Детето ми не знае за...
За смелостта да говориш с децата като с възрастни хора
Защо се страхуваме, когато децата ни разберат всичко
Защо ги правим на глупави и слаби, когато на тяхната сила можем и ние самите да изплуваме
За нуждата ние да пораснем и да си отворим очите.
За приемането на собственото минало, за да можем да говорим спокойно за него
За неосъждането на себе си - защото това значи да съдим и всички останали преживяващи същите слабости и изпитания
За любовта и уважението към пътя и уроците на всяка душа - най-голямата подготовка, която може да се даде на едно дете
............................
Всеки родител желае детето му да се справи добре в предстоящия живот. Всеки родител иска да подготви детето си... но какво виждаме, все повече родители, които от страх отлагат и отлагат разговорите по важните теми, страхувайки се да не "наранят детската душа".
Но това ли е истинската причина, действително ли това е най-големия ни страх, или изправянето лице в лице със себе си и миналото е онова, от което бягаме?
Много се говори за отглеждането и доброто развитие на децата. За дрехите, храненето, спорта и игрите, училището и талантите. Все неща, които развиват умения, навици, физическо тяло.
Но малко се мисли за душата на детето, за психиката му, за вътрешния му свят и нещата, които се отразяват и отпечатват в този вътрешен свят, под влияние на самия живот.
Привидно всеки "подготвя" детето си - но как...
Не се ли опитват понякога родителите да повлияят на пътеката, на пътя, по който детето ще тръгне, да поизкоренят някой трънлив храст, да изправят някоя кривина, макар да знаят дълбоко в себе си колко невъзможна задача е това?
И вие ли сте от онези родители, които треперят на детето си, които крият истинския живот от него и го "щадят"?
Ще ви разкажа приятели една друга гледна точка, която може да ви е от полза за да помогнете както на себе си, така и на детето си.
Децата са много по-мъдри и умни независимо от възрастта си, повече, отколкото родителите им допускат.
Проблема е, че те вечно биват дискриминирани поради възрастта си.
На тях никога нищо не се казва и обяснява, от това което се случва в семейството.
Проблемите се крият усърдно или се правим, че ги няма.
Никой не говори с тях като с равноправен човек, заслужаващ обяснение.
Държим се сякаш дете е равносилно на ниско-интелигентен човек.
Но истината е друга.
Всяко дете още от малко е прекрасен наблюдател и трупа много информация. То може да не показва по нищо нещата, които забелязва, но вътре в него те оставят отпечатък. Задава си въпроси, размишлява... за света, за семейството, децата, с които общува, за просяка на улицата, за приятелчето, чийто баща е починал, за обидната дума, с която някой го е нарекъл, за това че някой деца ги водят двама родители в детската градина, а него само един, за това че някой си имат баба и дядо, а то не...
Когато има нещо нетипично в живота му, различно от онова, което вижда у другите деца, въпросите сами идват, няма кое да ги спре.
Това, че детето ви не ви е питало директно, не означава, че то не е забелязало своето различно положение. Те са толкова умни и сензитивни, усещат кога възрастните избягват някоя тема.
Дали темата ще е разведени родители, безпаричие, лоши отношения в семейството между родителите, или фаворитизирането, което някоя баба показва на внучетата си... дали ще е темата за смъртта, поради скорошното споминаване на някой близък... всичко това има нужда да бъде дискутирано и обсъдено, защото е най-нормалното нещо на света.
Света, в който живеем го изисква.
Но когато родителя отбягва една очевидна тема - очевидна, защото детето е достатъчно интелигентно да сравни и да забележи разликата, било в семейството, в другите деца, в стандарта на живот или каквото и да е... тогава тази тема става травмиращ фактор.
Какво може да си помисли едно дете - че това е нещо толкова лошо, за това мама или тате избягват да го споменават, а ако случайно детето се осмели да пита, му се отговаря с половин уста и две думи.
Децата прекрасно ще ви разберат, ако им обясните. Всичко, което сте преживели е напълно нормално. Един ден и те ще бъдат изправени пред подобни избори и ситуации. Споделете своя опит, своите грешки дори. Бъдете разбиращи и към себе си и към другите хора в живота ви, за да разбере и детето какво е прошка и израстване.
Колкото и да ви боли, време е да промените гледната си точка за да не травмирате детето си. А това е шанс да излекувате и собствената си душа от преживяното.
