това весело и свободно дете. Интересното беше да проследим историята и да видим ще узнаем ли какво се е случило и защо макар някога да е била освободена в живота на това момиченце, защо днес в настоящия си живот е толкова сериозна и не може да се отпусне да се радва на нищо, по-скоро като частично подобие на мъжа от предишния живот.

Преместваме се напред във времето, когато тя вече е млада жена около 30 годишна:

- Виждам я как седи в нещо наподобяващо бар. Външния й вид и дрехи са като на жена, която живее през 40те години на миналия век. Има тъмна навита коса, червено червило и пуши цигари една след друга. Има бяла кожена наметка. В момента е през деня и в бара няма много хора, то е нещо като кафе през деня, а вечер е бар. Но тя чака някого и изпитва досада от това. А сякаш и няма особено желание да вижда този човек, когото чака.
Попитах я как усеща младата жена, дали я чувства като семейна или все още няма партньор в живота.
С: Сама е, не е женена. Имам чувството, че е от „лиглите”, които използват мъжете. Сякаш живота е един купон и аз го живея. Мъжете в живота й я издържат.

*Точно обратното на начина й на мислене и сериозността й в настоящия живот. Но интересно къде се беше загубило онова детското свободно чувство, радостта и чистотата на детето.

С: Тя и сега е палава като дете, но го търси във връзките с мъжете. Интригата и напрежението й харесват. Тя е провинциалното момиче, дошло в големия град.
Отидохме да видим къде е нейния дом сега. Оказа се една квартира, която дели със съквартирантката си. Нямаше роднини.
Преместихме се да видим края на този живот, последния ден преди да напусне този свят:
- Чувствам я много нещастна. Около 60 годишна е сега и има вид на болна. Виждам я в един грозен пеньоар. Състарена е, оплешивяла и вече не е красива, загубила е блясъка си. Тогава в бара беше друго, тя се чувстваше уверена в красотата си. Чувстваше се нещо повече от другите. Сега не е така, състарила се е преждевременно. Не е доволна от живота си. Чувства се немощна и похабена... няма я вече онази хубава коса!
Когато С. се опита да почувства тялото й усети, че жената няма физически болки, но всъщност страдаше от сериозна депресия.
Разглеждайки средата около нея забелязахме, че тя се е върнала в родната си къщичка. Нещо се беше случило с нея, за да се върне на това място, при условие, че стандарта на живот, който си позволяваше на младини беше доста по-висок.
С:  Усещам я, че тя не си е позволявала да обича в този живот. Имала е страх от нараняване. Сякаш е търсела баща си във връзките с тези мъже. Той така и никога не се връща в живота ми.

*Макар на моменти клиентката да описваше наблюденията си като страничен наблюдател, а на моменти от първо лице, то и при двата случая сърцето й усети емоцията на възрастната страдаща жена. И това е нормално, независимо доколко свързани или дистанцирани се чувстваме от един образ. Човек може да си помисли, че сълзите на клиентката, които скоро се появиха при следващите думи са само заради тъжната гледка и мъката на жената там. Но тези сълзи са много мощно пречистващо средство за настоящия живот на С., която толкова дълго бе успяла да остане сериозна, не си беше позволила и най-малката свобода, дори да изразява себе си спокойно, че сега просто всичко искаше да се излее. Все едно сцената с тъжната жена даде позволение на нея тук и сега да си поплаче, да отвори сърцето си за цялата трупана мъка и объркване от детството до сега.

С:  Остава си сама на края, като кукувица. Не се чувства добре заради това как е изживяла живота си. Усещам мъката й. Усещам, знам, че тя така ще си умре, сама. Тя е искала да има семейство, деца. Усещам себе си същата – като тази жена.

*Тук болката на жената припомни на С. нейния собствен ужасяващ страх, че няма да успее в този живот сега да създаде семейство и да има деца. Страх, че завинаги ще си остане сама, макар да беше все още доста младо момиче, което тепърва щеше да срещне любовта в живота и й предстоеше много за изживяване, и достатъчно време за деца. 


Пренасяне на емоция при смъртта

*Това, което се беше получило и се наблюдава при някои други регресии, е че при силно чувство в момента преди да си тръгне човек от този свят, то се запечатва в паметта на душата и се пренася в следващия живот, където тази емоция трябва да се освободи. Много голяма мъка, недоволство от себе си, огорчение и страх, че е останала сама, че не е успяла да има семейство и деца – всичко това и сега присъстваше у С., макар без да има логично обяснение в настоящия живот от къде са дошли подобни мисли и страхове у едно младо момиче.
Поради някаква причина жената в онзи живот се беше пазила от сериозните връзки. Сякаш в нея е имало някакъв страх или нежелание, въпреки че не са й липсвали ухажори. Макар да не получихме ясен отговор за този страх от къде произлиза, вероятно и липсата на нейния баща в живота й е допринесло. Той беше заминал от семейството и не го видяхме да се връща никога. Имайки предвид трудния им живот и оцеляването, за което се е грижила единствено майката с цената на доста труд и усилия, то вероятно момиченцето от малко е възприело, че това и на нея може да се случи и съответно дълбоко в нея може би още тогава се е изградило поведението да отбягва създаването на семейство, за да не бъде изоставена в изпитание като майка си.

С. усещаше колко тежко се чувства жената и тази емоция не се разсея до самия й край. Тя премина през смъртта и това беше последното, което пренесе със себе си.
Обикновено след физическата смърт на тялото търсим да почувстваме какво мисли душата относно току що приключилия телесен живот. Това не е по-трудно от колкото получаването на информация докато духа е бил в човешко тяло. Само образа на душата варира според вътрешната потребност на субекта в регресия да го „облече” с някакво сияние, форма на облаче, по-бледо копие на физическата форма или дори понякога да продължава да го чувства без образ.

П: Как се чувства сега душата на тази жена, която току що си тръгна от този земен живот?
С: Жалко е, ужасно е, нищо не е направила и се чувства отвратително. Яд я е и й е мъчно, че може би смисъла на това идване в живот е бил именно създаването на семейство, а от страх тя го е избегнала. Тежко й е и иска да се върне пак на Земята.
Колкото и да звучат странно първите думи, след раздялата с телесния живот душите имат нужда от време за да се отърсят от човешките емоции и страсти и типичното за човека да тъгува, да се ядосва и т.н. Обикновено останем ли малко по-дълго да разговаряме с тях, те ни показва и смяна на гледната точка и едно успокояване, което се случва.

Опитах се да я успокоя. Много е важно в такъв момент да не изоставяме субекта под влиянието на мъката и разсъжденията на образа от миналото. Ние всъщност имаме ясна възможност да променим гледната точка за добро, да внесем и друг ъгъл на виждане и да дадем надежда на душата, която е толкова самоосъждаща и критична към себе си. Защото от тази критичност има последици тук и сега, защото това отхвърляне на себе си тогава се е пренесло и сега оказва ефект върху живота на клиентката ми.
Започнах да я успокоявам да не бъде толкова строга съдница на себе си и да погледне нещата от друг ъгъл – предстоеше и нов път и нови възможности пак да се роди в тяло и да осъществи всичко, което не е успяла досега или от което се е страхувала.

Тогава С. ми каза през хлипове:
- Не мисля, че тя си е тръгнала въобще. Душата не  е тръгнала, както би трябвало. И мен сега ме притиска за същите неща и ми пречи. Тя е в мене сега.
П: Добре, нека ние да й помогнем. Нека я окуражим сега да си тръгне. Защото и за нея това не е добре. Тя е останала пленичка на този минал живот заради силната емоция и липса на прошка към себе си. Но тя така не се развива и не може да поправи грешките си. Така и на теб пречи и на себе си. А ти би могла да допринесеш да се изчистят тези неща, да постигнеш напредък и да надградиш върху нейната работа.
Обещанието
С: Аз искам да й кажа, че ще направя каквото мога и няма да ме е страх да имам и детенце и семейство, и да изпитам любов...

Това спонтанно обещание, което С. даде на духа беше много разтърсващо и за мен. Макар да знаех, че всичко това се случва реално, пак ме удиви силната връзка, която тези две същности имаха. Любовта и мъката, която споделяха и грижата и решимостта на С., която сега беше в тяло и имаше възможност да довърши общото дело, да помогне на другата енергия да си тръгне и да освободи това болезнено минало.

Може би за част от вас е трудно да разберете каква е разликата между тях, не са ли те едно и също нещо и защо сякаш са две души, едната жива в тялото на С. тук на Земята, а другата останала като затворник в някакво ниво близко до онзи минал живот разяждана от чувство за вина и осъждане на себе си.
Във всеки живот идва една специфична комбинация от характеристики, качества и способности и спомени. Те са една малка част от това, което се намира и е характерно за Духа, или Висшия Аз там в духовния свят. За всеки отделен живот има задачи и опитности които се избират по пътя на духа за развитие и познание. В съответствие с тези задачи и нужни опитности само една част от духовните характеристики слизат в душата която има задачата да оживи тялото.

Тя има връзка с Висшия Аз, с големия Дух, но съзнателно идва само с определен набор от неща в себе си. След като приключи един живот опитността се връща, или би трябвало да се върне в цялото, в съвкупността на Висшия Аз, но душата не изчезва. Нейната индивидуалност се запазва. Когато трябва да се дойде в друг телесен живот и да се случват различни изпитания и опитност за развитие и познание, то се взема пак различен набор от характеристики от духа. Понякога те много наподобяват предишно въплъщение, тогава казваме, че това е същата душа, енергетиката е същата, и това се усеща в регресия като разпознаване на някой от настоящия ни живот като образ на друг човек в минал живот. 
Но все пак това не са идентично еднакви същности, макар те да споделят един Дух. Те са частици от същия дух. За това в регресия хем се усеща любов, тъга, и всякакви емоции свързани с образа който виждаме, хем чувството е, че сякаш това не сме ние самите на 100%, а има някаква разлика. Именно разликата е в набора характеристики взети за конкретния телесен живот.

Книгите на Робърт Монро добавят много ценна информация, особено третата от неговата трилогия „Безкрайното пътуване”. В нея той споделя за опитности извън тялото, в които е срещал други части от себе си, от своето Аз и е успявал да ги освободи. Това силно напомня за описаната тук в тази регресия ситуация. Не всички души успяват да продължат пътя си и да се приберат у Дома при Висшия аз. Особено хванатите в някаква тежка емоция или отмъщение, или дори материалните привързаности към тялото, което си имал, към къщата и имотите, дори към работата и нивите си... все причини за душите с по-силни материални ценности да останат пленници на това си мислене.


Към регресията...

Познавайки живота на моята клиентка от предварителния ни разговор осъзнах, че тя сега е много по-смела от онази жена в миналото. Сега тя беше дошла в семейство с двама любящи родители. Очевидно планирано решение за да преодолее страха и травмата от това един ден тя самата да се обвърже и да съгради семейство. Сега се беше осмелила не само да изпита любов към родителите си, но имаше и много приятели, които силно обичаше. А се оказа, че има и вродено майчинско чувство. Една добра комбинация, внимателно подбрана, за да има добър шанс душата сега да се справи със страха си и желанието за семейство да надделее.

С: За това аз обичам толкова много децата, защото тази жена е искала да има дете... За това аз мога да издържа да не виждам приятелите си известно време, но не и техните деца. Те много ми липсват и трябва да ги виждам.

Този пример за душа, която не е продължила напред по пътя си и е пленник на даден минал живот е само един от много, които под различна форма са се появявали. Понякога това е просто участник от даден живот, който по някаква причина държи лоши чувства или обвинение към друга душа от неговия живот и това тежко чувство го държи вкопчен в това минало. Получава се едно обсебване и фиксиране, точно както някои от нас понякога се вкопчват в някоя стара обида и това не ни позволява да продължим качествено напред с живота си.
Така по същия начин една част от С. свързана с онзи минал живот беше останала да страда вкопчена в самоосъждането и оплакването на онзи пропилян живот, както самата жена тогава го обрисува.


Духовният водач на помощ

 Този момент реших да повикаме духовния водач на С. за да ни помогне да изпратим успешно и да се разделим с тази същност от миналото.
Енергията на духовния водач идва при нас в образ на мъж в бели дрехи.
П: Ти сега си себе си и виждаш жената като отделен образ, нали?
С: Не, тя е в мен, не е отделен образ. Тя е учудена. Духовния водач прилича на баща, има такава бащинска енергия. Излъчва сила. Прегръща ме... (разплаква се)

Впоследствие си дадохме сметка защо водача се беше появил именно с тази бащинска енергия. Той въздействаше директно на наранената душа на онази жена. Тя беше изпитала липсата на бащино внимание и любов, може би донякъде и причина за част от решенията, с които не се гордееше от онзи живот. А сега тази бащинска енергия сякаш директно действаше да лекува душата. Много силен момент на предаване на енергия, закрила и любов, на който самото тяло на С реагира със сълзи. Точно такава е реакцията винаги, когато станем свидетели или сме докоснати от вибрациите на една безпределна любов. Нашето тяло, нашето сърце не могат да издържат хладнокръвно или да останат дистанцирани. Всяка клетка разпознава енергията на Бог и сълзите са своеобразен знак на преклонение и почитание, на огромна благодарност, че това ти се случва.

С: Духовния водач, казва че всичко ще бъде наред, че нещата ще се оправят. А аз се чувствам като малко бебе.
Помолихме водача да помогне на душата от миналото да си тръгне и да продължи пътя си.
С: Виждам я като малко момиче с червена рокля. Той я хвана за ръката и двамата тръгнаха към светлината.

Най-после тази душа щеше да получи лечението и утехата, което се дава на всички след раздяла с физическото тяло. Но в нейния случай тя сама беше избрала да се обрече на това пленничество, не успявайки да се откъсне от човешките си страсти.
Чрез моята клиентка тази душа беше получила шанс да се освободи. Появата на паническите атаки, на това силно страхово състояние вероятно беше подклаждано именно от страховете на онази част в нея, която беше свързана с жената от миналото и стоеше в плен на миналия си неуспех. Тя действително имаше нужда от помощ за да си тръгне.


Какви са поуките, отговорите на духовния водач

Премествам С. на друго място – един красив градски парк, където атмосферата е много спокойна. Изчакваме там при нас да дойде отново енергията на духовния водач.

С: Сега той изглежда с по смекчени черти на лицето.
(Явно по-рано, когато се появява енергията е била по-концентрирана и някак сериозна именно заради работата, която трябваше най-напред да бъде свършена с душата на жената от миналото.)
С: Усещам първото, което излъчва към мен е – „Въпреки всичко, което е минала в живота си сега, тя се справя добре.”
П: Добре, а може ли да ни обясни духовния водач защо на С. беше показан първия живот, който видяхме? Онзи мъж, който се роди в бедно семейство, където получаваше само безразличие от родителите си, но сам успя да се измъкне и да постигне доста добра материална независимост. Защо се показа точно това? Какво е имала да учи душата?
С: Да научи, че не е важно материалното, че е по-важно да знаеш какво искаш от живота и да си щастлив. Най-важното е да си свободен, няма значение беден ли си, богат ли си. Ако не можеш да се насладиш на това, което си постигнал, (защото си роб на страха) каква е ползата?

