Аз от миналото - 4 живота - една история

Преди повече от година срещнах тази млада жена без да подозирам колко много ще се сближим и че ще спечеля голям приятел в нейно лице.
Поводът беше желанието й да намери много важни за нея отговори посредством регресия.
В онзи момент тя скоро беше преживяла една лична драма в отношения с любим човек и точно това й причиняваше голямо страдание.

Може би вече сте срещали в различни статии и сте усетили какъв е моя подход. Но в случаи на голям стрес, дали поради скорошна загуба на близък, поради раздяла или някакво друго силно стресово събитие, не пристъпвам към метода на регресия с дадения човек. За това има много простичко обяснение - твърде голямото напрежение, което човека все още усеща заради събитията, които е преживял ще му попречат за едно добро отпускане и лекота, които са изключително важни за да се потърсят отговори чрез връщане с регресия.

В такъв случай са много важни разговорите с човека и полека лека лекуването на наранената душа да започне. Да му се покаже още една гледна точка към стресовото събитие, към изпитанието, което е преживял, докато постепенно се подготви. Макар и в началото да срещнах само много голямата болка на младата жена, аз все пак й казах всичко, което смятах, че ще й е полезно. Трябва много търпение и разбиране. На всеки човек му е нужно да си изживее емоциите, да мине през всичко, през гняв и през яд и каквото иска отвътре - всичко да излезе. Но когато има една подкрепяща ръка - просто някой, който да не се отказва да вярва в другия, когато сам той не може да повярва в доброто и в себе си, ето това е много ценно... Това с времето прави чудеса.

Продължихме срещите си с младата жена, едва ли беше случайност, че се оказа да живее съвсем близо до мен. Както казваме - Господ си знае работата, помага ни да срещнем приятел, точно, когато най-много имаме нужда. (тук ще вметна, че лично за мен този приятел в нейно лице се появи тъкмо, когато имах такава нужда). В това време - мина почти година и повече до момента на регресия преди седмица - ние станахме близки и аз научих доста от болките и страданията, които е преживяла.

Сега разказвам тази предистория за да си изградите правилни впечатления. Нищо, нито в регресия нито по друг начин не става просто ей така, лесно. Няма бързо осъзнаване, бърза прошка и т.н. Моята нова приятелка имаше много тежки мисли и с основание съдейки по доста големите изпитания, които почти без почивка се редуваха в живота й.

Имаше сериозни травми от детството и младежките си години.
Много пъти бях говорила за прошка на съответните хора наранили я. Самите разговори също й причиняваха болка, защото я връщах към теми още доста болезнени макар и след толкова години.

Но важна е вярата. Не бива да се отказваме, само защото някой човек не поема на момента от думите ни, или ги чува, но не може със сърцето си да ги приеме. На всекиму е нужно време, колкото трябва, но с търпение и вяра всичко се променя.

С месеците напрежението у моята нова приятелка свързано с последното травмиращо събитие и раздяла понамаля.
Не зная дали в началото, когато й отказах регресия напълно ме е разбрала. Но знам, че сега и тя е доволна от резултата, който сама постигна.

Всъщност, в случаи като нейния е добре човек да се поуспокои с други неща  - четене, разговори, медитации, да развива интуицията си, да развива едно разбиране към нещата от живота и да търси по-дълбоки причини. Всичко, което може да подготви съзнанието за една пълноценна регресия.

Защото, ако има страх, ако има отричане, отхвърляне на идеята за съществуването на по-дълбоки причини за страданието, то тогава логическия ум ще блокира регресията, защото ще се страхува да види отговори, които противоречат на собствените му убеждения до този момент.

Момента за регресия тази година през Май не съм го избирала аз, нито тя. Нещата сами ни се показаха кога да се случат. Само бяхме говорили, че вече може би е добър момент, че сега е много спокойна да търси отговори.

Първа част, която ще чуете като запис обхваща 3 минали живота на Ели. Те се оказват в много силна връзка помежду си. Целия първи запис е един много добър пример как се избират животи и уроци, така че да може една душа да се справи, но как понякога макар и да е имала доброто желание, други фактори и слабости й пречат. Но се дава нов шанс и нов шанс, в по-подходящи обстоятелства съобразени с вече известните слабости и травми. С колко много търпение се учи всичко.

https://www.youtube.com/edit?o=U&video_id=7iFZppQw_Ig


.........................

В началото попадаме на нощна сцена, един мъж на средна възраст стои до стените на един средновековен град. Чувства много силна тъга свързана с този град, който сякаш е опустял, а преди е имало живот в него. Този човек чувства носталгия. Сякаш е идвал да се прибере вече, да живее на това място, когато открива, че там няма никой.

Премествайки се по-напред във времето намираме нашия герой на пазара на един различен град, разхожда се без цел. Усещаме го, че няма дом. Разбираме, че е сам, без семейство и никога не му се е случила любов.

Връщаме се назад във времето да разберем какъв е бил животът му преди това пътуване, което първоначално видяхме до онзи град с каменните стени.
Оказва се, че мъжът е бил много добър войн, добър в работата си.