Като си помислим колко малко опит има човек, когато започне активния му живот. Всичко ни повлича с пълна сила и без време се озоваваме в позиция, в която не знаем какво да правим. А после с години носим това чувство на вина, че не сме знаели по-добре да се справим.
Например ставаме самотен родител... или любовта, в която сме били напълно убедени се сгромолясва, оставяйки ни с две малки деца на ръце и развод... или ... или.. пък самите ние не познаваме родителите си... или сме осиновени... или отношенията ни с родителите ни са толкова лоши, че детето ни не познава баба си и дядо си...
Разводите и разделите, едно време заклеймявани от обществото, към настоящия момент са нещо като правило, а не изключение.
Проблема е обаче, че ако самите ние не можем да надраснем това рамкиране на отношенията, кое е редно и кое грешно, кое е нормално семейство и кое не, самите ние създаваме напрежение в ситуацията, без да е нужно.
Детето има нужда да знае информация за своите родители, независимо къде е липсващия от тях и по какви причини го няма.
Тези неща се случват в живота. Всеки от нас има съдба и път, и уроци, които трябва да преживее.
Както ние, така и децата ни също.
За да избере детето да се роди в семейство, в което в последствие ще остане с един родител, значи душата му не е никак слаба и е пожелала това изпитание по определена причина.
Премълчаването на истината тежи, както на майката, така и на детето. А истината никога не е лоша или добра. Всичко е въпрос на гледна точка и на поднасяне на информацията с любов и уважение към урока и изпитанията, които са преживели всички души участници в това събитие.
Когато имаме това уважение и към себе си и към другите, детето ни по никакъв начин не би се травмирало. Напротив - помагате му да научи нещо ценно за живота на възрастните. Живота е низ от изпитания, уроци, моменти на радост и тъга, но прекрасен и интересен и си заслужава всяко усилие.
Това нараняване, което чувствате може да се излекува, само ако осъзнаете, че от вас зависи да обгърнете тази минала ситуация с любов - да си спомните, че и вие и мъжа, с който сте създали това дете, сте били еднакво неопитни в полето на живота и всеки е реагирал различно на уроците си. Погледнете онези две влюбени деца - онези, които бяхте тогава, благосклонно, със състрадание и разбиране, и разкажете приказката на живота си... така че детето ви да разбере какво е израстване и разбиране, какво е великодушие към другия, какво е любов и учене.
Без обвинения, изисквания, заклеймяване, чувство, че сме станали жертва... Без да се оправдаваме като виновен на подсъдимата скамейка или да съдим другия за нещо ненаправено или направено. Защото за това сме тук, да живеем и да се учим. И в резултат на този живот е появата на нашето прекрасно дете - това не е грешка, това е прекрасен дар.
Разкажете истината така, както я разказвате на равен. Никой не очаква от вас да сте по-опитни, само защото сте по възрастни. Душите не се измерват по телата, в които идват.
Нека детето ви види, че приемате всичко това като опитност и с мъдрост продължавате напред.
Нека знае тази част от истинския живот. Една частица от пъзела, който постепенно ще се нареди докато порасне, натрупвайки опит и знания за хората и нещата, които се случват.
Смятате, че това ще нарани детето? Защо?
Какво по-различно е от всеки друг урок - учим се и с един родител, и без родители в дома за сираци, и в бедното, и в богатото семейство, и в мирни и в бурни отношения, и в здраве и в болест. Всяко нещо отключва уроци, ситуации и ни повежда по пътя, за който сме дошли и израстването, което сме си пожелали Горе.
Защото забравяте, че в този живот нищо не е лично, а е само част от пътя на всяка душа.
Опитност, която ни кара да израстваме, да намерим нови сили и мотивация за живот.
Как може любовта да нарани? Наранява погрешната ни гледна точка, мисленето ни наранява.
Когато приемем пътя и избора на всички души с любов и търпение, нищо не може да ни нарани.
Погледнете миналото като театрална сцена, на която се играе пиеса. Ролите са раздадени. Ето там е и вашата по-млада версия :) и мъжа, и всички хора съпътстващи вашето минало, там са ситуациите, страстите, всичко. Погледнете ги сега от тук, от позицията на порасналото Аз сега, на помъдрялото Аз, което е научило много и е станал друг човек, нов човек, по-силен, по-знаещ, по-можещ. Колко лошо е онова минало, което ви е изградило такава личност? Лошо ли е наистина?