Значи урока на тази душа беше не само и единствено да се измъкне от бедността и да надскочи нивото на родителите си, но и да осъзнае, че онова, от което е бил лишен в детството, материалното, не е само по себе си щастие и не бива да се превръща в самоцел.

П: Добре, но той също така имаше любовта на съпругата си. Една истинска любов, на която не отвърна и сякаш не оцени? И той ли е имал страхове, както жената от 40те години, която избягваше сериозните връзки и не допускаше любовта?

И в двата живота се вижда една прилика – в определен период от живота си героите имат по един човек до себе си, който наистина ги обича. В единия случай е съпругата, в другия майката.

Когато има подобен модел на поведение и се наблюдават повторение, то е много важно в настоящия живот човека да внимава тези минали навици, тези негови вътрешни тенденции да не го „подхлъзнат” отново по пътя на някогашните му стъпки, реакции и бягство от научаване на уроците. Много е примамливо всичко старо, всичко на което сме свикнали, просто защото ни е много познато и се чувстваме комфортно в това поведение. Но опустошителните последици, до които това е довело в миналото са ясен знак и предупреждение към човека сега да бъде внимателен и да живее живота си напълно осъзнато за тези подводни камъни. Да промени края на историята сега, когато чрез новите обстоятелства в това ново прераждане му се дава шанс и възможност. Но отговорността за тези нови избори пак остава на душата. За това интегрирането на информацията разкрита в една регресия е работа на човека тук и сега и негова лична отговорност, особено когато му е даден достъп до такива дълбоки отговори.

П: А какво трябваше да учи жената от втория живот, който ни се показа? Видяхме я като едно малко жизнерадостно и свободно момиченце, което беше пълно с радост. Какво стана в живота й, че се превърна в жената, която използваше мъжете, но никога не допусна любовта им да стигне сърцето й?
С: Трябвало е да научи да се отпуска в живота, както го правеше като дете. Но при голямата жена това се превърна в крайност и неправилно прилагане. Това са безразборните й връзки, уж е „свобода”, но не е така.

Тук виждаме как един човек може да прикрие страха си от обвързване под такава привидна освободеност. Това пак е бягане от нуждата за собствено семейство.

Този ненаучен урок  се е пренесъл и сега в живота на С. Точно това е описанието напълно отговарящо на нея още от както е била дете – стегната, сериозна, несвободна. И основата за нейното състояние и панически атаки.

П: Може ли духовния водач да ни каже защо в настоящия живот на С. главното изпитание е страх? Както тя каза по-рано, този страх от онази жена ли е – че няма да успее да има семейство и деца?
С: Страха трябва да се научи да го превъзмогне, за да живее, както иска.
П: А в онова жизнерадостно момиченце в началото на втория живот няма страх. Защо и кога се е появил, защото у зрялата жена вече присъстваше и определяше изборите и поведението й в живота?
С: Аз пак виждам влака и пак усещам едно свиване в стомаха и гърдите. Все едно ми се стяга сърцето и душата ме боли. Не физическа, а душевна болка.

Същата реакция у нея се появи още в самото въвеждане в този живот на жената от 40те години. Често използвам техника с тунел за преход от един живот в друго място и време, където се съдържат ценни отговори за човека. Но още преди да я помоля да премине през този тунел и да погледне какво е от другата страна, тя започна да вижда спонтанно елементи, които показаха че това вече е нейн предишен живот и там действително има тунел (съвпадение на елемент от техниката с елемент от реален важен за субекта живот).

От тунела излезе влак с много бърза скорост, че дори косите й се развяха. Аз вече й бях дала инструкция да премине през тунела, без да подозирам, че макар аз да го използвам като техника, той е част от самия живот, който търсим. Мисълта да премине предизвика у нея емоционална реакция, страх и свиване в тялото, сякаш да се предпази от невидима опасност. Сякаш тялото си спомни нещо на много дълбоко ниво и реакцията беше чисто автоматична. Тази ситуация, в която едно дете на косъм се разминава от смъртта вероятно беше оставила страх в душата му. Дали буквално се е случило както го видяхме – т.е. имало е действително такъв влак и именно от възможния сблъсък детето се е стреснало, или всичко това е една много по-дълбока метафора за смъртта и влака който ни отвежда от този живот към следващия, няма как да знаем със сигурност. Но определено е тясно свързано с непознатото, което може би ни очаква „в един тъмен тунел”.

Много често образите в регресия означават доста повече неща освен най-очевидния им смисъл. Като се замисля за страха, който изпитват хората с панически атаки, то е именно такъв страх – сякаш направиш ли крачка напред рискуваш живота си.

Сравнявайки това чувство С. го разпозна и в настоящия си живот от момента, когато са започнали паническите атаки. То се появява винаги, когато трябва да излиза навън сама.
Доста често един спомен на ниво душа от изживяна силна емоция, болка, стрес, може да бъде пренесен в следващ живот с цел да бъде работено по тази травма и евентуално духа да се освободи напълно от миналото си. Но за да се активира тази задача предварително биват избирани обстоятелства, условия и ситуации в живота, който сякаш напомнят на душата, докосват някаква фина струна в нея и емоцията се връща с пълна сила тук и сега за да бъде призната и излекувана.

Друг повод да се възроди този спомен е появата в един момент от живота на друг дух, независимо дали в човешко тяло или нематериална форма, която е пряк участник в едни минали събития с нашия субект, където общата им работа е създала предпоставка за наличната сега травма, която трябва да бъде освободена. Това може да се случи и с активиране на аспект от същата душа, но характерен за минал живот и участник в минали травматични събития. Човек разпознава тази енергия, а това събужда миналото и от там идва време за разчистване и разплата за това минало. Повече за това в лекцията  от изследването на бразилския д-р Андрей Морейра -  Panic Syndrome and Phobias- A Medical Spiritist Approach.
https://www.youtube.com/watch?v=IFm79Zff7co
https://www.youtube.com/watch?v=9THCfM40tQU

Попитах духовния водач на С. защо сега тя изпитва отново същия страх и стягане:

С: Запомнила е повечето лоши неща и ги е пренесла тук (и няма място за хубавите)!
Тогава помолих духовния водач, ако може той да я изчисти от всички лоши емоции.
С: Той си сложи ръката на гърдите ми.
П: А може ли да ни каже той, имало ли е това момиченце в онзи живот действително травмираща случка с влак.
С: Да, минал е много близо до нея... И сега ние живеем много близо до гарата и като дете покрай мен са минавали влакове. Само шума ми е неприятен и чувството, че нещо те настига.

*Напомня ми за преследвано животинче, което се страхува да не бъде хванато в капана; което знае свободата, но знае и какво означава да бъде заловено.

С: Чувам го, но никога не знам колко е далече и в какъв момент ще мине.

*Сякаш тревогата се пораждаше от самия звук вестител на идването на нещо, което не беше ясно кога ще дойде точно, кога ще я настигне,  а самото му очакване и неяснотата около него засилваха страха. Това доста напомня описанието на страха от евентуална паническа атака, именно очакването на нейната поява е най-мъчителната част от това заболяване. Подсъзнателното очакване, че нещо ще се появи внезапно, че няма да сме готови за него, в крайна сметка, че нямаме контрол над тези „внезапни” неща...
Но човек има една истинска свобода – това е избора на реакция на дадено изпитание. От нас зависи какво ще предпочетем – да изберем да се самосъжаляваме, да изберем да се смачкаме или да изберем да благодарим и да скочим смело напред каквото и да означава това. Приемем ли страха си, сприятелим ли се с него, приемем ли „най-лошото”, което обикновено за хората е страха от смъртта, дали физическа, или просто смъртта на илюзиите ни за самите нас,  то тогава няма да има какво да ни уплаши.

П: Защо изпитанието на С. в настоящия живот с ПА (паническите атаки)продължава толкова дълго, вече 10 години?
С: Дълго е за да се научи да се бори и да направи така, че да живее както иска, да се освободи и да няма задръжки.

* А това изпитание на пръв поглед й даваше още причини за задръжки, ограничения и несвободи. Дали тези бариери не бяха „спуснати” Отгоре за да види собственото си отражение, вътрешното аз, което беше сковано и твърде сериозно във всички сфери на живота... Дали сравнено с всепоглъщащия страх на ПА тези нейни страхове да се отпусне и да бъде себе си нямаше най-накрая да й се сторят като детска игра и да отвори сама вратата на клетката.

Тази зависимост, която уж живота й налагаше, невъзможността й да излиза навън без придружител, не е ли тя ясна картина за вътрешния затвор, в който се беше заключила, едно ново и достоверно оправдание за да не бъде свободна, да не си позволи да се отпусне.
Погрешната представа за света, която имат много млади хора, погрешните ценности, погрешните правила, които им се натрапват, всичко това води до изкривяване на картината на този свят и вместо в реалния му облик, те виждат само едно ужасно място, в което изостават от надпреварата, в което не могат да се впишат и се чувстват не на място. 
А реалността е толкова различна – привидни различности... професии, социален статус, атрактивна външност или липсата й, а отдолу души изживяващи едни и същи уроци, страдащи по един и същи начин, страхуващи се от едни и същи неща – самота, отхвърляне, изява, любов, одобрение, себедоказване, болка, смърт. Колко си приличаме. Разликата е само кой за кои от уроците е дошъл, в кои области е трудността му. 
Защо тогава да се страхуваме, от какво... пред кого да се доказваме, защо мислим че сме недостойни, след като другия срещу нас е затънал в неговия си филм и с не по-леки уроци от нашите собствени.
Дали ще изберем да виждаме новото в живота си като внезапно появил се влак, дали ще изберем стреса и страха или ще видим в това една летяща към нас възможност за ново изживяване и ново знание – ето това имаме – това е в наш контрол – да изберем реакцията си, от която зависи качеството на живота, който ще имаме тук на Земята и новопридобитите умения, които може да ни помогнат по пътя.
Така и в своя живот досега С. живееше стегнато и сковано в страхове. Едно нерадостно и твърде сериозно детство, въпреки любящото семейство, в което е избрала да се роди. Беше внимавала прекалено много да не разочарова този или онзи, беше се подложила на строг контрол и следене, превръщайки се сама за себе си в един суров генерал. Ако не беше дошло това изпитание, може би тя нямаше да осъзнае никога какво причинява на себе си, в какъв строг тъмничен затвор е поставила душата си, без възможност за глътка радост, смях и истинско щастие в живота. 

С: Духовния водач казва, че не си е взела урока, когато е била дете. Не е направила нищо по въпроса.
П: А имала ли е такава възможност? Кога е имало условия да научи този урок?
С: Когато баба ми почина, трябвало е да ми дойде като един урок, че живота е кратък, да му се радвам, да не се затварям в себе си. Сама съм си го направила това, не е никой друг.
Това ми е грешката. Всички тези неща е трябвало да ме научат. Може би съм се родила така резервирана, както съм била преди в живота на младежа и девойката. Може би е трябвало да се науча да се отпускам и да бъда такава, каквато искам. Защото виждам и жената от 50те години, макар да е имала вниманието на мъжете и хубавия живот, тя не се радва на това, на нея й е досадно. Търси си тръпката за живота отвън на нея самата, у другите, но тя не е там. И как би могла да е щастлива, когато пак е „някой друг”, но не и себе си. Според нея този „някой друг” желаят онези мъже, не нея. Трябвало е себе си първо да хареса...

Много е важно, когато в регресия открием една негативна емоция или начин на възприемане на реалността, то да се намесим и да изречем на глас и другата гледна точка, която ще допусне съзнанието на човека да погледне по-разширено на събитията, да прости и да потърси ползата от опитността, а не да остане вкопчено в миналото оплаквайки се че не може да бъде променено. Именно с промяна на реакцията си към това минало ние му влияем.
За това си позволих, както на много места в регресията, да поговоря успокоявашо на С. давайки и една нова перспектива и поглед на нещата.

П: Не се обвинявай. Действително ние сами влизаме в някои от най-сериозните си уроци, но те предоставят на душата възможност за най-голям растеж. Важното е от тук нататък да изживееш пълноценно живота си – да се отпуснеш, да има свобода във всяко отношение, да започнеш да зачиташ и поставяш твоето мнение пред мнението на останали свят, да правиш каквото на теб ти харесва, да учиш, да четеш, каквото желаеш. Да казваш и да защитаваш позицията си без чувство на вина и притеснение за чувствата на другите. Тази свобода ти трябва да си я дадеш за да изчезне това състояние на сковаващ страх. Дори и за някой друг да се превърнеш в „лошия герой”. Най-големия страх на хората е да бъдат лоши в очите на другите. За това винаги се стремим да сме добри, да се харесаме. Но не е възможно да сме добри за всички. Винаги ще се намери поне един човек, за когото да не сме достатъчно добри.
С: Тук ми е грешката и явно всички тези неща това е трябвало да ме научат, да се отпусна и да бъда такава каквато искам и да не ме е страх. Може би съм се родила така резервирана, както съм била в предишните показани животи ( на мъжа, който беше дистанциран от семейството си и нещастен въпреки материалните успехи и на жената, която прикриваше страха си от истинско обвързване и обич с множество краткотрайни връзки).
П: Да, жената тогава дори не се радваше на живота си, на вниманието на околните, на удобствата. Пак е била вътрешно стегната по някакъв начин...
С: Самия факт, че и беше досадна цялата работа и не чувстваше нищо, и това търсене на тръпка в някакви връзки с мъже...
П: А това е една голяма заблуда, защото тази тръпка за живота човек може само в себе си да я намери и от вътре навън да я проектира. Едва тогава започват да му се случват интересните неща. Първо трябва да хареса себе си и себе си да намери за интересен. Само ние можем да си направим живота вълнуващ. А много хора търсят друг да им изпълни тази нужда. Тогава идва разочарованието.
Според мен това освобождение трябва да го преживееш първо в съзнанието си. Да приемеш, че вече се превръщаш в човек, който мисли и за себе си, освен за щастието на другите и как да не ги разочароваш. Може би е време точно обратното да направиш от обичайното и да започнеш да съобразяваш всичко спрямо твоето вътрешно усещане и твоето вътрешно аз. За да дадеш знак. Защото ти трябва да дадеш знак и на физическо ниво на това тяло, че ти вече го уважаваш и обичаш и заради себе си ще промениш някои неща. Каквато и да е реакцията на околните или „приятелите”. Точно в това е скрит урока. Да можеш да приемеш, че някой може и да не те одобри напълно, но не бива да правиш повече компромиси със себе си, защото именно това потъпкване на себе си, стягане, страх и възпиране да бъдеш такава каквато е същността ти, само и само да те одобрят другите, това е довело паническите атаки.
И за да изживееш живота по-пълноценно живота от тези двама герои от миналото, защото ние видяхме мъжа семеен и с дечица... и все пак беше нещастен. Виждаш ли сега целта ти в този живот не е само на всяка цена да имаш дете, но ти трябва така да се освободиш, че дори когато се имаш свое дете, ти да си свободна, вътрешно, истински, и тази свобода да я предадеш на това дете. Защото в онзи живот какво стана – той живя, имаше любяща жена и две деца, но какво от това, той не съумя да се радва на това щастие, не се отпусна, не отвори сърцето си. Разбираш ли ме?
С: Да.
П: Това не те устройва.
С: Не.
П: Не е достатъчно просто да имаш дете, а вътрешно страданието ти да продължава.Трябва да се отпуснеш и да се радваш на живот, а Господ ще се погрижи за останалото. А има и една зависимост. Когато ние се радваме на живота и си позволяваме да се обичаме, такива каквито сме, ние излъчваме това. И хората около нас биват привлечени от тази енергия в нас. Те може да не осъзнават какво е, но ние действително излъчваме нещо хубаво. И те искат от същата енергия. Когато ти започнеш да даваш на себе си това, което търсиш, то ти ще привлечеш и такъв партньор, човека с когото да създадеш семейството, за което мечтаеш.
НЕРЕШИТЕЛНОСТ и Реализация в живота
П: А защо при С. я има тази голяма нерешителност?
С: Тя си я създава.
П: От къде се появяват колебанията да взема решения?
С: От страха, от това, че не си позволява да изпитва всичко на пълни обороти. А като не си го изпитал как ще разбереш с какво искаш да се занимаваш... как ще си решителен и ще кажеш – Това е! При условие, че ти не си го изпитал, ти не знаеш какво е.
П: Да, всъщност човек трябва да премине през едно опознаване на света, различни професии или местоработи, на които да срещне различни хора и така да добие опитност за повече неща. И тогава да реши какво му харесва да прави и какво не. В такъв смисъл ли?
С: Да, така го усещам. Имам чувство, че ми казва – Докато живееш с тези задръжки, ти няма как да разбереш какво искаш да правиш, с какво искаш да се занимаваш.
П: Докато си нерешителна не можеш да натрупаш опита, чрез който да прецениш?
С: Да.
П: Това ми напомня за храната – вкусваш няколко ястия за да избереш кое най-много ти допада. Но трябва поне няколко да си опитала.
С: Точно.