Още по-назад във времето:

Разкрива ни се гледка на едно малко 10 годишно момче, което си играе пред една много простичка и мизерна колиба. Когато поглеждаме семейството му виждаме сестричка, майка и дядо. Но в това семейство няма любов, има само измъчени възрастни и борба за оцеляване, от която явно не намират сили да показват любов на децата. Момченцето усещаме, че много обича сестричката си. А в този период единственото, което той иска е да порасне за да бъде силен.

Разбираме, че бащата не е там. Често и за дълго отсъства Той е с деспотичен характер и в кратките моменти, когато се връща у дома всички усещат този характер. Майката изпитва страх от него, но е примирена с това. И въпреки лошото отношение усещаме тъгата, която нашия герой усеща, когато разбира, че бащата е загинал в битка. Въпреки трудния му характер и честите отсъствия момченцето е успяло да се привърже, и след това да усеща липсата му. Това, което най-силно помни е образа на "силния мъж", който е виждал в своя баща.

За да разберем какво се случва с момчето минаваме малко по-напред във времето и го виждаме като един силен младеж. Сега вече той се чувства по-добре, именно защото е пораснал и сам може да се грижи за себе си. Младежа върви към един град, където се надява да започне работа като войник. До около 40тата си година нашия герой става много добър боец, оцелява от много битки.

Когато попитахме за личното му семейство се натъкваме на нещо странно - Мъжа се чувства най-добре в битките и не иска да създава свое семейство. Когато се бие се чувства силен и това е най-важното за него. Не иска жена и деца сякаш свързва семейството със страдание и нараняване, със слабост. Примера, който той е видял с лошото отношение между родителите, както и с трудното оцеляване в голяма бедност, и липсата на любов, това че нищо не зависи от самия него - като е дете, изглеждат възможна причина да реши да няма собствено семейство. По-нататък в регресията излиза още една много по-голяма основателна причина, която обяснява защо той избягва семейство.

Оказа се, че нашия герой беше намерил своя начин да има семейство, но без да страда - това бяха приятелите му също бойци като него. Там беше изживял радостни моменти.
............................

Макар че разглеждаме "преминали" вече опитности на младата жена в регресията, няма как да не ни вълнуват успехите и спадовете на героите, които виждаме. Техния опит, независимо какви решения са взимали, е нещо, което ние наготово можем да използваме, нещо до което да се допитаме и да видим какви последици носи, какви тъги или радости. (преминали е в кавички, защото когато има неща, които ние довършваме сега, то нищо не  е преминало. героите и обстоятелствата може да са различни, но ако урока стои, значи всичко е актуално и сега)

Този процес не е тъжен, не е тежък както някои може би предполагат. По-скоро моментите на осъзнаване на връзките с настоящите изпитания на младата жена бяха доста силен момент - но на освобождение, не на тъга. Когато разбереш пътя си и че все пак зад всичко наистина е имало причина, имало е предистория, която обяснява нуждата да си сам, нуждата да потърсиш спасение по други начини, докато най-накрая намериш сили и се справиш с поставените цели пред душата, получиш потвърждение, че са правилни някои тежки избори в този живот... не е ли това истинското интегриране на миналото, така че повече да не ни тегли назад.

................................

Според една моя теория, която наблюдавах в моята регресия и настоящия ми живот доста често показаното в регресия са недовършени наши дела, които сега сме си поставили за цел в тези условия да приключим успешно. От тази гледна точка всеки живот, който ни се показва е изключително важен да узнаем какво точно е трябвало да научи душата тогава, доколко е успяла да се справи и какво й е попречило. Защото сега в настоящия живот тази тема ще бъде продължена, ако все още не се е случило и човека трябва сега да е по-добре подготвен за слабостите си и какви са възможните стари модели на поведение, които предния път са му попречили, една добра преценка и анализ за да реагира този път осъзнато, да разпознае изпитанията и да направи онова, което му е било трудно преди - да реагира с по-голяма мъдрост.

...................................

До тук описанието на живота на война, който се разкри пред Ели има общо и с настоящия й живот - това са темите за самотата, за трудния старт в живота и недобрата семейна среда. Но има и надграждане и някои разлики. Войнът беше неемоционален, или по-скоро беше скрил зад дебелата броня всички чувства и не си позволяваше нищо да изпитва към никого, за да не бъде наранен. Докато при нея има съвсем друго - много силна емоционалност и свръх чувствителност.
Разказа по нататък разкрива информация кога точно "война е захвърлил бронята си" и си е позволил отново да започне да изпитва чувства... така че днес ние да имаме една много сензитивна  чувствителна жена...



Разглеждайки отново сцената с онзи град и пазара, където се разхожда нашия герой, когато вече е на средна възраст и се е оттеглил от военната си работа, разбираме, че се чувства без цел и посока. Вече не е войн, но няма и друга професия. Живее в странноприемница.
Не изглежда притеснен за оцеляването си, което е чудно, защото знаем каква травма е била бедността в детството му, когато не са имали храна дори.