Не е трудно, когато вие самите приемете нещата в сърцето си.
Но говорите ли така на детето си или му спестявате най-важното - любовта.
Всяка ситуация обяснена с уважение и любов, би била приета много добре.
Само да се престрашите да заговорите и най-важното... да премахенете егото от вашата реакция, гордостта, нараненото самолюбие... и да заговорите, както с любов към вашето Аз от миналото, така и с любов и разбиране към уроците на партньора, с който сте създали това дете.
Ако си дадете сметка и за позицията на бащата - на този, който си е тръгнал - на него му е още по-трудно да се престраши, да си прости и да се осмели да ви потърси, когато очаква да получи отхвърлянето, което сам е сторил преди време с вас. Той е изиграл ролята на "лошия" и сега му е още по-трудно да се обърне, да си прости и да се бори за любовта на детето си.
Така е, понякога изиграваме и тази роля. Не можем винаги във всяко прераждане все хубавите роли да искаме, все главните роли... учим се и от другите, учим се и в позицията на бащата изоставил детето си.
И пак се връщам на подготовката.
Каква подготовка даваме на децата си?
Сърдим им се, когато се глезят прекалено, когато се тръшкат за глупости и мрънкат... а ние самите ги вдетиняваме, лишавайки ги от онази част на живота, която всъщност ще им помогне да пораснат в мисленето. Пречим им да узреят, да се почувстват отговорни, възрастни, да видят какво е страдание и състрадание, болка и утеха. И всичкото това, докато бършем някоя сълза тайничко спускаща се по бузата ни. А именно в детството се изгражда Човека.
Да не се сърдим после, ако сърцето им се втвърди и не се научи на любов, ако ги превърнем в малки егоистчета, садистично настояващи винаги и само за своите желания... защото никога не сме потърсили упора в тях, не сме им показали как да ни я дават, скрили сме се в тежките си мигове, вместо да ги споделим.
А как се чувства едно дете, когато в училище се сблъска с дискриминацията по отношение на дрехи, финансови възможности, външен вид, умения...
Колко е важно родителя да е там, до него и да му изясни правилните ценности. Макар и да му е тежко сред другите, да се чувства различно. Никога самочувствието на едно дете не трябва да се базира на това какви дрехи и предмети притежава, или какъв цвят е кожата му... А ако някой остави децата си да се заблуждават по този начин им прави най-лошата възможна услуга, защото идва ден, когато тези вече пораснали хора са неспособни да се справят с живота. Защото те са се идентифицирали с парите и защитата на мама и тате, с лъскавите телефончета и дрешки. Но това е без особено значение за живота, за работодателя, за партньора... Те си искат своето - ум, отговорност, труд, развити качества, способност да мислиш и за другите, не само за себе си.
Каква по-голяма утеха за детето - дайте му надеждата - Да, с интелект, с ум и широко сърце може всичко да се постигне! Това се иска от родителя, само да напомни на детето, че не всичко е безнадеждно, че може нещо да направи за да промени живота си като голям човек.
И кажете истината!
Няма никакво значение от бедно или заможно семейство произхождате... Всяка душа си избира при кои родители да отиде и отива именно там, където ще й се предоставят най-добрите условия за да научи и израсте в сферите, които е планирала. Спомнете си това.
Любовта и състраданието се учат именно в тези моменти.
Искаме да научим децата си на най-доброто, но първо ние трябва да сме готови да им дадем най-доброто - да им покажем що е смелост, искерност, любов и уважение към себе си и към всичко хора. Да сме готови да ги научим на състрадание и прошка, да оценяват чуждата болка и нещастие и да развият чувство за съпричастие.
А това се случва само с примери от истинския живот.
Те са най-добрият ви приятел и изповедник.
Ако искате един ден да споделят всичко с вас и да ви потърсят в най-трудните си моменти - направете го и вие сега - търсете ги, говорете, споделяйте, обсъждайте всичко, доверете им сърцето си.
Това е гледната точка на едно вече пораснало дете, на което му беше казвана истината от малко. Къде с оцветяване и пречупване... но нормално, кой както възприема нещата така и ги предава. Но все пак някаква истина.
Не оставяйте празнини в съзнанието на детето си - защото най-страшното е онова, което то самичко може да си въобрази за отговор на въпросите си.