*Освен „опитването” независимо дали става въпрос за някое хоби или за професия,  човек трябва да си даде време и да осъзнае тези опитности. Не бива да се бърза с решението. Подобна е ситуацията с кандидатстването след гимназия. Младия човек е изправен пред един избор какво да учи. Но от това решение се предопределят следващите 4-5 години от живота му и освен това струва пари. Но макар да имат афинитет към една или друга наука, липсата на житейски опит и познаване на личността си често повлиява и младежа не избира най-доброто за себе си. И как да избере вярното от първия път, когато няма как да знае предварително кое ще му хареса на 100 %. Много често само година – две след началото на обучението младежа разбира категорично, че не иска да учи съответната специалност, че е бил в заблуда и съвсем друга сфера го привлича. И тогава много млади хора се измъчват от избора си, от чувството за вина за едни похарчени пари за обучение, от едни излъгани надежди и всичко това под натиска и очакванията на родителите. В такива моменти онези от тях, които нямат духовното в себе си, които не вярват в нищо и са по-неустойчиви на стресове, просто се предават – тогава се появяват „изведнъж” болести като панически атаки и други страхови състояния.
Но привидно грешното решение всъщност е много полезно. През изминалия период ние поне сме осъзнали, че със сигурност не желаем да се развиваме в тази сфера и че не харесваме тази професия. Междувременно сме срещнали хора, евентуално сме работили различни работи за да се издържаме и сме разбрали още неща за себе си и в кои сфери би ни било приятно да работим или не. Тогава можем спокойно да се преориентираме без да съжаляваме за изминалия период.
Различен би бил случая, ако никога не сме опитали едно нещо. Тогава се появява един жесток мъчител в ума ни, който от време на време, особено в моментите когато преживяваме някакъв спад, ни измъчва с вечното „Какво щеше да стане, ако бях ...” 
Ако някога сте се чувствали така или сте се самообвинявали за избора си, разберете че всичко е опитност на базата, на която продължавате напред. Потърсете ползите, наученото и смело погледнете напред живота си.

Връщаме се към разказа на С.:

С: Аз знаех, че искам това да уча. Но нерешителността ми в другите ситуации не знам защо е...
П: В кои други ситуации си нерешителна?
С: Да изляза или да не изляза с някого, и всички останали ситуации. Сега осъзнавам защо не си позволявам да излизам с повече различни момчета. Има го чувството, че ще бъда наранена.

*А това чувство идва от спомен създаден в миналото. Това е живота на красивата жена, която накрая съжаляваше за начина, по който е изживяла целия си живот. Тя смяташе множеството връзки за равни на провал и жестоко се критикуваше. Дори накрая тази емоция душата я пренесе през смъртта. За това сега у С. го имаше силен този страх от нараняване. Тя беше запомнила на едно дълбоко ниво че „много връзки = провал и страдание” и сега се възпираше, за да не си причини сама отново същото нараняване, повтаряйки миналите слабости. Онзи аспект от С., който беше свързан с душата на жената от миналото и напомняше, че тя сама себе си може да нарани, както го е правила преди.

С: Но от друга страна как ще го изпитам това чувство? Как ще бъда решителна, ако аз не знам какво е да те наранят или да те обичат безумно?
П: Така е, във взаимоотношенията много се учи. Това ще те направи силна. Възможно е освен любов да преживееш и раздяла, или дори самата ти да решиш да оставиш някого. Опитността в отношенията е богата, когато човек е смел да обича и да следва вътрешното си чувство, както е смел и да си тръгва, когато е нужно. Но най-ценното е, че виждаме себе си действително, виждаме своите слабости, своите силни страни и разбираме какви сме самите ние и какви са ценностите ни. Но за да се изградим по подобен начин е нужно да сме видели различни гледни точки и да сме опознали различни характери.

* Аз нямаше как да знам какъв би бил живота на С. в  бъдеще, но говорейки и за едни хипотетични събития, целта ми беше тя да приеме всичко, да види, че всичко това е съвсем нормално в нашия път на израстване и да спре да се страхува да живее истински.

П: За това давай шанс, опознавай, наблюдавай хората. Опитай и себе си да опознаеш чрез общуването с други хора. Това е важна подготовка и опит, опознаване на различни характери, а често е критично важно за да бъдем ние самите готови, когато срещнем душата, с която бихме били щастливи, не само да се разпознаем, но и събирайки се да не се нараняваме така, както правим, когато сме неопитни и не познаваме самите себе си.
С: Не обичам да се провалям.
П: Но това не е провал. Времето, което си прекарала в една връзка ти е дало опита, разбрала си какво харесваш и какво не, разбрала си какво е или не е любовта, и как егото когато го оставим произволно и без контрол съсипва отношенията. Най-важния урок е урока за достойнството и слабостта ни да потъпкваме себе си издигайки другия на пиедестал. Ако една жена не е прогледнала за собственото си поведение, то не една, а всичките й връзки може да повтарят един и същи нещастен модел. Урока продължава, докато не го научим и не осъзнаем кое в нас самите трябва да се промени. Това обаче не е видно отстрани и не очаквай обществото да каже браво. Това само от тяхната ограничена гледна точка е провал.

*Много хора от страх да не изгубят материалните удобства или доброто си положение в обществото предават свободата и достойнството си. Те сами избират да останат в лъжата. Но цената, която в последствие плащат е много по-висока и бледнее пред риска да си тръгнат без сигурност и да започнат всичко отначало. Доста заболявания се дължат на този плен, на който човека обрича себе си и потиска душата си от страх да не загуби този „уреден” живот.
Обществото днес нарича това успех. Болни са принципите на съвременното общество. Външното е издигнато в култ, а вътрешната робия стига да е добре напудрена и замаскирана, няма никакво значение и никой не се интересува от нея. В крайна сметка нали за това съществува алкохола и другите упойващи вещества, да заглушат воплите на душата. 
И защо мнението на това общество да е определящо?

П: Може ли духовния водач да ни каже защо С. усеща, че не е на мястото си в стария приятелски кръг?
С: Несподелени интереси. Имало е период, когато интересите ни са били еднакви, но е било преди да започнат паническите атаки. Явно тогава аз съм се пренесла на друго ниво, по-различни неща са започнали да ме интересуват.
П: Да, вече си нямала допирни точки с тях. Самото ти изпитание те е предизвикало да учиш нови неща, ти си се променила. А те са си останали същите, по-подходящи приятелки за твоето Аз от миналото, но не и за настоящата версия.
С: Но ми е мъчно, защото ги обичам много, не мога да си представя живота без тях.
П: Не го приемай като раздяла. Просто на теб ти се случва по-рано да преминеш през определени опитности, от които можеш да научиш много ценни неща за живота и да натрупаш мъдрост. Ние всички рано или късно минаваме през подобни изпитания и периоди на интензивно учене. Един ден вероятно пак ще срещнеш твоите стари приятели и е твърде вероятно живота вече да ги е променил и някои от тях да са по-близко до твоите интереси и енергия. Твърде възможно е пак да имаш допирни точки с тях, но когато и те са преминали през тяхното училище на живота. Всеки върви със своето собствено темпо и все пак ние винаги се срещаме по пътя. И тогава те ще са пораснали наистина и ще имат изградени сетивата да видят твоята истинска същност и да я оценят. Всичко това е възможно в зависимост от степента на отвореност на съзнанието, което един човек е постигнал. Когато един човек премине някакво страдание, то  в по-честия случай това отваря съзнанието му за нови неща, нови гледни точки и реалности. Раздялата между вас е само временна. А ние трябва да уважим правото на другия на личен път и опит, докато отново не се пресекат интересите и пътищата ни.
П: А това изпитание на С. – като дете остава сама в болница за цяла седмица, защо се случва?
С: Трябваше да се научи на самостоятелност. Да видиш какво е и да разбереш, че не е страшно. Мисля, че не успях. Всички неща, които после ми се случиха са свързани с това, че не съм успяла тогава. Това е било вид изпитание.
П: Да, винаги има градация. Първо са по-леките проявления на един урок, в едни по-леки ситуации. Но ако ние ги пропуснем и не реагираме по правилния начин, който би означавал научен урок, то следват нови по-сериозни изпити.
П: А защо избора С. да се роди именно в това семейство? И по-специално учат ли с нейната майка някакви уроци, имайки предвид, че тя е с по-взискателен характер и е човек перфекционист?
С: Трябва нещо да се научи и от двете страни, но не знам какво.
П: А оказала ли е някакво влияние по-голямата взискателност на майката към С. в детските и години?
С: Не.
П: Добре, вероятно у теб нещата са по-скоро пренесени  от онова минало, което видяхме.

*При почти всички случаи на човек в регресия се наблюдава същото нещо. Поради едни уроци от миналото, които не са взети или има още какво да се довърши по тяхното приключване, тук в настоящия живот има провокатори, които сякаш точно това им е работата – да ни натискат по болните места, да повдигат темите, които душата ни е искала да научи и усъвършенства сега. Понякога си казваме – точно тези хора са виновни, за да ни е зле. Но те всъщност присъстват в живота ни за да ни покажат истинския проблем, който е много по-стар от този живот. Когато го осъзнаем и успеем да си научим урока, вероятно е тези около нас, послужили с провокативното си поведение като едни посланици, просто или да си тръгнат от живота ни или вече да не ни провокират по стария начин, сякаш самите те са се променили. В действителност обаче ние се променяме и само нашата промяна може да предизвика света да изглежда различно и околните да се държат различно с нас.

П: А този навик на С. винаги да се интересува от мнението на хората, защо за нея е толкова важно мнението на родителите, приятелите, обществото?
С: Защото има нужда постоянно да се доказва, все трябва да направи нещо, трябва да постигне нещо...
П: Това е като да търсиш постоянно уверения, че ти си приета и че се справяш добре. Като едно търсене на внимание и любов от околните, която трябва да е заслужена чрез съответните успехи и постижения. А ако го няма това одобрение в отсрещната страна, задължително ли значи, че ти не се справяш добре?
С: Явно така се получава. И самия страх, че ще проваля някой. Може би се опитвам да надхвърля себе си и собствените си способности, за да се докажа пред някой, че съм нещо.
П: Да, това се получава, когато не познаваме себе си и сме забравили кои сме всъщност. Може ли духовния водач да ни каже защо го има това при С.? Някакво самоосъждане ли е? Да не би да виждаш ти сама себе си по негативен начин и да се чувстваш недостатъчно добра?  И тогава да започва цялата тази гонка да заслужиш обичта. Но обичта не се заслужава само при определени външни условия – физика, знания, постижения в живота. Има ли нещо такова?
С: Има, трябва да съм перфектна. Трябва не само да отговоря на очакванията към мен, но и да надхвърля тези очаквания.
П: Значи летвата, която ти е сложена не е достатъчна? Трябва доста над нея да минеш! А защо? Защо не те удовлетворява по-малко?
С: Не се чувства значима и не мисля, че заслужавам!
П: Но понякога уроците на душите са именно в това – да приемат да не са перфектни, особено когато в предишни животи е имало някаква злоупотреба или крайно поведение по тази тема. Това е вид изпитание също. Често урока за един свръх взискателен човек е именно да се отпусне, да остави нещо малко накриво, да допусне едно несъвършенство, да изпита радост в обикновения живот, където красотата е именно в разнообразието, а не в съвършенството. Доста скъпо излиза този перфекционизъм и за съжаление засяга не само нашия живот, но и живота на близките ни хора и децата ни. Защото не остава затворен в нас, а излиза под формата на вечно недоволство, критики и осъдителност към грешките на другите, които не отговарят на перфектния образ. А това убива любовта.
След като сме тук на Земята трябва да приемем, че сме в човешко тяло, което има своите човешки възможности.
С: Трябва да се науча да се приемам такава каквато съм.

*Истинското съвършенство е нещо съвсем различно от смисъла, който хората влагат. То не се измерва по външни успехи, перфектна визия, добра кариера и социален статус или образцово семейство. Съвършенството е нещо, към което всички души се стремят от момента на своето създаване, имайки за пример Бог. То е съвкупност от морални качества на душата, милосърдие, състрадание, и най-трудната за изграждане способност не само да простиш, но и да обичаш врага си... Защо тогава хората са се вкопчили в една илюзия за физическо съвършенство, една лъжа създадена от самите нас, на която робуваме и преследването, но която ни разболява? А всъщност не полагаме никакви усилия да се доближим до онова, което е истинско съвършенство в очите на Бог!