Тогава се усети гордостта - той е постигнал някакво ниво, горд е и със самочувствие от битките...

Как ли се адаптира един бивш военен към нормалния живот на обикновен човек - трудно или почти никак. Свикнал да разчита на славата и предишните си успехи човек може да стане леко мързелив, само поради факта, че чувства, че вече е направил каквото е било нужно и повече няма нужда да прави. А и гордостта тук не помага, а пречи. Не би започнал каква да е работа.

Тук има още един елемент синхронен на живота на Ели - големите перипетии свързани с работите в нейния живот. Забелязва се концентрация на тежки работи, или съчетанието на условия и колеги, така че сякаш този горд войн да се смири малко, да забрави малко предишните бойни успехи, защото сега вече не е на бойното поле и е нужно отново да се доказва без да подценява или да дискредитира някоя възможност, защото на война не му отговаря на нивото. Уважението, на което е свикнал заради предишната си позиция сега не се получава.

От друга гледна точка претендираме ли, че сме много силни, че можем да се справим с всичко... тогава идва тест, изпит - една проверка Свише за да затвърдим и докажем, че сме такива за каквито се мислим. Тогава война се е мислел за много силен, бил е горд със себе си.
Днес в настоящия си живот Ели минава истинския изпит - и тук силата и смелостта, която й е нужна да проявява е на цяла армия войни, просто за да живее живота си и да оцелее. Но този път смелостта има други измерения, много по-големи, защото вече има и семейство - дъщеря, и е изправена пред много по-страшни избори отколкото, която и да е битка на бойното поле.

Така се изгражда истинската сила на душата.

Когато отиваме до последния ден от живота на война...

виждаме че все пак у него има едно чувство - обичал е своята сестричка. Оказва се, че първоначалната сцена - опустелия град с каменните стени, които виждаме в самото начало и тъгата у него се дължат на това, че там е загубил сестра си - искал е да се оттегли да заживее при нея след службата си, но тя вече е била починала.
Но други чувства у него няма, а по-скоро една суровост се усеща и много голяма сила.
Сякаш в този живот малкото момченце сбъдва мечтата си да бъде силен като порасне - той е такъв, и никога повече не е слаб и беззащитен, не е зависим от никого.

Първите въпроси, които питаме душата след напускане на тялото на война

- Ако си спомня да ни каже защо си избра точно такъв живот?
- Защо избра това много бедно едва оцеляващо семейство, в което не можа да почувства родителска обич и топлота?

Отговорите от тук нататък не са нищо, което сме очаквали...
Оказа се, че работата е много по-дълбока зад всичко показано.

Тази душа някога е имала много силно-любящо семейство. Тя е била малко момченце. Случва се огромна трагедия с майката в това семейство. Детето страда прекалено много за загубата на майка си. Тя за него е била като ангел, толкова силна любов чувства, и съответно болката е била непоносима след загубата.

За това, за да се възстанови от тази огромна болка от раздялата, душата избора живота на война и неговото семейство, което по никакъв начин да не напомня на онова прекрасно семейство. Нищо, което да събуди старата болка в сърцето.
За това и майката и дядото ги усеща дистанцирани хора, които от грижа за насъщния нямат време да дадат топлина и обич на децата си. Така е най-сигурно, че детето (душата) няма да изпита силна привързаност отново към друг човек. Защото любовта би била потенциално нараняване - спомена от предишната силна привързаност върви ръка за ръка със спомена от трагичната загуба. Именно това е трябвало да се излекува в този живот на война.

И макар че подбира такива характери за свои родители - детенцето пак успява да се привърже - това е способност от преди - както към сестричката, така дори и към деспотичния баща, към когото дори съпругата му е изпитвала страх. Но той подсъзнателно много добре помни старата болка от любов и за това като пораства главна цел е да стане силен, независим, да не е раним вече, точно както е било онова малко момченце в по-ранния живот, загубило майка си.

Във втория живот виждаме как отново е трябвало да преживее загуба на родител. И този път се справя по-добре - може би именно поради новите по-щадящи условия, този път драмата и травмата не е такава (пак благодарение на избора на по-суров баща) и момченцето успява да продължи живота си.

Този живот, за който аз лично се питах доколко е бил успешен, така дистанциран от хората, без семейство, без връзки, се оказа успешен за целите на душата тогава. А тя е искала именно това - да може да излекува част от болката от миналото в нови по-щадящи условия, да изгради голяма сила и защитна обвивка чрез суровия и студен характер, самотата е била най-добрия път.

Когато осъзнавах думите, които чувах от Ели и колко е дълбоко значението на казаното - какъв замисъл има всичко, не можах да остана безразлична пред тази невероятна смелост и решимост за развитие - когато си слагаш такива предизвикателства и цели животи в самота, за да излекуваш търпеливо нещо дълбоко. Уважение, много дълбоко уважение почувствах към тази душа...

След като разбрахме всичко което душата на война можеше да ни сподели в онзи момент видяхме сестричката му да идва да си го вземе.