П: Ти трябва да видиш наистина себе си. Защото от всичко до тук оставам  с впечатление, че се виждаш нереално, много негативно и все едно някак недостойна. Господ на всеки е дал някакви таланти, някакви способности. Например способността да обичаш, чувствата, които изпитваш към децата. Това е нещо прекрасно. На теб сърцето ти работи много активно. Явно в този живот ти е дадено да го отвориш и да работи много активно, нищо, че в миналите животи го беше ограничавала. Само този факт дори е достатъчен за да обичаш и да цениш себе си. Ако ще нищо друго да не знаеш, да не научиш и да не правиш в този живот. Способността да раздаваш любов на децата е напълно достатъчна за да се чувстваш добре. Трябва да се радваш, че Бог ти е дал това. Разбираш ли колко е много? Особено като погледнеш назад в миналите животи, когато го е нямало... Какво от това, че мъжа от миналото беше постигнал материални успехи, че се е измъкнал от бедността, като това беше станало фиксиране за него и беше затворил сърцето си? Ами жената – какво като тя беше толкова красива и успяваше да завърти главата на толкова мъже, но реално и тя се страхуваше да обича. И сега ти имаш възможността да направиш това което те двамата не са успели в миналото – да обичаш без страх и да се раздаваш. Само, че е нужно и на себе си да я даваш тази любов. Разбираш ли?
С: Да.
П: А не да чакаш отвън някой да ти позволи, да ти каже „браво” след някакви невероятни усилия, след като някой е одобрил нашето постижение да си разрешим да се обичаме. Трябва да си даваш тази любов, тогава и света ти отвръща с любов. Мисля че така успяхме да отговорим и на следващия ти въпрос – Усещаш, че някой има големи очаквания от теб и кой е това? Мисля че това си ти, или има и някой друг?
С: Да, така излиза.
П: Сякаш в теб има една част, която изисква от останалата част на твоето аз свръх неща, свръх постижения и постоянно създава напрежение. Може би тя е силно свързана с душата на жената от миналото, с онзи живот, в който тя прие за голям провал. Може би за това сега подлага теб на това напрежение, погрешно вярвайки, че ако те натиска достатъчно, ти ще успееш да се справиш по-добре от нея в миналото и да изкупиш и осъществиш всичко недовършено тогава. Но е нужно да разбереш и осъзнаеш това и след това да действаш. Често врага не е отвън, а в самите нас. Това минало трябва да бъде освободено и да живеем без страх. Защото страха сковава и не можем да се учим. А всяко нещо е опитност. Опитност, а не провал е бил и онзи минал живот. Именно в резултат на него ти си научила, че такова съществуване не те прави щастлива. Всяко нещо е опитност а не повод да се сринем психически, ако не се представим според очакванията ни. Човек се учи и когато пада, когато се проваля. Как бихме могли да опознаем себе си и своите слабости и силни страни, ако не се видим в такава ситуация, ако всичко ни се поднася на тепсия, победа, след победа? Бихме станали безчувствени и осъдителни хора за всички около нас, който не се справят толкова добре. А аз не усещам ти да си такъв човек, нито да искаш да станеш такава. По-скоро ти би помогнала на онзи, който изпитва трудности, вместо да го отхвърлиш защото не е перфектен. А тогава защо себе си отхвърляш? Защо е тази сложна система на самокритика и осъждане?

Много от разсъжденията, които споделям по време на регресиите са резултат от моя път в живота и изпитанията, търсенията, през които аз самата бях преминала. В тези моменти, когато успеем да напипаме проблема у човека, онази слаба брънка в мисленето и възприемането на света, си позволявам да споделя моите наблюдения и опит и винаги това се е оказвало лечебно и трансформиращо. Просто човек да чуе и да допусне новата гледна точка.
Може би това именно е имала предвид Долорес Кенън, когато назовава своя метод Квантово лечение – да посееш любовта и приемането там на най-дълбокото ниво, когато човек е отворил сърцето си и за първи път е излязло нещо отдавна потискано.

П: Има ли други уроци за С. в настоящия и живот?
С: Да бъда по свободна в отношенията с хората и да се занимавам с това, което искам. Да не си мисля, че съм недостойна да го правя и че не мога да го постигна. Да не мисля, че не съм достатъчно добра за да направя това нещо...
П: Това е като да дадеш превес на логическия ум и страховете идващи от него пред интуицията, която е вътрешния глас, гласа на душата. Ти ми спомена в разговора, че чувстваш, че си тук за нещо специално. Но го подтискаш това усещане. Съмняваш се, че си достойна. Но щом го усещаш в себе си значи ти си точно каквато е нужно, за да тръгнеш по този път. Не е случайно това чувство, то е гласът на душата, и идва Отгоре, от духовния свят.
С: И дори да претърпя неуспех, това не е кой знае какво. Пак ще опитам, пак ще го направя и аз трябва да опитвам. Да не се ограничавам, да не спирам да опитвам само заради страха да не загубя или че няма да мога достатъчно добре. Трябва да опитвам, трябва да опитвам.
П: Да, само така ти ще намериш твоя път и ще добиеш увереност. Истинския път често се разпознава, след като преди това си падал и ставал и си вървял и по други пътеки. Опитването е безценно и незаменимо за да се изградиш ти и да се подготвиш за твоя път, крайната цел на душата.
С: Явно трябва да се освободя за да бъда и по-силна и по-свободна за другите (животи), за моментите, когато ще се върна след това. Може би това ми е целта в живота сега. Да се науча да бъда свободна и да не ме интересува мнението на хората. Да се науча, че мнението на хората е нещо преходно, а аз трябва да се науча да живея, както искам. За да може, когато се върна след време да живея без тези неща.
П: Да, сега да го направиш, за да не идваш отново с подобни изпитания. А има и други уроци за учене, няма все на един и същи да си стоим, нали така?
С: Да.
П: А когато се сетиш отново и стария страх за общественото одобрение се опита да се прокрадне, напомни си: „Какво толкова, те също са в урок, те също имат своите изпитания и в момента са в същата илюзия, в която бях и аз, стремейки се вечно да се харесат на някой друг, без да слушат и следват сърцето си. Дори и да кажат нещо негативно, аз знам, че те също са под влиянието на страховете си и мнението им не е мерило за нищо.” В момента ние не можем дори да им се сърдим, защото заблудата и съня в който са изпаднали им пречат да видят действителността и да разберат нас и нашите постъпки. Те и теб не ет виждат реално, те виждат само техния личен вътрешен филм. Това разбиране ще ти помогне да прощаваш, когато другите са груби. Те просто не могат да видят...
П: А защо на С. са и дадени афинитета и интереса към музиката, изкуствата, фотографията, модата, въобще творчеството под всякаква форма?
С: Защото творчеството е свобода. Изкуството за всеки е различно. Там никой не може да ти каже, че е разочарован от теб. Например във фотографията – защото всеки гледа през неговата перспектива. На едни ще им хареса, на други няма да им хареса. Някои хора ще те разберат каква ти е идеята.
П: Точно както го обясни сега, така е и в живота, но ние го забравяме. Ти просто се учиш и всичко е въпрос на гледна точка.Винаги ще имаш и съмишленици и хора, които да не те разбират.
С: Може би изкуството е точно за това. Всеки е свободен да изразява сам себе си.
П: Няма ги тези маски и ограничения присъщи на обществото.
С: Да, и винаги можеш да разбереш един човек какво изпитва.
П: Цялото ни общество има нужда да се научи на тази свобода. И последния ни въпрос - Тази специалност, която С. е избрала да изучава за алтернативното образование, правилен избор ли е за нейния път?
С: Усещам отговора, че правилно съм го избрала, защото на базата на това, което преживявам сега и с това което уча, после аз ще мога да помагам на хора с подобни проблеми и въпроси. Точно както интуитивно го усещах преди, че искам да помагам на хората да се изразяват, когато се чувстват така и да знаят, че не са сами!


За тези от вас, които успяха да стигнат до края с четенето, поради разбираеми причини (зная, че е твърде дълго), искам да споделя отзивите на момичето цяла година след нашата среща. 
При нея беше настъпила промяна, разбира се не така бързо, както например родителите й са очаквали , но на фона на това, че преди имаше проблем да пътува сама на лекции поради ПА, сега тя беше успяла в много аспекти:  да създаде продължителна и истинска връзка с партньор (тема, която създаваше  огромната травма от единия живот), беше успяла да възприеме по-свободен поглед към живота и към себе си, без старото стягане и огромна самокритика, беше успяла да се освободи от доста ограничения и дори да се поставя сама в ситуации, в които да бъде сама, да няма на кого да разчита и се беше справила невероятно. 
Ето една част от писмото й, като по-личните моменти са премахнати:


"Реших, че не мога все да бягам от живота и от това, което ми предлага. Другоооо....аа да, от месец спрях хапчетата. По собствено желание беше. Напълнях, не виждах вече смисъл от хапчетата. Тази група, в която ме добави за ПА и четенето на постовете на другите хора ми даде малко тласък да взема това решение. Сега знам, че всичко е в главата ми и знам как да го контролирам. Реших, че вместо хапчета ще мина на билки, хранителни добавки, витамини и за сега всичко върви ок. Почнах новата година в университета и ходя без проблем. Надявам се и съм почти 100% убедена, че това ще продължи така :)"

Наистина голяма взаимопомощ и подкрепа може да получи всеки във фейсбук групата на Дарина Гочева, Паническо разстройство - методи и техники за преодоляване https://www.facebook.com/groups/796409443744335/



 

понеделник, 18 януари 2016 г.

Запис регресия 13.01.2016 Пътуване след смъртта

Акцента в тази регресия не е върху самите минали животи на жената.
Записа, който ще чуете обхваща втория показан живот (първите 30тина минути) по време на Втората Световна Война в една страна, която е сравнително спокойна и някак в страни от ужасите на войната.
Но това, което следва след напускането на онзи живот, пътуването и отговорите получени от душата след смъртта, нагледните примери за нещата, с които се нагърбваме, за освобождението и съдбата, са много интересни и обясняват дори много от физическите ни болки.

Когато я прослушвах отново, за да си припомня историята и да преценя ще представлява ли интерес за читателите на този блог, се случи нещо интересно. И двата пъти, когато я пусках за отрицателно време бях в много отпуснато състояние. Нещо, което може да се оприличи на дълбок сън, но без сънуване, защото през цялото време чувах гласовете. Втория път ми направи твърде силно впечатление, защото сякаш за секунди всичко се разви. И в следващия миг се "събудих" поради по-дълга пауза в записа. Сега тези паузи са изчистени, за да не ви карат да чакате.
Обяснението за този бърз ефект на дълбоко спокойствие, според мен и това, което знам за работата на мозъка и мозъчните вълни, е, че чрез вибрацията на гласа записа всъщност предава състоянието, в което се е намирала жената по време на самата регресия - същите вибрации, същото успокоение и работа на мозъчните вълни на същата честота, в която тя е видяла и получила всички тези отговори.

Вече си мисля, че това е една доста добра медитация, защото всъщност те вкарва именно там, където трябва да бъдеш - в баланса, в хармоничното състояние и пълния покой.

Дори и при вас да се прояви този ефект, все пак ако успеете вслушайте се в думите - много интересни неща се дават на тази жена, които излизат отвъд частния случай.

На някои хора просто им е позволено да стигнат до по-дълбокото, да получат по-директни и мъдри отговори.
А ние можем да им се порадваме.

Запис регресия 13.01.2016 Пътуване след смъртта
водещ: Павлина Николова





Следната есенция е написана по личното усещане на една жена, която по този начин синтезира преживяването и получената информация докато слуша записа:

Катя Петрова:
Павлина, благодаря за предоставеното видео. Струва ми се, че доста неща научих от първо лице. 
Докато слушах записа, записвах някои откъслечни изрази, които ще поместя отделно.

 Да не мисля толкова много, а да се отдам на ролята си. Аз сега съм в публиката, наблюдавам себе си.
Всички хора могат да се изявят с онова което всеки може най-добре да прави.
Липса на граници.
Човек да осъществява стремежите си. Това трябва да го осъзнаем и да го разберем.
Минавам зад сцена.
След пердетата е космоса. Космоса се върти.
Мога да избера къде да отида от целия космос. Аз мисля.
Служене. Ред. Златни дрехи.
Бог е в хората. Има обрати в Живота. Да намерим мир между хората. Бог е протегнал винаги ръка и можем да сме с него когато пожелаем.
Нужно е действие. Спокойния живот е безсмислен. Смисъла в живота е да светиш ярко, че да те забележат. Да не си празен, да се стремиш към нещо, това е развитието.
Да приема нещата и да им се радвам.
Няма велики мисии. Трябва търпение. Революцията да правим на вътрешно ниво. Няма смисъл от външни изяви. Хората се вълнуват, те са обезверени, не вижат защото света е такъв. Войните са минал етап. Битката е една, ние сами да разберем, да се осъзнаем, как да се справим със света. Сами да намираме вдъхновение. Да не се прилепваме към масови еуфории. Всичко има в нас.
Ако станем пример за подражание. Чрез собствения си живот да убедим хората, че живота може да бъде изживян пълноценно, без да навредим на другите. Да намериш сили в себе си, да не се уповаваш на друг. Смирение. Красотата е смирението. Идват много неща в живота и ти ги взимаш, но само това което искаш. Ако е стойностно остава за теб, ако не то си отива. Така имаш възможност непрекъснато да взимаш. Но започваш да се натоварваш. Тежи ти, изправяш се, отърсваш се, и си казваш - стига вече , искам лекота.
След това избираш неща, които те правят лек, добър, да ти е хубаво. Стигаш до момента, - пред теб стои врата, оставяш всичко и минаваш през вратата.
Това са материални неща, но те пораждат всичко останало. Стремежа да имаш - пораждат се чувства, скандали, недоразумения, лоши отношения - това е притежанието.
Геометрични фигури - безрични, безцветни - чувство на удовлетвореност. После започва да тежи, да те тревожи, казваш си трябва да спра.
Разбираш, че материалното е непосилно да носиш.
Летя в космоса.
Влизам в галактика.
Хората се привеждат, дори лягат от тежестта на материалното.
Как го направи?
Вътре във вас е силата - тя ще ви изправи. Силата е да разберете, че нямате нужда от тези неща. Хората не вярват, че имат сила.
Те все едно са умрели. Някои се отърсват.
Има ли шанс?
Дава се възможност с много труд и усилия. Вода. Вкуса на водата.
Това е пътя на човечеството. Трудно са живяли и са започнали да оценяват, така прогресират.
Щастието не е в грандиозните неща. Щастието е да помиришеш роза, която сам си отгледал.
Важно е ред и организация.
Всичко е театър. Приемаш дори най-тежката присъда - театър.
Живота не свършва след дадена случка - това е само едно изпитание, събитие - всичко продължава.

сряда, 6 януари 2016 г.

Животът на Хуманоида и Мисията на Скитника - регресия Запис от 27.12.2015

Регресията на този млад мъж включва някои интересни информации и една различна гледна точка към хората. Оставям на вас да прецените кое ви резонира, кое е ново и кое полезно. За себе си бях убедена, че това трябва да се публикува. 
Особено искам да обърна внимание на описанието в трета част на човек с енергийни прилепвания, какво точно се случва и как изглежда погледнат от страни.

Независимо, че животите, които са описани не са на обикновени хора, те носят недвусмислени послания за субекта в регресия в настоящия му живот - за кои свои слабости да внимава, кои характерни черти да развива и каква работа има да върши все още.

Приятно слушане:

Запис 1 - Животът на хуманоида


Запис 2 - Мисията на скитника




Запис 3 - Разговор с духовния водач 

и тълкуване на показаните минали животи


сряда, 18 ноември 2015 г.

Множествена склероза, карта на уроците по пътя на една душа, регресията на Н

В последните няколко години всички чухме какво е МС,  множествена склероза. Заболяване, за което преди сякаш нищо не се знаеше, или поне не стигаше до вниманието на обикновения човек заровен в собствените си дела.
И преди да срещна героинята на моя разказ вече бях срещнала темата в живота на познати хора. Виждах борбата им и търсенията им.

А преди два месеца регресията на една млада жена направи най-доброто, което може да поиска някой в това състояние – очерта една карта. Тази карта може да отведе всеки независимо дали е в подобно здравословно състояние или не, на едно пътуване и вглеждане в себе си, което само би му помогнало да разбере миналото си, мотивите си, чувствата и емоциите си, и на какъвто и етап да се намира, просто да бъде честен пред себе си, за да си даде поне шанс да се справи.
Тя имаше смелостта да потърси дълбоко навътре, да погледне честно към личността си без страхове как ще бъде прието, какво ще си кажат другите... Рядък пример за решимост, откровеност и в същото време смирение.
С нейно разрешение този материал става публичен, за да помогне на други хора. Вътрешно съм уверена в нейната сила и знам, че тя ще продължи да помага по своя си начин, там където Бог я постави в живота.

След един доста дълъг разговор с нея, в който ми разказа почти всичко за себе си, очертахме всичките и въпроси до момента, преминахме към същинската регресия.
Никога не определям какъв период или живот да се покаже на човека в регресия. Не е и нужно. Самия разговор, който правим преди регресията насочва духовните водачи какво търси тази млада жена, какво има нужда да види и те решават в крайна сметка кой е най-подходящия живот, най-подходящото време и място, спрямо въпросите и нуждите, които има тя сега.

Първото място, на което се озовахме с нея е една полянка с хълмове и възвишения пред нея, обширно и някак продълговато място. Поглеждайки към себе си Н. Забеляза, че е жена, имаше малки женски крака.

Н: Усещам я младо момиче, което иска да учи, да види, любопитно е.Усещам че искам да уча, хубаво усещане е.
П: А кое я кара да се чувства толкова добре?
Н: Ще види нещо хубаво, има приятно очакване.
Тръгваме с нашата млада героиня зад хълма, където сякаш очаква да види някой когото познава и не само това. Може би беше влюбена.
Продължаваме напред и откриваме малка изолирана къщичка, в която има само една старица. Но се оказва, че не е това човека, когото младата жена иска да изненада с появата си. След няколко часа чакане:
Н: Там има едно младо момче с тая баба. Но аз не знам защо стоя към вратата, все едно ще си ходя. Бабата продължава да се тюхка, а той си стои и гледа, никаква реакция. И аз се чудя какво да правя. Не ми е толкова интересно вече. Това е човека, който исках да видя, но явно не се е държал, както съм очаквала. Не е толкова отворен, колкото аз бях към него.
П: Безразличен ли е?
Н: Абсолютно. Прилича на отегчен тинейджър. Разочарована съм, не се случи това, което исках. Излизам си и тръгвам към селото. Не срещнах това, което очаквах.
Оказва се, че „селото”, в което отива момичето всъщност е малко градче.
П: А тя има ли работа, в такава възраст ли е?
Н: По-скоро да. Иска да и е интересно. Но и в градчето е скучно. Няма адреналин, няма тръпка. Сега отива там за да се разсее от това глупаво чувство, което усеща. Явно съм търсела нещо интересно, живец, но не съм го намерила и сега ми е глупаво.
П: Тя не преживява любовно разочарование, нали?
Н: Не.
П: Тогава да не е търсила просто някой буден младеж за да си общува?
Н: Абсолютно.
Прехвърляме се в дома и по време на вечеря:
Н: Хубав, лъскав дом. Имам си кученце. Но пак ми излиза като сегашно време. По-добра е къщата, не като при онова момче, където беше много простичко, селско и обикновено... Има една жена. Тя слага масата, а момичето е седнало. Не усещам да и е майка, по-скоро е обслужващ персонал.
П: Къщата голяма ли е?
Н: Да, тази стая е просторна, а тя е само малка част от голямата къща.
П: А къде са родителите и? Живи ли са?
Н: Да, живи са, но не са там. На друго място са. Сама съм, има едно кученце и тази жена.
П: Имало ли е период в живота ти, когато сте били повече хора в къщата?
Н: Мисля, че така сме си живели. Скучно. Самотно. Нямала съм с кого да общувам.
П: А тя какви чувства изпитва към майка си и баща си? Далеч ли са те от нея?
Н: Те живеят наблизо, но не са толкова близки. Аз съм в град сега, а те може би са в онова село, което видях. Но там нямаше какво да ме привлече, скучно е.
П: А тя как се изхранва, не видяхме работи ли нещо?
Н: Изкарва си сама парите, мисля, че всичко е постигнала сама.
Минаваме по-напред във времето до важен момент:
Н: Ходи и чете книги в някаква библиотека. Това и харесва. Пак сама я виждам. Сама и чете книги.
П: Ето от къде е твоето чувство в настоящия живот, че все нямаш време за себе си, че нямаш време да четеш. Явно тогава си имала много време за четене. Тя на колко години е сега?
Н: Двайсет и няколко годишна е. Не знае какво да прави със себе си.
П: Има ли някой близък, приятел?
Н: Има някой, който я чака някъде там. Спокойно чака тя да приключи. Някакъв мъж. Тя е спокойна с него. Но няма особено чувства към него. По-скоро той към нея има по-силни чувства.
П: Интересното е, че хем ти я виждаш сама почти през цялото време, а сега, когато има един човек до нея, тя не се раздава напълно в тази връзка? По-дистанциран човек ли е тя? По-хладна ли е в чувствата си?
Н: Да. По-скоро е вглъбена в някакви други неща, свои си, и се е затворила така.
П: Не е ли самотна? Не е ли по-интересно да бъде сред другите хора, да се забавлява с тях?
Н: Иска, обаче не знае как да го постигне в живота.
П: А какво мисли тя за нейния приятел, този мъж, който има някакви чувства към нея?
Н: Той е човек спокоен, търпелив. Ще направи всичко за нея, и тя го знае.
П: Малко скучно описание. Все едно брат си описваш?
Н: Да.
Преместваме се напред във времето след години, когато е по-зряла жена:
Н: Болна е. Имам чувството, че тя има някакъв проблем, въпреки че е спокойна, същата е, не се е променило нещо кой знае какво.
П: Физически подвижна ли е?
Н: Да, да. Но знам, че има някакво заболяване.
П: Има ли някой с нея в този период от живота и? Или живее още сама в къщата си?
Н: Не тя работи нещо сред хора. Дори бих казала работи с хора.
П: А това състояние не и ли пречи?
Н: Не мисли много за това.
П: А това понижава ли качеството на живота, който води?
Н: Все още не. Чувства се добре и си работи. Не мисли за това, оставя го на задаен план.
П: А тя променила ли се е за тези години? Този любопитен дух все още ли е у нея? Преди все търсеше някакъв адреналин.
Н: Мисля, че общуването с хората и доставя тази енергия. Скучното ежедневие го прави по-шарено.
П: Тя сякаш не драматизира това заболяване?
Н: Не.
П: А нейните родители къде са? Тя знае ли какво става с тях?
Н: Те са все още там и си живеят в това селце.
П: общуват ли?
Н: Рядко. Тя не ги търси много. Те се опитват да влязат в контакт с нея, но тя няма такава нужда.
П: Те защо я търсят?
Н: Може би да напомнят за себе си, че ги има. Те не и дават нищо.
П: Странно е, че и като беше по-малка тя, те пак не присъстваха.
Н: Да, едни такива хладни отношения, не съм ги усетила като по-близки.
П: А те, родителите, появяват ли ти се като образ, или само усещане, че ги има?
Н: Представям си ги такива едни чернички. Не знам душите им ли са такива, или те.
П: Тя различна ли е, светла ли е?
Н: Да, да. Те по-скоро са черни отвътре.

*Това може и да е признак, че нашата героиня в онзи живот се чувства толкова различна от родителите си, че чак ни го показва като външен контрастен образ. На нищо от регресията не бива да се гледа и тълкува буквално. Много неща са просто знаци за емоциите, които трябва да се излекуват в душата на младата жена в регресия. Всичко е като един огромен пъзел, който тепърва бяхме започнали да сглобяваме, но до края щеше да разкрие истинското си значение и да осветли всички тъмни места и подтиснати чувства в душата на Н.

П: А на този етап тя разбрала ли е защо те са такива?
Н: Не се замисля, избягва да мисли по темата. Отърсила се е , така я усещам.
П:  А тя някога мислила ли е за брак и деца, за нейно собствено семейство?
Н: Не.
П: А защо? В града вероятно е виждала семейни двойки.
Н: Хладна е. Не и трябва. Така си е решила. Тя е малко като вълк единак. Мисли, че си е самодостатъчна. И може би за това работи с хора. Иска да усеща някакво движение около нея.
П: Ако и работата и не беше такава, то сякаш нищо нямаше да има. Тя доволна ли се чувства? Щастлива ли е? Сякаш се е лишила доброволно от някои неща?
Н: Да, така я усещам. Не е доволна от начина, по който и протича живота.
П: А не вижда ли какво трябва да промени, или че липсва нещо?
Н: Май ще го намери сред хората, с които работи – някой човек за себе си.
П: Но осъзнава ли вече, че и липсва и иска?
Н: Да. Човек до себе си иска. Ще го намери сред тези много хора, които отиват при нея. Някаква услуга или помощ търсят от нея.
П: До този момент не избягваше ли тя самата това?
Н: Не е срещнала човека.
Отиваме напред до последния ден от нейния живот:
П: Как се чувства тя сега?
Н: Спокойна е, има деца и децата и са около нея. Тя е възрастна жена, а те са големи.
П: Значи е успяла да създаде семейство.
Н: Да, щастлива е, децата и са с нея.
П: Добре, нека я помолим да направи сега тя една равносметка на живота си. Може ли да усетиш как тя оценява в този миг, живота, който е изживяла? Защо избра по такъв начин да го изживее?
Н: Ами щастлива е. До един етап от живота си не е правила нищо лично за себе си. В един момент е открила щастието и в крайна сметка си е създала това, което и е липсвало, създала си е семейство, има си деца. Не едно, а две виждам. И е спокойна. Дори има и мъж там до нея.
П: А успя ли да изпита чувства, да се свърже емоционално с някой. С този човек например?
Н: Да. С бащата на децата си, да. Щастлива е.

П: Това е голямо постижение. Нали преди това тя се чувстваше самодостатъчна, не искаше да има семейство и връзка.
Н: Щастлива е и децата и са усмихнати, ведри. Не страда никой, няма тъжни.
П: В първата част от живота си сякаш тя беше по-центрирана в себе си и странеше от хората, а после е успяла ад го преодолее и се е свързала емоционално с друг човек. А работата ли изигра роля тя да се промени?
Н: Да. Така го усещам.
П: А онова заболяване, което тя имаше в по-зряла възраст?
Н: Преминало е. Аз го усещах като бучка някъде по гърдата. Явно го е преборила някак си неусетно.

* Много интересен детайл дава Н. От книгите на Луиз Хей знаем кога се появяват бучките в гърдите – при проблем във връзката майка-дете .

П: Тя сякаш нямаше добри отношения с майка си (и родителите въобще)?
Н: Не, нямаше добър контакт с родителите си. Но интересното е че всичко е както сега, близко е до нещата в моя живот. И къщите, и хората, и дрехите, и аз и всичко!
П: А виждаш ли някакъв паралел с нейния характер? Ти каза, че тя не търси и не се свързва с хората? В по-ранния период каза, че не изпитва чувства и че е по-студена? В настоящия живот ти самата чувствала ли си се по подобен начин?
Н: Преди не. Преди бях едно щастливо, добричко, спокойно дете. Бях влюбена, имах приятели. Обаче много често съм ги наранявала и тях. Бях си малко надменна, така да се каже. Имах си и външност, имах си всичко, печелех парите си сама.
П: Значи част от сегашния ти живот е подобен на миналия живот? Преживяла си вече част от нещата?
Н: Сама се издържах. Не съм очаквала от нашите нищо. И може би леко надменно с приятелите си. Не го мислех като истинско чувство. На разстояние...
П: Когато беше този период от живота ти, по-добре ли се чувстваше? Чувстваше ли се в свои води или в контрол на нещата?
Н: Не мислех за нищо, спокойна. Не се замислях наистина, въобще. Реех се някъде там. Беше ми хубаво, че изкарвам сама парите си и сама се издържам. И не зависех нито от приятел, нито от нищо. Бях спокойна.
П: А имало ли е момент от живота ти, когато е имало такава зависимост? Като дете например? Когато още не си била достатъчно голяма, за да започнеш да работиш и да не трябва да искаш нищо от никой?
Н: Да.
П: Сега разбирам защо ти е било добре в другия период, когато си била независима.
Н: Да. Бях си болна, но си работех, грижех се, издържах се. Имах сериозен приятел тогава, но той ми беше малко скучен.
П: Това със скуката пак го е имало, така ли? Този подтик към откривателство, любопитство имаше ли го у теб?
Н: Да, да. Искам адреналин. Само това си мисля, че искам живот.
*Това съм го виждала у хора преди и пак имаше тази същата зависимост – иска живот, адреналин, живец, а вътре не допуска никого, една изолация и самота, дистанция от всякакви истински чувства и отношения, които биха създали този адреналин и емоции. Без да отвори сърце и душа човек не живее истински и никога не би успял във външни стимули да намери това, което търси.
П: Добре, но ние видяхме, че жената си осигури този живот чрез семейство. Това първоначално изглеждаше невероятно за нея. Изглеждаше, че тя самотна ще си умре, защото такъв и бе начина на живот. Но на по-зряла възраст се промени, поиска и си намери партньор в живота.
Н: Да. Отпусна се. Позволи някой да бъде до нея.
П: А преди това е имала бариери?
Н: Явно да. Сега всъщност тя е постигнала независимост, изкарва пари е намерила човека, който да не ограничава тази независимост. Просто да бъде до нея, да я обича и да поддържа свободната и воля.