Регресията продължава към друг ценен живот, който съдържа отговори за Ели

Попадаме на младеж, който с радост върви към дома си, прибира от странство - някъде, където е учил образованието си. У него има много хубава емоция и мисли насочени към родителите му, които много обича.
У дома го посреща много любяща майка. Бащата не се вижда къде е.

Преминаваме по-напред във времето и откриваме нашия герой - вече работи това, за което е учил - кара влак. Това е времето на първите влакови композиции и той с голяма любов изпълнява работата си. Работи, но винаги се връща у дома при майка си. Грижата му за нея е на първо място винаги. Дори пътуванията му по работа не са твърде далеч, така че да може винаги да се върне у дома. Привързаността между тях е изключително голяма.

Когато попитахме не му ли се е случило вече да изпита любов, да е имал влюбване към някое момиче се получи категоричен отговор - не може да мисли за това, трябва да бъде с майка си. просто сякаш има страх, че ако направи нещо, което да отклони вниманието му от нея би я загубил. Нищо не би направил, което да ги раздели.

Тази любов - така по някакъв начин обсебваща наглед, всъщност на тях не им тежи, те се чувстват много добре заедно и просто не могат да са разделени.
Точно както две много близки души след дълга и болезнена раздяла!

Разсъждавайки за това се появи усещането дали това не е онази душа, която преди няколко живота като малко момченце душата драматично е загубила пак като майка... което би обяснило огромната любов между тях - защото такава любов за да се изгради не е достатъчен само един живот. Това са чувства затвърждавани много дълго време.

Попитах какво мисли майката за момчето си - не се ли тревожи че той не създава свое семейство?
Да, тя разбираше всичко и кое е добро за него (т.е. да има семейство), но пак не можеше да се раздели от него, нещо което не е по силите й.

По онова време има едно момиче, което е харесвало нашия герой, но той просто не е забелязвал нищо около себе си, освен майка си.

Но едно чувство в него подсказва за какво всъщност е дошла душата му - Момчето макар, че не обръща внимание и не търси съпруга е имал желание да има дете.

В крайна сметка се оказва, че нуждата им да са заедно и да се обичат надделява и те правят големи саможертви за това.
Сина никога не се задомява, никога не успява да има дете въпреки голямото желание, с което е дошъл в онзи живот.

Когато отиваме до последния ден от живота му с изненада установяваме, че той не е възрастен белобрад старец, напротив. Той е само четиридесет и няколко годишен мъж, когато си тръгва от земния живот. Има заболяване на краката и не може да се движи вече.
Докато разглеждаме как се чувства той и за какво мисли в тези последни мигове разбираме, че майка му е починала. В този момент изпитва само тъга по нея и едно съжаление, че никога не е имал деца.

Изглежда липсата на майката му се е отразила през последните години. Той не е могъл да продължи живота си макар и още млад.
Може би това е било един шанс - една принудителна раздяла, при която душата да научи урока за раздялата и да вземе живота си в ръце, да не се затваря пак от страданието, което е изпитала като малкото момченце загубило трагично майка си.

Сякаш при него отново и отново са се появявали шансове да научи и мине през този урок - урока за раздялата с любовта и близката душа, но пак не е успял. Твърде възможно е и заболяването на краката, което получава да е предизвикано по някакъв начин от силната болка от раздялата с майка си, от нежеланието му да продължи напред със своя живот.

Но виждаме надграждане от това, което изживяваше война. Сега героя вече си позволява чувства и то доста силни, емоционален е, изпитва и радост, дори желание за свое дете, макар и да не търси семейство отново. Страха от нараняване сега е концентриран само в страх от раздяла с майката, което се случва.

Когато душата излиза от този живот не е доволна от себе си. Оказва се неслучайно, че е било дадено желанието за собствено дете. Трябвало е да изживее опитността да има свое семейство.
Но силната любов към майка му е била голяма пречка, нещо което не е успял да съвмести с идеята за собствено семейство. От друга страна този живот им е даден и да се порадват един на друг след раздялата, която се случва принудително и силно травмиращо в най-първия живот, където момченцето е имало силно любящото семейство.

.....................

Урока за преодоляване на загуба на любим човек е много често срещан. И днес много родители, деца, братя и сестри, любими, са потънали в дълбока скръб, която ги парализира и спира живота им. Но този урок трябва да се мине. Колкото по-бързо приемем истината, че раздялата е временна и ние сме длъжни да използваме дара, който е нашия живот да се развием и научим, толкова по-скоро ще оставим зад гърба си този род тежки изпитания.
Иначе рискуваме не само да изгубим живота си сега, а да се наложи да се връщаме в други условия и пак да бъдем изправени пред болезнени загуби на любими хора - така отново и отново докато спрем да се съпротивляваме на самия урок, и не погледнем с любов и разбиране на нашия път и на безценните възможности, които ни се дават да се развиваме като души и да се променяме.
А истината е, че тези раздели са мимолетни. Ние получаваме други възможности пак да се събираме с любими близки души и да се учим взаимно.

..............................

От гледна точка на живота на Ели сега темата за децата е силно застъпена. Сякаш за да подсигури, че няма да пропусне шанса да стане родител, този път душата идва в тяло на жена със силно развит майчин инстинкт.

Отново пред нея има куп задачи от миналото за довършване и приключване с успех.

Тежко детство и страдание в едно семейство с насилие, агресия и трудно оцеляване стартират нейното каляване. Събитията и травмите, които преживява започват да изграждат "бронята на война", но този път малко по малко, научавайки се постепенно да се пази и защитава. Защото вече е емоционална, вече битката не е от позицията на самотен живот, изолиран от потенциално нараняване. Сега е сред хората, сред силни чувства и връзки и един нов елемент, който война беше счел за слабост и потенциал за повече страдание и болка - семейството.

Сега желанието на младежа от втория живот да има дете се е изпълнило. Една прекрасна дъщеря, един силен дух.
Когато разговаряхме и Ели описа отношението към дъщеря си и как чувства тази връзка - то тя описа сила на чувства сравними само с любовта от миналите животи между момченцето и майка му. За нея в този живот това е приоритета, това е знаменателя, към който равнява всичко.
И тук урока за раздялата пак се проявява. Но този път избора на роли и обстоятелства е така подбран, че да има шанс от нова реакция и справяне.
Този път момченцето е родителя, а майката дете. Този път житейските обстоятелства принуждават душата да вземе сама много трудно решение, след 12-13 години заедно - сама да предаде детето си на неговия баща в момент, когато физическото оцеляване е под въпрос. Толкова тежкия урок, от който душата бягаше в предишните животи сега бе принудена да мине и сама да вземе това решение.
Може би и размяната на роли оказва влияние - това, че сега не са майка и син, поне да не й напомня за старата болка от трагичната загуба в миналото. Много детайли има, които спомагат сега душата все пак да успее със задачата си.

Като събирателен образ на качества от всички описани герои от трите живота, както естествено и на слабите им страни, но това което Ели днес е донесла със себе си може да бъде използвано за да премине през живота смело и уверено като войн, който вече не се страхува да чувства и дори успява да има личен живот след трудната раздяла с любимата душа от миналото. А тази раздяла както винаги след като научим един урок се доказа, че е привидна. Защото няма по-близка връзка между майка и дъщеря.

Във втората част на записа от регресията, където задаваме личните въпроси от живота на Ели към духовния водач: 

https://www.youtube.com/edit?o=U&video_id=e4HVW49SP9g

разбираме още много неща за нейната мисия тук, както и за мисията на детето й в бащината къща.

Никога нищо не става случайно. Винаги има едно много дълбоко залегнало добро. То е добре маскирано и скрито и ние не предполагаме за него. Но когато се разровим. Когато си позволим да усетим без страх ние откриваме само добро, само любов и нужда от много любов.

Не мога да не скрия вълнението си, когато чух от устата на Ели, думи на състрадание и прошка към онези, които я бяха травмирали жестоко в най-ранимата й възраст. Думи, които година преди това бяха недопустими в съзнанието й.

Думи на състрадание и разбиране към съдбата и болката в сърцето на съпруга, който всъщност я беше наранил също.

Много освобождение, много прозрения... едно истинско усещане за собствените чувства, което рядко се случва. Може би защото ние просто не си даваме шанс за това, не мислим, не смеем да погледнем на преживяванията си и честно да се запитаме - обичах ли наистина, учих ли нещо, какво ме научи този човек, какво полезно преживях...


"Аз от Миналото - 4  живота - една история"

Хипнотична регресия
по метода QHHT на Долорес Кенън
-
водещ Павлина Николова
www.dolorescannonbg.blogspot.com

Кажи истината - лечебно за родителите и подготовка на децата за живота

Детето ми не знае за...

За смелостта да говориш с децата като с възрастни хора
Защо се страхуваме, когато децата ни разберат всичко
Защо ги правим на глупави и слаби, когато на тяхната сила можем и ние самите да изплуваме
За нуждата ние да пораснем и да си отворим очите.
За приемането на собственото минало, за да можем да говорим спокойно за него
За неосъждането на себе си - защото това значи да съдим и всички останали преживяващи същите слабости и изпитания
За любовта и уважението към пътя и уроците на всяка душа - най-голямата подготовка, която може да се даде на едно дете

............................

Всеки родител желае детето му да се справи добре в предстоящия живот. Всеки родител иска да подготви детето си... но какво виждаме, все повече родители, които от страх отлагат и отлагат разговорите по важните теми, страхувайки се да не "наранят детската душа".

Но това ли е истинската причина, действително ли това е най-големия ни страх, или изправянето лице в лице със себе си и миналото е онова, от което бягаме?

Много се говори за отглеждането и доброто развитие на децата. За дрехите, храненето, спорта и игрите, училището и талантите. Все неща, които развиват умения, навици, физическо тяло.
Но малко се мисли за душата на детето, за психиката му, за вътрешния му свят и нещата, които се отразяват и отпечатват в този вътрешен свят, под влияние на самия живот.