* Явно за нея независимостта в живота беше твърде важна. Не само в миналия живот, а и в настоящия, за който спомена, че доста прилича на миналия. Колко е странно – точно това, от което най-много се страхуваше – зависимостта – идва в нейния живот посредством едно заболяване, което в някои отношения, ако не и изцяло в един момент, можеше да я постави в зависимо положение. Дали пък за някои души урока не беше именно в това – да съумеят да се облегнат на нечие рамо, да се доверят, да допуснат толкова близко до себе си друг човек?

П: Добре, а ти можеш ли да видиш партньора и там? Каква енергия е този човек?
Н: Добър човек, готин. Отворен за живота.
П: Понякога човек успява да разпознае някой, който вече присъства в живота му тук в настоящето, независимо от връзката, пола или външния вид в миналото. Напомня ли ти той, на някой, когото познаваш?
Н: Може ли това да е сестра ми? Свободен, отворен, подкрепящ дух.
П: Да, щом тя ти идва в съзнанието.
Н: Много силен стълб, когато искаш винаги ще те подкрепи. Ако нямаш нужда, ще те разбере. Ще каже „Да, действай, ти можеш.”
П: Браво, това обяснява от къде идва вашата хубава силна връзка в този живот. Това е валидно и за всяка силна връзка на обич и подкрепа. Такива отношения не се изграждат само за един живот.
Преминаване момента на смъртта:
П: Добре, нека сега видим, когато за физическото тяло на онази жена там е настъпила смъртта и идва края на онзи живот, и момента когато душата реши да си излезе от онова тяло... да видим как се чувства нейната душа. Какво чувства и мисли и как гледа на току що приключилия земен живот в тяло?
Н: Удовлетворена, спокойна.
П: Като след добре свършена работа?
Н: Да, да.
П: А тя защо се чувства така удовлетворена? Помни ли каква работа искаше да свърши в този живот? Какво трябваше да научи от всичко преживяно?
Н: ... че сам човек не може да се справи с живота, има нужда винаги от някой до себе си. И че децата са най-ценното.
П: Първото, т.е. желанието ти за независимост и самостоятелност не е лошо, но не трябва прекомерно в него да се акцентира, а трябва да позволиш да има някой до тебе?
Н: Да.
П: И децата – най-голямото богатство...
Н: Те винаги ще те разберат, ще те подкрепят.
П: А в настоящия живот какво ти беше мнението за децата, преди когато беше най-независима, в онзи период?
Н: Нямах отношение. Другите ги щипят, стискат ги. Аз чак толкова не съм се вживявала. Не съм го преживявала изобщо по този начин. По-късно вече дойде промяна в моя живот – срещнах съпруга си и си казах: „Той може да бъде баща на детето ми.”
Прехвърляме се в друг живот, където да потърсим още полезни отговори за Н.
П: Как изглежда там сега?
Н: Зелено, птички, полянка, равно място и дървета наоколо. Ден е и е пролетно, приятно. Аз съм боса на полянката, краката са малки.
П: Да погледнем нагоре, тялото ти какво е?
Н: По-скоро е някакво раздърпано, накъсани дрехи, парцалива пола.
П: А момиченцето колко е голямо?
Н: На 13г.
П: Как се чувства тя в този момент?
Н: Безгрижна. Въобще не обръща внимание на това как изглежда.
П: Много хубаво чувство, човек да е така свободен.
Н: Да.
П: И то не е свързано с някакво материално притежание или с това дали изглеждаме красиви...
Н: С дълга чорлава коса.
П: Нека се огледаме с нея. Може ли да усетиш тя някъде наоколо ли живее? Да я помолим да ни покаже нейния дом.
Н: Наоколо е, но тя се е отдалечила. Сякаш си играе, а дома и там някъде назад е останал в далечината.
П: Да се прехвърлим сега да видим къде и с кого живее?
Н: Някаква студена мрачна каменна къща. Аз съм вътре. Седнала съм на някакво столче около огромна маса.
П: Обстановката нещо от старо време ли е?
Н: Да, прилича ми на време, когато е имало такива войни. Баща и е там в стаята. Суров е, и той с накъсани дрехи и бос.
П: А обстановката по-бедна ли е?
Н: Да. Има само една голяма каменна маса, един стол и пейки може би. Всичко е каменно. Всичко е сурово, студено и неприветливо. Бащата е прав, прави нещо, ходи, обикаля.
П: А момичето какви чувства изпитва към него? Как го гледа?
Н: Страхопочитание... Едно такова, по-скоро неприятно чувство.
П: А той с какво чувство гледа на дъщеря си?
Н: Суров. Тя изпитва страх от него.
П: А в това домакинство няма ли някаква жена, или някой друг с тях?
Н: Жена му, нейната майка. Но тя се грижи само да му осигури прехрана, да може той да ходи да прави нещо...
П: Може би той работи нещо, но изглежда, че много бедно живеят?
Н: И тя е парцалива, майката. Много е първобитно. Оскъдни във взаимоотношенията много! То им личи и по външния вид. Такива са и от вътре.
П: По-груби отношения...
Н: Да, да.
П: Но момиченцето изглежда различно, видяхме я сякаш изпитва любов към света, към красивите неща, природата?
Н: Да, така го усещам. Много жизнерадостно хлапе.
П: А в този период тя има ли някой, който чувства близък?
Н: Животинче. Също полага грижи за цветя, цветенца, птички и тревички. Все едно така е избягала и е намерила сред тях семейство. И с това се занимава. А баща и някъде ходи, нещо прави.

След период от няколко години:

Н: Щастлива, все си е така буйна и щастлива. Определено има някой до себе си, мъж. Но е много щастлива и такава лудичка, дива.
П: Какъв и е живота в тези години?
Н: Живее по-добре със сигурност, много по-хубаво с този човек до себе си. Той е младо момче, явно са съпрузи. Облича се с хубави дрехи.
П: А тя спомня ли си детския период? Би ли могла да ни отговори на няколко въпроса? Защо живееха така парцаливо тогава, от бедността ли беше или има друго?
Н: По-скоро го усещам като бедност на душата. Било е от неглижиране на всичко, и на емоции, и на чувства, на детето, на външния вид, на къщата и всичко наоколо.
П: А при другите хора по онова време така ли е било, или само в тяхното семейство?
Н: Наоколо са живеели само такива хора.
П: Но това момче сякаш е от друго място, той май няма такива привички?
Н: Той е по-изискан, по-благ, благороден, израснал добре.
П: В този период от живота тя с какво се занимава?
Н: Грижи се за едно дете, ама то не е нейното. Тя ходи и му помага, грижи се за него. То си има животинче и тя си ги е хванала и си ги обгрижва.
П: Това малко ми напомня за нея самата, когато тя беше малка и си имаше животинче...
Н: Тя е много щастлива.
П: Дали това не лекува нейните рани в душата от липсата на внимание и грижа, когато е била дете, това че помага на детето и му дава, каквото сама не е получила?
Н: Много е щастлива и мъжа и позволява. И виждайки нейното щастие и той е спокоен. Не я спира.Тя е намерила човека за себе си със сигурност. Те все още нямат собствени деца. Може би тепърва ще имат, брака е от скоро.
Поглеждаме напред във времето, когато жената е в по-зряла възраст:
Н: Тя живее с мъжа си. Той определено е аристократ. Живеят на хубаво място, някакъв замък. То си е типично за онова време, но изглежда по-приветливо, защото е с хубави хора вътре. А момченцето, за което се грижеше тя, вече е голямо момче. Пораснал е и е  много щастлив. И е до нея, около нея. Живее с тях. Те нямат собствено дете. По-скоро това е детето, което е до тях.
П: Можеш ли да усетиш момчето, каква е тази душа?
Н: Много позитивна, хубаво дете.
П: А жената как се чувства, не е ли нещастна, че няма собствено дете?
Н: Щастлива е, много уравновесена, спокойна. Обича си това дете като свое. Не усеща липса.
П: Душата на момчето напомня ли ти на някого?
Н: На детето ми.
П: Твоето момченце от настоящия живот?
Н: Да.

Минаваме още по-напред във времето до последния ден от живота на жената:

Н: Сина, който е отгледала е до нея, но той вече е с жена и свое дете. Внучето и е още пеленаче. Тя не е на толкова пределна възраст, но мъжа и е починал. Тя е сама, обаче е спокойна и щастлива. Отново се чувства удовлетворена, въпреки всичко. Израснала е, намерила е своя път и своето щастие и е живяла достойно живота си. Спокойна е.
П: Това е много хубаво. Понякога хората не могат да погледнат и така да оценят живота си и да са благодарни.
Н: Достойно. Направила е всичко, каквото е могла за себе си, за това дете и въобще.
П: Може ли да ни каже какво се беше случило с родителите и? Продължила ли е да общува с тях, след като напусна дома си?
Н: Не. Тя се е омъжила и е заминала на това по-хубаво място и ги е оставила.
П: Те са си умрели там, така ли?
Н: Да. И са починали все такива сурови, не-мислещи...

Пренасяме се през сцената на смъртта, в момента, когато душата на възрастната жена решава да напусне вече тялото и земния живот:

Н: Удовлетворена е.
П: Не тъжи ли, че оставя долу сина, внучето...?
Н: Не, защото знае, че той се е реализирал, има семейство, спокоен е, щастлив е. Това е най-важното за нея. Той не тъжи. Той също е спокоен за майка си.
П:  А душата защо си избра такъв живот, да се роди в семейство на толкова сурови хора, в което нямаше почти никакви нормални отношения?
Н: Трябваше да се научи да не е глезена, да израсне по тоя суров начин и да види каква е лошата страна на живота. И после тя си осигури всичко останало, защото беше позитивна и знаеше че ще се развие по хубав начин живота и. Този период с майка и и баща и я подготви да бъде по-позитивна, тези сцени да преминават покрай нея и да не им обръща внимание, защото тя знаеше, че те ще отминат и тя ще бъде на едно по-добро място. А това другото ще остане някъде там.
П: От къде е имала тази силна вяра, въпреки лошите условия е останала оптимист?
Н: Да.
П: Интересно е, че и при двата живота, които видяхме в регресията, видяхме промяна, отстояване. Но никъде не видяхме душата да изпитва чувство на вина или самообвинения за нещо. Това, което при теб сега е по-силно. Може би защото в миналото няма основания за вина, душата премина спокойна, без съжаления...
Н: Не изпитах чувство за вина нито в първия, нито във втория живот.
П: Мисля че е много хубаво да запомниш това усещане за душата от втория живот, която и в най-лоши условия да се намираше като дете, имаше вяра и оптимизъм и успя да се придвижи натам, накъдето иска стъпка по стъпка. Дори когато условията изглеждат отчайващо и зависят от някой друг, в случая - родителите и.
П: А сега имаш ли някакъв образ за душата?
Н: Виждам я отгоре, душата се рее свободно, спокойна и щастлива, удовлетворена. Изглежда като някакво размазано облаче.
П: Можеш ли да усетиш тя знае ли сега на къде да поеме? Има ли някой, който да я посрещне?
Н: Малко момче, дете в тинейджърска възраст. Някъде там назад в миналото. Това е племенника ми. Сега аз съм той, това което той изпитва и усеща в настоящия живот. Аз се прехвърлям... не знам как да го кажа.
П: Продължавай, ще се изясни. А каква е била неговата роля? Защо все едно си на негово място сега? Какво е преживял този дух? Защо идва той да те посрещне?
Н: Объркано момче, самотно момче. Няма си много близки хора, наистина близки. Много жизнерадостно.
П: Ти виждаш прилика между твоя минал живот и настоящия негов, така ли?
Н: Младо момче, свободно, щастливо. Живота е пред него, очакващо, искащо да учи... Да, това е, искам да уча.
П: Близки ли сте в настоящия живот с племенника?
Н: Да, определено. Баща му е човек, който не може да бъде до него. Има си една майка и аз.
П: Не са случайни тези неща. Когато липсва бащата, това е място, в което детето може да пусне Бог, най-големия, най-силния Баща. Обикновено такъв живот отваря детето към духовното.
Н: Усещам, че хубави неща го очакват.

Среща с духовния водач:

Н: Може ли да е с образ на конче?
П: Може, коня не е никак случаен образ. Символизира Висшия Аз, а ти си първия човек, който спонтанно облича тази енергия на духовния водач в такъв образ.
Н: Бягащ кон, кафяв. Млад и силен жребец, здрав.

*Направи ми впечатление колко ясно беше подчертан облика на добро здраве, жизнена сила и мощ в образа, който Н. виждаше. Именно това, от което тя се нуждаеше най-много като енергия. Обикновено духовния водач подава първото си послание чрез енергията, която човек първоначално усеща или чрез самия си образ, който приема.

П: Как усещаш тази енергия, кое е първото послание, което излъчва към теб?
Н: Да съм здрава, силна, кипи живот, енергия. Само ми говори – Вяра, вяра, вяра, вяра. Очите говорят – много е силно: „Момиче, вяра и надежда. Това е.”
П: А защо беше нужно духовния водач да покаже на Н първия живот, който видяхме – на онова момиче, което повече стоеше само, не контактуваше с родителите си, а после реши все пак да има свое семейство.
Н: Трябваше да се научи тогава.
П: На какво? Сякаш в началото чувствата не бяха развити при нея и слагаше дистанция между себе си и хората?
Н: На това да бъде себе си, независимо каква е да бъде себе си. Това трябваше да научи. Нищо, че е различна, нищо, че е самотна и няма приятели. Да отстоява въпреки това, където и да било, себе си.
П: Значи е била различна още тогава. За това ли не са общували с родителите? Чувствала се е различна от другите?
Н: Да.
П: Тя сякаш в началото подчиняваше живота си на тази различност, слагаше сама дистанция между себе си и родителите си (видяхме че няма желание за общуване). Но после нещо се измени, когато стана по-зряла. Накрая успя и да работи с хора и момче да си намери.
Н: Там мина през болестта като.. тя не я усети.
П: А защо и се случи онова заболяване? Беше ли важен урок?
Н: Беше, защото това я срещна с онези хора.
П: Онези хора, сред които ти я видя да се чувства добре. Нямаше ли да се случи, ако първо не се беше разболяла?
Н: Да, сигурна съм.
П: Значи тя не се е била променила преди заболяването? Това омекотяване на сърцето, приемане на различността и премахването на дистанцията е станало в резултат на заболяването?
Н: Да.
П: А защо духовния водач ни показа втория живот, на това жизнерадостно момиченце, което израстна в сурово семейство. Какво трябва Н да възприеме от онзи живот?
Н: Да бъде момиченце, да мисли като дете.
П: Както тя се радваше на живота нищо, че беше в тези парцаливи дрешки?
Н: Да. Да запазиш това в теб, да не го забравяш.