Привидно всеки "подготвя" детето си - но как...

 Не се ли опитват понякога родителите да повлияят на пътеката, на пътя, по който детето ще тръгне, да поизкоренят някой трънлив храст, да изправят някоя кривина, макар да знаят дълбоко в себе си колко невъзможна задача е това?

И вие ли сте от онези родители, които треперят на детето си, които крият истинския живот от него и го "щадят"?

Ще ви разкажа приятели една друга гледна точка, която може да ви е от полза за да помогнете както на себе си, така и на детето си.

Децата са много по-мъдри и умни независимо от възрастта си, повече, отколкото родителите им допускат.

Проблема е, че те вечно биват дискриминирани поради възрастта си.

На тях никога нищо не се казва и обяснява, от това което се случва в семейството.

Проблемите се крият усърдно или се правим, че ги няма.

Никой не говори с тях като с равноправен човек, заслужаващ обяснение.

Държим се сякаш дете е равносилно на ниско-интелигентен човек.

Но истината е друга.

Всяко дете още от малко е прекрасен наблюдател и трупа много информация. То може да не показва по нищо нещата, които забелязва, но вътре в него те оставят отпечатък. Задава си въпроси, размишлява... за света, за семейството, децата, с които общува, за просяка на улицата, за приятелчето, чийто баща е починал, за обидната дума, с която някой го е нарекъл, за това че някой деца ги водят двама родители в детската градина, а него само един, за това че някой си имат баба и дядо, а то не...

Когато има нещо нетипично в живота му, различно от онова, което вижда у другите деца, въпросите сами идват, няма кое да ги спре.

Това, че детето ви не ви е питало директно, не означава, че то не е забелязало своето различно положение. Те са толкова умни и сензитивни, усещат кога възрастните избягват някоя тема.

Дали темата ще е разведени родители, безпаричие, лоши отношения в семейството между родителите, или фаворитизирането, което някоя баба показва на внучетата си... дали ще е темата за смъртта, поради скорошното споминаване на някой близък... всичко това има нужда да бъде дискутирано и обсъдено, защото е най-нормалното нещо на света.

Света, в който живеем го изисква.

Но когато родителя отбягва една очевидна тема - очевидна, защото детето е достатъчно интелигентно да сравни и да забележи разликата, било в семейството, в другите деца, в стандарта на живот или каквото и да е... тогава тази тема става травмиращ фактор.

Какво може да си помисли едно дете - че това е нещо толкова лошо, за това мама или тате избягват да го споменават, а ако случайно детето се осмели да пита, му се отговаря с половин уста и две думи.

Децата прекрасно ще ви разберат, ако им обясните. Всичко, което сте преживели е напълно нормално. Един ден и те ще бъдат изправени пред подобни избори и ситуации. Споделете своя опит, своите грешки дори. Бъдете разбиращи и към себе си и към другите хора в живота ви, за да разбере и детето какво е прошка и израстване.

Колкото и да ви боли, време е да промените гледната си точка за да не травмирате детето си. А това е шанс да излекувате и собствената си душа от преживяното.

Като си помислим колко малко опит има човек, когато започне активния му живот. Всичко ни повлича с пълна сила и без време се озоваваме в позиция, в която не знаем какво да правим. А после с години носим това чувство на вина, че не сме знаели по-добре да се справим.

Например ставаме самотен родител... или любовта, в която сме били напълно убедени се сгромолясва, оставяйки ни с две малки деца на ръце и развод... или ... или.. пък самите ние не познаваме родителите си... или сме осиновени... или отношенията ни с родителите ни са толкова лоши, че детето ни не познава баба си и дядо си...

Разводите и разделите, едно време заклеймявани от обществото, към настоящия момент са нещо като правило, а не изключение.

Проблема е обаче, че ако самите ние не можем да надраснем това рамкиране на отношенията, кое е редно и кое грешно, кое е нормално семейство и кое не, самите ние създаваме напрежение в ситуацията, без да е нужно.

Детето има нужда да знае информация за своите родители, независимо къде е липсващия от тях и по какви причини го няма.

Тези неща се случват в живота. Всеки от нас има съдба и път, и уроци, които трябва да преживее.

Както ние, така и децата ни също.

За да избере детето да се роди в семейство, в което в последствие ще остане с един родител, значи душата му не е никак слаба и е пожелала това изпитание по определена причина.

Премълчаването на истината тежи, както на майката, така и на детето. А истината никога не е лоша или добра. Всичко е въпрос на гледна точка и на поднасяне на информацията с любов и уважение към урока и изпитанията, които са преживели всички души участници в това събитие.

Когато имаме това уважение и към себе си и към другите, детето ни по никакъв начин не би се травмирало. Напротив - помагате му да научи нещо ценно за живота на възрастните. Живота е низ от изпитания, уроци, моменти на радост и тъга, но прекрасен и интересен и си заслужава всяко усилие.