*На детето в нас, което може в миналото да не е получило любов, или грижа, или достатъчно внимание и окуражаване, сега ние самите трябва да протегнем ръка и да му дадем. Не да се отнасяме сурово и критично, по модела на родителите например, а да бъдем за него любящата подкрепа, която тогава не е получило. А колко малко хора го правят. Получава се, че предаваме себе си. Веднъж ако родител ни е предал, ако е постъпвал с нас несправедливо, то ние вече пораснали често сами към себе си го правим, изоставяме себе си и се отнасяме като мащеха с доведено дете.

П: А може ли да ни каже духовния водач, защо в настоящия живот на Н, която е била тихо и кротко дете, готово да помага винаги в домакинството, защо бащата винаги е обвинявал децата в семейството за всичко, което се случва? Не е ли виждал тази добрина в нея?
Н: Липса на правилна стратегия от моя страна за това кое е правилно и кое не, каква роля да играя. Мисля, че е неправилен път в това отношение. Не е бил това пътя, по който да постигна някои неща, но все пак съм доволна от това, което се е случило с мен в крайна сметка.
П: Интересното и при двата живота е, че сякаш момичето беше бунтар. В първия показан живот живееше сама, независима, отделно от родителите си. Приличаше на човек, който ще тропне с крак и ще направи каквото си е наумил. А в настоящия ти живот при тези хора проявяваш една кротост, послушание, типичното добро дете, която обаче май е нехарактерна за теб, съдейки по миналите животи?
Н: Не е било правилно според мен. И все пак ме е направило това, което съм.
П: А може ли да ни обясни духовния водач защо родителите сякаш са едно цяло, а децата все едно са отделени от тях? Майката преди всичко е угаждала на бащата, съобразявала се е с него, децата не са били на първо място. Което всъщност се показа и в миналия живот при онова семейство, където бяха сурови, парцаливи, и бедни от към взаимоотношения и майката там пак се грижеше само за мъжа си,
Н: Само отчужденост усещах. Трябва да се науча да се справям сама. Това е. Усещам го. Да не разчитам на някого.
П: А помниш ли тези две жени, към края на живота им, таяха ли у себе си някакви негативни чувства към техните родители?
Н: Не, имаше спокойствие в това отношение. Осмисляне на нещата, приемане по-скоро.
П: От тази гледна точка, може ли да ни посъветва духовния водач – кое би било най-правилното поведение на Н към нейните родители от тук насетне? Трябва ли тя да довърши, да приключи някаква работа по линия на кармата с тях?
Н: Те имат нужда от спокойствие. Да ги успокоя. Да не мислят, да се освободят, както и аз съответно. Когато те се успокоят и аз ще съм спокойна. Ще си кажа – ето те са си хванали пътя и аз съм свободна от тях.

*Това се случва често, когато една душа има да научи урока да не се вкопчва, да излезе от едни отношения или ситуация. По някаква причина Н чувстваше отговорност за родителите си, въпреки че те бяха причина за много психически тормоз изживян в детството. Може би тя, по-скоро детето в нея, което още се чувстваше жертва и имаше нужда от лечение и любов, се беше вкопчило в тях и в миналото несъзнателно. А това минало трябваше да бъде освободено и да приеме нещата спокойно, както го бяха постигнали жените от показаните животи.
 Никой не може да научи уроците на друг, било то дете, родител, приятел. Само страдание си причиняваме, когато обвързваме своето спокойствие с условието другите „да си хванат пътя, да се успокоят”. А точно в това може да е техния урок и по тази причина да им е по-трудно. 

*При моята сестра също се беше получил подобен казус. Оказа се, че в минал живот е била раздвоена между любовта си към майка си и мащехата си, които сега всъщност са наши майка и баба. Напрежението между тях се беше запазило, макар и поставени в отношения родител-дете, но у сестра ми се чувстваше голяма отговорност, чувство за вина, че при тях нещата не вървят и това влияеше силно на личния и живот. Но това е ненужно, погрешно чувство, не водещо до нищо градивно. Ако някой от вас е в подобна ситуация ето какво може да ви помогне:

Усамотете се за десетина минутки и затворете очи. Представете си, че при вас идват поотделно образите на хората, с които имате съответното тежко чувство за вина и отговорност. Ако знаете за свой минал живот с тях, ползвайте образа, който са имали тогава, ако ли не, ползвайте сегашния им облик за да се свържете с тяхната енергия. Както стоят пред вас излъчете към тях всичко, което чувствате, което малкото дете във вас е преживяло, както и онова, което заради тези отношения, се е отразило на живота ви като възрастен човек. Все едно пълните една сфера с енергия – енергията на всичко онова, което бихте искали да им кажете, собствените чувства, тежестта, която усещате, вложете своите съвети към тях, обичта си, грижата си, но им покажете и как е нужно и защо е нужно всеки да поеме по своя път за да се развиват душите. Представете си, че изпращате тази сфера, тази енергийна топка към тях и наблюдавайте образа им. Много неща проличават в такъв момент. 

Много често един аспект от нас е вкопчен в дадено минало. За това същата процедура трябва да се направи с тази част от нас, с тази част от душата, която страда – било заради някой неуспешен минал живот, заради болезнена ситуация, неизживяна любов в миналото, или заради неправилната постъпка на някой в настоящия ни живот. Трябва да освободим себе си като поговорим с онзи аспект в душата, който е свързан с това болезнено минало и го убедим защо е по-добре да продължи напред. Реванш винаги има, възможности, шансове се дават за балансиране на кармата, но правилния път за това е чрез прераждане, а не като стои една душа вкопчена в една болезнена сценка, защото това е равносилно на смърт за душата – застой и липса на всякакво движение и промяна, това е най-страшното за душата. 

Много често през цялата 2015 година ставах свидетел на подобни неща в регресия. Това е като обсебването – но е само-обсебване на душата в нещо, което не желае да пусне, а което същевременно силно я наранява. Дори да не сте сигурни има ли го и при вас, ако имате крайни емоции, държите ли от години нещо в себе си, ако не пускате от живота си някой минал партньор, дете или родител, само-обсебването вероятно е част от вас. Причините обикновено се коренят и в други животи, не само настоящия. Една част от душата е вкопчена в даден обект или ситуация и има нужда да и се помогне да се освободи и да продължи напред. А това може да се осъществи по гореописания начин. Така и при вас ще спрат да идват емоциите, които онази вкопчена в миналото частица ви е изпращала, ще спре прекомерния страх и напрежението, които е проектирала към вас, заради собствените страхове и неуспехи, които вероятно е преживяла в минал живот.

Отклонението, което направих мисля, че е съществено и важно. Духовните търсения и анализ на животите на Н повдигна някои добри въпроси, често срещан проблем у много хора.

Обратно към разговора с духовния водач:

П: А духовния водач може ли да ни каже как Н да се освободи от тази тежест в отношенията с родителите, чувства го като бреме? И ако съвета беше да ги успокои, то как да внесе спокойствие у тях?
Н: Като работя със себе си. Като се възстановя и съм силна, енергична и будна, и успявам да бъде тук и сега. Ако мога да постигна това със себе си ще мога да им го предам и на тях.
П: Ти можеш да бъде пример, но те могат или да вземат от примера ти или да го подминат. Насила нищо не могат да научат. Можеш само посока да покажеш, да го видят у теб, ти как се справяш.
Н: Да, абсолютно. Това ще ми бъде голямо удовлетворение наистина, ако аз се справя и те го видят от мен и ме оставят!

*Може би разболявайки се от МС младата жена беше стартирала урок за родителите си, беше се случило едно разтърсване, което вероятно донякъде ги беше извадило от техния свят, в който си бяха само те двамата – съпрузите, които видяхме, че в миналото деляха децата от себе си. Това чувство у Н, че не я оставят, че са неспокойни за нея, и някак и тежат тези отношения,  може да се обясни, ако съвестта им се беше посъбудила, но пък сега нямат контрол над обстоятелствата, нито над болестта. Едно чувство за вина, което вероятно напрягаше отношенията с Н., усещането, че не са добри родители, че нещо някъде са пропуснали да направят за нея. 

П: Казваш да видят от теб, че се справяш и да те оставят... Това предполага една революционна промяна у тях и техните възгледи. Защото това напрежение, което ти си усетила в себе си и което го има у тях, трябва да се освободи – нуждата да се харесаш на другите, да мислиш първо какво ще каже обществото, всички тези най-стари модели на мислене и убеждения.
Възможно е ти да го постигнеш, да освободиш себе си и да привлечеш онази енергия, радостта, която парцаливото момиченце чувстваше, щастието от всяко малко нещо, без да гледаш общественото мнение.
Но не бива да обвързваш щастието си с тяхната реакция. На тях първоначално може и да не им хареса промяната в теб. Защото тя отрича начина им на мислене. Трябва да приемеш и да разбереш, че това е нормална реакция на някой, който го е страх да пусне познатото старо и да приветства новото. Това е твоето истинско освобождение – да ги приемаш без условия, без да търсиш тяхното одобрение и с една вяра. Вяра, че с времето те могат да видят, че ти действително си много добре по този нов начин и сами да се отпуснат, да видят, че не е толкова страшно да се живее спокойно и в радост с всичко, което идва в живота ни.
Но е важен примера. Няма друг начин да предадеш спокойствие на някой, освен да му покажеш, че спокойствието човек сам си го осигурява и е въпрос на гледна точка към живота. И наистина от теб зависи.
Както ти си осигуряваш и напрежението. Валидно е и обратното.
П: А има ли някакъв урок, който в настоящия живот трябва да научат двете сестри от своя баща, защо са избрали точно него за свой баща?
Н: За да бъдат силни.
П: Защо у Н го има този тип „ангелско” поведение, да бъде все добра, но в същото време е позволила на приятелки да се възползват и да потъпкват чувствата и?
Н: Защото не уважава достатъчно себе си.
П: А от къде идва липсата на уважение, при условие, че има успехи, независима е? Омаловажава ли нещата?
Н: Родителите са го потъпквали.
П: А в техните очи все пак не се ли появи уважение при твоите успехи?
Н: Не, не.
П: И никога не си го видяла досега у тях?
Н: Не.
П: Знаеш ли, обаче, това е един омагьосан кръг. Ако ние си наумим и искаме точно определен човек да ни уважава, сякаш провокираме точно обратното. И каквото и да направиш, каквато и награда да донесеш в къщи... може да не видиш одобрение. И то не е, защото дълбоко в сърцето си те не ти се възхищават. А защото за някои хора това да признаят явно, че някой друг е успял, че различното от тях дете е постигнало голям успех по различен начин от техния собствен път, в който те вярват и следват цял живот, това за някои е като да зачеркнат целия си живот и да отрекат себе си, вярванията и убежденията си. Особено ако има его, ако има гордост, това не може да се случи. Има и родители, които не се страхуват да приемат, да признаят пътя на другите, на различните от тях. Но те са вече на едно по друго ниво на съзнанието.
Н: Не трябва да е интересува тяхното мнение.
П: Не си прави изводи, че не те уважават дълбоко в сърцето си, само заради онова, което ти показват. По-скоро това им е реакцията на самозащита, защитават стария си начин на мислене и действие. И си права, че не трябва да те интересува мнението на никой. Всъщност единствения, пред когото трябва да се отчиташ е Бог. Пред Него трябва да се чувстваш чиста, Неговата правда да следваш. От там ще ти идва голяма сила. За това е важно ти какво чувстваш и знаеш в сърцето си, а не какво казват околните.
П: Защо у Н се появява на 13 г. възраст това заболяване на кръвта, при което тя не може да се съсирва и над 10 години остава с нея?
Н: Защото не си е обръщала достатъчно внимание, както родителите и, неглижирала е.
П: Т.е. това, което те са имали като поведение към теб, ти също си го проявявала към себе си.
Н: Явно. Безхаберие. Аз съм си го направила.
П: Май на душата не и е харесало и ти е дала сериозен знак. А може ли да ни кажат как така внезапно изчезва?
Н: Защото се обичах. Обичах се. Може да е било за кратко, но... Влюбих се, когато срещнах моя съпруг. Тогава имах още леки признаци, но малко след това изчезна.
П: А в този период, когато беше влюбена имаше ли го и стария начин на мислене?
Н: Бях много бодра. Просто забравих заболяването. А преди аз си го знаех, че е там и си го мислех от време на време. И си го поддържах явно по някакъв начин. Той ме обичаше и ме харесваше.
П: Напълно, такава каквато си?
Н: Абсолютно, абсолютно... И аз се обичах.
П: И така трябва да бъде. Какво се случи обаче? В кой момент спря да се виждаш по този начин?
Н: Почувствах, че той... обичаше ме по същия начин, и ме харесваше. Но не знам, прокрадна се ревността! Ревността дойде в мене и уби всякакви... Глупаво беше.
 (вижте накрая на разказа какво казват някои специалисти за описаните тук симптоми и заболявания и техните причини)
П: Ето това е. Значи урока ти е свързан с любовта. Защото ревност има, когато възприемаме другия като материален обект. Все едно е твоята любима вещ.
Н: Това е детското, детското. Детенце, което не си дава играчката.

П: Ти пак си същия човек, който мъжа ти обича, но ревността много сваля вибрациите. Ако ти наистина обичаш този човек, трябва много добре да си помислиш и да осъзнаеш страха си. Ако той в един момент спре да те обича и да речем има чувства към друга жена... има само едно нещо, което можеш да направиш – пълно приемане. Няма борба, нищо друго не можеш да направиш, не и срещу любовта. За любовта не можеш да се молиш. Ти ако я имаш в себе си – ти ще продължиш да я носиш, ще продължиш да го обичаш, и това не зависи дали той е до теб, или извън живота ти. Любовта е работа на Бог. Тя не идва по наша воля, нито си отива, когато ние кажем. Можеш само от сърце да му пожелаеш – На добър час! И да го пуснеш да бъде щастлив и да обича. Може да ти е тъжно гледайки назад, да си спомниш, но трябва смирението да е най-много в теб. Защото пред Божийте неща само можем да се смирим. Чувствата са силно нещо и трябва да ги уважаваме. Истинската любов почти я няма на Земята. Нашето е его любов, притежание. А истинската любов е пускане, свобода, обич без претенции и условия. Не трябва да се самообвиняваш, а да разбереш и себе си и другия. Сама виждаш колко е силна любовта, как преминава в духовния свят и душите я помнят. Ако някой трябва да научи някакъв урок в любовта, то му се случва – или среща ревността, или той среща любов извън партньорството, в което се намира. И в двата случая душата учи. Ако изградиш у себе си това състояние, тази вибрация на приемане на всичко, каквото дойде в живота, на уважение към себе си и към пътя на душата на другия, то ще имаш покой. И любов ще има в живота ти. Имаш контрол над собствените си реакции, не и към изкушенията или провокациите около съпруга ти. Понякога такива изпитания сближават хората, преживяват ги заедно.