Това нараняване, което чувствате може да се излекува, само ако осъзнаете, че от вас зависи да обгърнете тази минала ситуация с любов - да си спомните, че и вие и мъжа, с който сте създали това дете, сте били еднакво неопитни в полето на живота и всеки е реагирал различно на уроците си. Погледнете онези две влюбени деца - онези, които бяхте тогава, благосклонно, със състрадание и разбиране, и разкажете приказката на живота си... така че детето ви да разбере какво е израстване и разбиране, какво е великодушие към другия, какво е любов и учене.

Без обвинения, изисквания, заклеймяване, чувство, че сме станали жертва... Без да се оправдаваме като виновен на подсъдимата скамейка или да съдим другия за нещо ненаправено или направено. Защото за това сме тук, да живеем и да се учим. И в резултат на този живот е появата на нашето прекрасно дете - това не е грешка, това е прекрасен дар.

Разкажете истината така, както я разказвате на равен. Никой не очаква от вас да сте по-опитни, само защото сте по възрастни. Душите не се измерват по телата, в които идват.

Нека детето ви види, че приемате всичко това като опитност и с мъдрост продължавате напред. 

Нека знае тази част от истинския живот. Една частица от пъзела, който постепенно ще се нареди докато порасне, натрупвайки опит и знания за хората и нещата, които се случват.

Смятате, че това ще нарани детето? Защо?
Какво по-различно е от всеки друг урок - учим се и с един родител, и без родители в дома за сираци, и в бедното, и в богатото семейство, и в мирни и в бурни отношения, и в здраве и в болест. Всяко нещо отключва уроци, ситуации и ни повежда по пътя, за който сме дошли и израстването, което сме си пожелали Горе.

Защото забравяте, че в този живот нищо не е лично, а е само част от пътя на всяка душа.

Опитност, която ни кара да израстваме, да намерим нови сили и мотивация за живот.

Как може любовта да нарани? Наранява погрешната ни гледна точка, мисленето ни наранява. 

Когато приемем пътя и избора на всички души с любов и търпение, нищо не може да ни нарани. 

Погледнете миналото като театрална сцена, на която се играе пиеса. Ролите са раздадени. Ето там е и вашата по-млада версия :) и мъжа, и всички хора съпътстващи вашето минало, там са ситуациите, страстите, всичко. Погледнете ги сега от тук, от позицията на порасналото Аз сега, на помъдрялото Аз, което е научило много и е станал друг човек, нов човек, по-силен, по-знаещ, по-можещ. Колко лошо е онова минало, което ви е изградило такава личност? Лошо ли е наистина?

Не е трудно, когато вие самите приемете нещата в сърцето си. 

Но говорите ли така на детето си или му спестявате най-важното - любовта. 

Всяка ситуация обяснена с уважение и любов, би била приета много добре.

Само да се престрашите да заговорите и най-важното... да премахенете егото от вашата реакция, гордостта, нараненото самолюбие... и да заговорите, както с любов към вашето Аз от миналото, така и с любов и разбиране към уроците на партньора, с който сте създали това дете.

Ако си дадете сметка и за позицията на бащата - на този, който си е тръгнал - на него му е още по-трудно да се престраши, да си прости и да се осмели да ви потърси, когато очаква да получи отхвърлянето, което сам е сторил преди време с вас. Той е изиграл ролята на "лошия" и сега му е още по-трудно да се обърне, да си прости и да се бори за любовта на детето си.
Така е, понякога изиграваме и тази роля. Не можем винаги във всяко прераждане все хубавите роли да искаме, все главните роли... учим се и от другите, учим се и в позицията на бащата изоставил детето си.

И пак се връщам на подготовката.

Каква подготовка даваме на децата си?

Сърдим им се, когато се глезят прекалено, когато се тръшкат за глупости и мрънкат... а ние самите ги вдетиняваме, лишавайки ги от онази част на живота, която всъщност ще им помогне да пораснат в мисленето. Пречим им да узреят, да се почувстват отговорни, възрастни, да видят какво е страдание и състрадание, болка и утеха. И всичкото това, докато бършем някоя сълза тайничко спускаща се по бузата ни. А именно в детството се изгражда Човека.

Да не се сърдим после, ако сърцето им се втвърди и не се научи на любов, ако ги превърнем в малки егоистчета, садистично настояващи винаги и само за своите желания... защото никога не сме потърсили упора в тях, не сме им показали как да ни я дават, скрили сме се в тежките си мигове, вместо да ги споделим.

А как се чувства едно дете, когато в училище се сблъска с дискриминацията по отношение на дрехи, финансови възможности, външен вид, умения...

Колко е важно родителя да е там, до него и да му изясни правилните ценности. Макар и да му е тежко сред другите, да се чувства различно. Никога самочувствието на едно дете не трябва да се базира на това какви дрехи и предмети притежава, или какъв цвят е кожата му... А ако някой остави децата си да се заблуждават по този начин им прави най-лошата възможна услуга, защото идва ден, когато тези вече пораснали хора са неспособни да се справят с живота. Защото те са се идентифицирали с парите и защитата на мама и тате, с лъскавите телефончета и дрешки. Но това е без особено значение за живота, за работодателя, за партньора... Те си искат своето - ум, отговорност, труд, развити качества, способност да мислиш и за другите, не само за себе си.