П: А духовния водач може ли да ни каже от къде идва чувството за вина в настоящия живот на Н? В миналите животи не видяхме да съжалява за нещо.
Н: Потъпквала съм хора и не се гордея с това. Когато си добре и всичко ти е наред. Аз бях като един нарцис. Толкова си бях самовлюбена, че потъпквах другите. А когато бях малка се грижех за другите. Имах различни периоди. До един момент съм защитавала дори хора, които нямат възможности, подиграват се с тях. Никога не съм го правила, даже ми е било отвратително подобно отношение. После в един момент дойде тинейджърството, в тези години се разхубавяваш. Започват да те забелязват, да ти правят комплименти Ти порастваш...
П: А това вече е едно изкушение за егото, за гордостта.
Н: Да, ето развиваш се в работата. Харесват те, уважаван си, харесван. Повтарят ти колко си добър, колко си харесван. И ти „растеш”, „растеш” и в един момент „Туф!” и падаш и се съсипваш. Всичко губиш.
П: Защото същественото е това, което е отвътре.
Н: Да, не го разбираш. И някой ти казва – Хайде, да го разбереш сега!
П: Да, вероятно до този момент винаги на базата на външното си  изграждала мнение за себе си, думи на хора, външност. Хубавата външност също е един вид голямо изпитание. Или те приравняват към един тип момичета...
Н: Да, така е. Глупави. И това съм го изпитала.
П: Както се казва, всеки си носи кръста и никой не знае точно какво е да си на мястото на другия. По-скромните и обикновени момичета често искат да са на мястото на по-хубавите, но нямат представа какво означава това. Никой не може да носи чуждия товар.
Н: Такава е поуката, че уж имаш всичко, а то е привидно. В един момент някой ти казва: „Я чакай, да ти вземем това.” И ти ставаш един нещастен.
П: Точно това е нужно. В липсата на нещата да видиш кой си, че струваш нещо сам по себе си, без външните неща. Само така може човек да види наистина и да обикне себе си за това кой е той, а не какъв мислят другите, че е, как е облечен, какво е тялото му или социалното положение.
Н: Трябва да извървиш пътя, трябва. Няма как да го научиш иначе. Такива хора се разпознават.  Хора минали през някакво изпитание.
П: По-различни са, по-сърдечни, по-чувствителни.
Н: Абсолютно. Разбиращи стават такива хора.
П: Това е най-високата вибрация – състраданието. Ти вече разбираш чуждата болка и можеш да се поставиш на мястото на другия. За това е Исус е казал, че най-силно е милосърдието и чрез него се изкупуват множество грехове, т.е. много наши грешки можем да изплатим проявявайки човечност, грижа към човек в нужда. Хубаво е че ти имаш вече това развито сърце. Изстрадала си си пътя до тук за да го отвориш. От тук насетне използвайки тази сила от сърцето към други хора ти можеш да поправиш много неща.
Н: Искам да помагам.
П: И стигаме до важния въпрос – има ли някаква мисия в този живот Н? В каква сфера да се насочи, професионално или като допълнителни занимания, интереси?
Н: Работа с хора определено! Да ги обнадеждавам, мога да давам надежда.
П: Това е най-ценното.
Н: да вдъхвам вяра. Искам това да правя.
П: В началото на срещата духовния водач не каза ли точно това: Вяра, вяра, вяра?
Н: Да, има хора, които имат нужда наистина. Не съм аз човека, който има нужда.

* Тук за мен е най-голямото доказателство за промяна и израстване на Н в нейния живот. Да успее въпреки тежкото си заболяване да усети, че други хора се нуждаят от помощ и окуражаване, които може да им даде. Когато човек спре да мисли какво иска за себе си, а насочи енергията си за това какво може да допринесе за другите.

Н: Има много хора, които имат нужда от това. И ако мога да го правя ще бъде наистина удовлетворена.
П: А защо в живота на Н идва множествената склероза, това заболяване, което се отразява на движението и?
Н: Липса на увереност да отстоява себе си по правилния начин. Не по тоя грубия, недодялания, а наистина правилния начин. Да намериш себе си и да отстояваш, това, което можеш. И да се развиваш. Да уважаваш себе си. Да се откриеш и уважаваш.
П: Но вече толкова години продължава това заболяване. Може ли духовния водач да ни каже защо и е толкова трудно да намери това себе-уважение? Кое е най-трудното в това изпитание и би променило гледната и точка?
Н: Желанието да те обгрижват.
П: В теб ли е имало желание да те обгрижват? Като едно дете, когато иска специално внимание и да му се показва любов?
Н: Да, да.
П: Ако МС се е появило за да предизвика вниманието на околните към теб, макар и по този неправилен начин, интересното е защо хем очакваш обгрижване и любов от другите, хем все още на себе си не го даваш? Не е този начина, докато го няма в теб, все ще ти е недостатъчно вниманието на другите. Излъчваш това и към другите. Търсиш любовта, но енергията ти издава към другите,  че ти сама не си я даваш. Другите са просто огледало, отразяват нас самите и се държат така, както ние със себе си, макар и по-често да не го осъзнаваме.
Добре да помолим духовния водач за съвет, какво би помогнало на Н да се излекува?
Н: Чувствам само движение. Много движение, движение. И да танцувам също. Аз танцувах страхотно преди. Сега не мога и ми липсва.

*И метафоричното значение на думата трябва да се вземе предвид – движението е символ на промяна, на нови идеи, да допуснем неща, които преди сме отхвърляли, да сме смели във всичко.

П: Опитай да си набавяш това, което ти липсва с визуализации. Да свикне ума ти, че има танци, че има движение, бягане, дълги разходки в планината. Повтаряй тези кадри и измисляй нови, в които ти е приятно. Защото ти каза, че и преди си била свикнала, че имаш онова заболяване на кръвта, самото ти мислене за него го е поддържало. Дори сега, докато мислите ти са в здравето, ти ще даваш на подсъзнанието усещането за пълно здраве, все едно му го отпечатваш до момента, в който приеме, че това е реалността, а не другото. С много силна вяра, че каквото и да дойде към теб в твоя живот е най-доброто за душата. То винаги е. Напредъка, който душата може да постигне особено в големите изпитания, е много важен.
П: А защо се появява в живота на Н настоящия и партньор, точно година преди МС (с който видяхме, че се случваше урока на ревността)?
Н: Да поддържа вярата и да ме учи да бъда себе си, да не се предавам.
П: Учат ли нещо в споровете, защо Н се чувства притисната?
Н: Търпение и смирение. Много съм експанзивна и трябва по-кротко да реагирам на нещата. На това трябва да се науча.
П: А появата на бебенцето, тази бременност и то в състояние като МС, която според някои може да е опасна, но на теб ти е давала много сила и си успяла? Защо идва тази душа?
Н: Ще го повторя пак... но ... вярата. Вяра! То поддържа този огън, тази сила. Вяра, сила и надежда, успех, усъвършенстване.
П: Тогава се е получило добре със забременяването, мобилизирала си се с тази цел да го износиш и симптомите на МС са намалели. Може би трябва сега още по-голям смисъл да намериш, още по-сериозна и важна работа в допълнение към грижата за сина... за да натежи този смисъл пред душата, да реши да поостане още малко тук. Никой не знае кога ще си тръгне от този свят, но правиш ли нещо в помощ на другите, то Господ ти помага и поддържа да правиш това.

*Когато една душа реши, че си е свършила работата или напротив, че личността е спряла и е изоставила работата и пътя си окончателно, занимавайки се с други неща, много бързо идват я болест, я инцидент – и душата се връща там, от където е дошла. Ако няма развитие а е само застой, то душата не желае това. Предпочита да се оттегли и да се върне пак, но като си даде нов шанс, чрез ново прераждане.

Н: Мисля, че това ще ми помогне много. Вярвам го много. Изпитала съм го.
П: Господ винаги помага, когато някой е полезен.
Н: ... и полага усилия.
П: Да. Ангелите  и Добрите Духове (както ги нарича медиумът Шико Шавиер) винаги са отворени и търсят състрадателни хора, които искат да вършат добро, които окуражават събратята си в нужда. Ти само правиш първата стъпка, останалото е помощ Отгоре.
Н: Въпроса е кой ще го поеме?
П: Страдащи хора на този свят има много. Въпроса е ти просто да си го пожелаеш от сърце. Това провокира верига от събития и хората, които имат нужда ще те намерят. Ще започнеш да ги срещаш и да усещаш от добра дума ли имат нужда, от изслушване ли. Това е много силно. Вярата, която ти можеш да вдъхнеш на друг човек, всъщност усилва и твоята собствена вяра.
Н: Детето ми точно това иска да ми каже: Да мисля като дете, като него. Да бъда свободна в тая насока и спокойна. Да разсъждавам леко за живота! Да съм по-позитивна и да гледам напред. Сила!
П: По един нов начин да заживееш живота си – по-лек, по-уверен.
Н: Мисля че той ще ме научи на това.
П: Има ли нещо което искаш да попитаме допълнително?
Н: Въздействам ли му лошо на него по някакъв начин? Много е важно за мен той да се чувства много добре. Аз съм добре, ако и той е добре.
П: Какво имаш предвид под „въздействам ли му”?
Н: Често се караме със съпруга ми и това става пред него, пред детето. Усещам, че го товарим детето. Дете е, обаче ми се струва, че му въздействаме.
П: Да, децата реагират. Този въпрос е често задаван. Той разболява ли се често?
Н: Не, не яде.
П: Много е важно твоето спокойствие, ти си силно свързана с него. Трябва да смириш избухливостта и да възприемеш по-лека гледна точка за нещата, за да бъде и той добре. Заради дребнавости и перфекционизъм съсипваме любовта, отношенията си... Ако се стремим към перфекционизъм, то трябва първо да започнем с душите си, а накрая да гледаме околния свят.

*Н се беше изнервила покрай майчинството, стоене сама вкъщи и изолацията от хора. Съвсем нормално се чувстваше и при проява на каквото и да е налагане от съпруга много бързо избухваше натрупаната в нея потискана енергия.

Н: А ти ме съветваш да поема някакъв път, докато се върна на работа или...?
П: Да, защото за излизане от депресия на един човек най-доброто винаги е да се заеме с нещо, да си създаде нещо свое, да има лична сфера на действие. Нещо, което да те кара да се чувстваш осмислено. Да не се възприемаш само в ролята на майка и домакиня. За пример ще дам моя приятелка, която по време на майчинството разви сладкарските си умения. Първоначално беше хоби, но стана голям професионалист. Най-ценното, е че това я съхрани психически, чувстваше се полезна в нещо, в което си е само нейно поприще. Изгради увереност в себе си, и дори да я махнат от работа, когато се върне след майчинство, тя вече има изграден бизнес.
Н: Има спокойствието, да.
П: Ти се чувстваш пълноценен, открил си, че имаш някакви качества, някакви силни страни. Това никой не може да ти го отнеме. Те винаги ще са си в теб, само ги развивай. Нека съпруга ти си ходи на работа, но проблема е в това, че ти не ходиш. Не се чувстваш пълноценна. А за тази цел трябва да намериш своя начин за изява. Ето в интернет много майки пишат, споделят и допринасят за всички нас със полезна информация. Техния труд и отделено време за да пишат стига до толкова много хора в нужда. Такова нещо може да те накара да се почувстваш много добре, независимо, че може никога да не разбереш до кои хора е достигнало и как точно им е помогнало. Колкото повече правим, даваме, служим, с каквото Бог ни е надарил като умения, качества, таланти, толкова по-щастливи може да изживеем живота си, независимо какви са изпитанията ни. Дори човек да се мисли за обикновен, има ли състрадателно сърце това е всичко, което е нужно. Само една дума за окуражаване може да спаси човешки живот. А това никак не е малко.
И това и теб ще те зарежда. Независимо, че си майка с малко детенце. Но ето, ти имаш личен опит и разбираш как се чувстват майките, разбираш как се чувстват и хората с МС. Дори само да споделиш своята смела постъпка – забременяването, раждането на сина ти – това ще окуражи и вдъхне вяра за живот и у други хора с това състояние. Това каква Надежда е! Как усилва вярата на всички. Без страх – какво ще си помислят за мен...
Какво ще си помислят за теб ли? – Ще си помислят, че си един пионер, една смела душа, която не се страхува да заявява нещата открито, да проправя път за другите. Това е истинското – да запалиш искрата у другите и да повярват и те, че могат да постигнат много. Много е опияняващо това чувство, голям адреналин е. Все едно скачаш в пропаст, не си го правил преди, не знаеш какво ще стане, но знаеш, че е твой дълг заради другите.
Н: Да, да, да. Усещам
П: Усещаш ли за какво говоря? Истинския живот е това. Живеца, който търсеше. И ставаш по-уверен в резултат. Формира се едно ново Аз, което никой не може да ти отнеме, стабилно, изградено на здрава основа от лични преживявания и изпитания. А най-ценното е, че хората наистина вярват, когато човека, който им говори лично е преживял изпитанието. За това ти си най-вещия човек в твоята си сфера, където са твоите изпитания и уроци. Не е въпроса да чакаш да се излекуваш, и чак после да тръгнеш да проповядваш на другите... Не. Докато ти наистина принадлежиш към тях и живееш като тях, то най-силно въздействие ще имаш. Много по-дълбоко ще успееш да се свържеш със сърцата им и ще предаваш любовта и утехата. Божествената енергия, която преминавайки през теб към тях, ще лекува и зарежда и самата теб!
.......................
Н:
„Аз съм добре, регресията много ми помогна, още и още я прослушвам,
щастлива съм, че я направихме."

"Павлинка, здравей! Пиша ти, за да ти кажа - продължавай да правиш това, което правиш, защото помагаш много да знаеш! Точно слушах за пореден път регресията си и отново открих върху какво да работя със себе си. Помага ми определено това. Добра си, продължавай все така!”
..........................

При няколко случая на хора с МС видях, че е имало или още има проблем с кръвта, нещо, което едва ли е случайно.
Ето какво казва Луиз Хей за МС и за проблемите с кръвта. Онези, които наистина търсят честно отговори и не ги е страх ще помислят и ще си дадат сметка кога се е появявало описаното, ако го е имало в живота им. Другите ще отрекат напълно - това не са те, те това го нямат и никога не са го чувствали. Но помислете кой от двата типа реакция е по-печеливш за болния човек?
Множествена склероза – Закостеняло мислене. Коравосърдечие. Желязна воля. Липса на гъвкавост. Страх.
Кръв – радостта в тялото протичаща свободно. Проблеми = липса на радост, отсъствие на движение на идеи.
Тромбообразуване – възпиране потока на радостта
Ще добавя и нещо което е свързано с ревността и способността да се движим
Полиомиелит (пак заболяване възпрепятстващо движението) – парализираща ревност. Желание да задържиш някого.