Каква по-голяма утеха за детето - дайте му надеждата - Да, с интелект, с ум и широко сърце може всичко да се постигне! Това се иска от родителя, само да напомни на детето, че не всичко е безнадеждно, че може нещо да направи за да промени живота си като голям човек.

И кажете истината!
Няма никакво значение от бедно или заможно семейство произхождате... Всяка душа си избира при кои родители да отиде и отива именно там, където ще й се предоставят най-добрите условия за да научи и израсте в сферите, които е планирала. Спомнете си това.
Любовта и състраданието се учат именно в тези моменти.

Искаме да научим децата си на най-доброто, но първо ние трябва да сме готови да им дадем най-доброто - да им покажем що е смелост, искерност, любов и уважение към себе си и към всичко хора. Да сме готови да ги научим на състрадание и прошка, да оценяват чуждата болка и нещастие и да развият чувство за съпричастие.

А това се случва само с примери от истинския живот.
Те са най-добрият ви приятел и изповедник.
Ако искате един ден да споделят всичко с вас и да ви потърсят в най-трудните си моменти - направете го и вие сега - търсете ги, говорете, споделяйте, обсъждайте всичко, доверете им сърцето си.

Това е гледната точка на едно вече пораснало дете, на което му беше казвана истината от малко. Къде с оцветяване и пречупване... но нормално, кой както възприема нещата така и ги предава. Но все пак някаква истина.

Не оставяйте празнини в съзнанието на детето си - защото най-страшното е онова, което то самичко може да си въобрази за отговор на въпросите си.

Разговор с душа преживяла обсебване, за самоубийството, агресията и опита да контролираме партньора си , изпитанията по "бързия" път , една необикновена среща с неочакван край

Може би този материал може да се разбере по-добре, ако първо човек се запознае с това -

Що е то обсебване, от какво се причинява и как можем да се предпазим от него? 

- Дивалдо Франко - духовно обсебване, карма, защита срещу обсебвания 1 част:  https://www.youtube.com/watch?v=qjZIcjEYifg&list=PLnTgcZReG7_qaRFvIqS5OtTBmMhLyqaZu&index=14

- Дивалдо Франко - духовно обсебване, карма, защита срещу обсебвания 2 част:

 https://www.youtube.com/watch?v=73Py-Fs5oaE&list=PLnTgcZReG7_qaRFvIqS5OtTBmMhLyqaZu&index=15

- Дивалдо Франко - духовно обсебване, карма, защита срещу обсебвания 3 част:

https://www.youtube.com/watch?v=3-FQnP3SjJk&index=16&list=PLnTgcZReG7_qaRFvIqS5OtTBmMhLyqaZu

..................

Случаят, който следва да разкажа не е лесен за асимилиране и приемане, ако вярвате в догмата и рамките, които слага религията (без значение коя). 

От малки са ни учили да заклеймяваме определени неща, определено поведение и действия.  Но ние имаме избор дали да послушаме сърцето си и интуицията си или да продължим да следвам чуждите думи само защото така е прието.

Благодаря на главната героиня на моя разказ за това, че ме потърси, че беше открита и сподели с мен най-съкровените си преживявания, които никой близък до тогава в нейния живот не беше узнавал. 

В тази лична изповед ще наричам моята героиня Х. 

 

Преди няколко години на Х й се случило нещо необичайно. Като начало започнала да сънува интензивно, да усеща интуицията си и психичните й сили сякаш се активирали от самосебе си. Но в този период се случило и нещо друго необяснимо - започнала да усеща в себе си под формата на глас друго съзнание, друга енергия, нещо което било много по-силно от нея. Поведението й се променило, започнала да се подчинява на тази сила,  която я карала да се държи странно, вършела неща, които били нетипични, загубила своята индивидуалност, с която я познавали приятелите й. 

В същото време паранормалните случки продъжили. „Нещото” й показало различна реалност, говорело й неща, които сякаш трябвало да я „съблазнят” да продължи да се подчинява. 

И колкото и усилия да полагала Х усещала силен натиск да следва инструкциите на чуждото съзнание. 

По същото време родителите потърсили помощ от психиатър, опасявайки се за заболяване от шизофрения. Никой не разбирал какво се случва с Х.  Последвали тежки лекарства и продължително лечение с различни средства. А реално проблема бил на съвсем друго ниво.

До денят, в който... това съзнание, което било в нея  поискало от нея да се самоубие.

Точно за това пиша тази история.

Съществуват много табута свързани със самоубийството. 

Самата аз никога не съм вярвала, че Бог наказва когото и да било, но по-специално мнение за самоубийството нямах, докато не се случи тази хипнотична регресия, в която имах възможност да получа потвърждение.

За да довърша историята ще добавя, че дори в такива тежки моменти ние продължаваме да имаме закрила Свише и ако не е време да правим този преход в отвъдното,  то се случва нещо и нашия живот бива запазван...