петък, 2 юни 2017 г.

За успеха и провала или трудността на духовния човек да приеме диагнозата

Това е личен разказ за нелекия, но много ценен път на един жена, с която работихме в регресия. След регресията се отключи пострегресивно състояние, в което започва по всяко желано време да влиза сама в регресивно състояние и да получава нужната насока. В друга тема ще сподели някои свои регресивни истории, но сега започваме с това, което се e случило с нея, преди да стигне до мен.




Мила Павли,
Настъпи моментът да пиша. Момент безвремеви, извън времето, което все тъй си
мисля, че не ми стига - защото Любовта е извън времето и така се проявява…
Ще пиша като...Самира. А който има нужда да стигне до мен, е свободен да го стори.
Бих искала да започна с борбата. Да напиша няколко думи за капана, в който може да
попадне душата на човека, стремящ се към Духа - капана на борбата срещу самия
него, срещу душата...капана на егото и гордостта.

Измина една година, откакто ми спасиха живота в една болница...на системи и с
кислородна маска, след откриването на тежка кетоацидоза и висока кръвна захар -
оказа се Диабет тип 1. А аз още кърмех детето си и за последен път го нахраних с
моето мляко в нощта, преди да ме приемат. Да приемат мен, а аз да приема една
диагноза, която не исках дори да произнасям и с която половин година се борех с
всякакви алтернативни способи, за да изтрия от съзнанието и историята на живота си.
Вероятно не съм първата, а няма и да съм последната, която изживява тежко този
факт. Надали на някого е лесно, но вероятно в пъти по-тежко е приемането от хора,
които години наред са си мислели, че водят здравословен начин на живот, не просто
здравословен, а духовно устремен към чистота, от хора, които не осъзнават как са
потънали в тежка вътрешна вина “Къде сгреших?” и колко лесно могат да се
подхлъзнат от егото да се борят.

Изкарах половин година без инсулин. Защото успявах да свалям захарта по
алтернативен начин. Тръпнех от вътрешната радост как “ще докажа”, че ДА, може да
се излекуваме, че ни е нужна повече духовност, повече старание в лечението чрез
билки, пост, детоксикации, ежедневно интензивно тичане. И не, с това, което пиша, аз
не искам да убивам нечия надежда за лечение на диабет от първи тип, защото са
необятни пътищата Божии, а само да посадя тази в душата на не можещите да
приемат своята реалност.

Аз минах през своята борба, начело с капитана - моето его и тази борба постепенно
ме докара до състояние, в което бях почти кожа и кости, до състояние на голямо
себеизтощение от болката да ПРИЕМА един факт.

На всички себеподобни, които сега се изправят пред това предизвикателство, искам
само да споделя - да, “бушонът” (панкреасът) ми изгоря, да, сега си инжектирам
инсулин, но не зная дали ще ми повярвате, че тази последна година и тези изпитания
в живота не ги заменям вече...защото безценният дар, който носят е несравним.
Болестите са шанс за голяма трансформация - стига да приемем новото! Уча се да
приемам не само себе си, но и другите, да потъвам надълбоко и да обичам - да търся
Бог още по-горещо и да Му благодаря за всички прекрасни хора, с които ме срещна и
благослови, за всички врати, които отвори пред мен, за смирението, което вероятно
нищо друго нямаше да успее да възрасти в душата ми, ако всичко бе така гладко и
лесно.

Мили души, минаващи през подобен път - повярвайте, че след тъмната нощ следва
изгрев. Рано или късно всички се прощаваме с телата си, но това, което остава като
ценно за душата ни е радостта, проявата на любов, красотата от творящите ръце и
шанса да намерим хармонията чрез смирението. А това няма с какво да заменим и
точно това Божествено цвете можем да поливаме всеки ден…

Дали залитаме в едната крайност на “здравословно” или другата - да се тъпчем
безогледно с лекарства, без да се вълнуваме от причината на заболяването, при
всички случаи е плод на прекомерно фиксиране в нашето преходно физическо тяло, а
това от своя страна възпрепятства душата да се прояви. Колко по-ценно е да
отправим погледа на сърцето си отвъд и да положим усилията да изявим
Божественото, вложено в нас! В такива моменти с възхищение се сещам за хора,
които нямат дори крайници, а са богати на вътрешна сила, вяра и работят с
отдаденост и любов.

Ето един пример - за иконописеца без ръце и крака, оставил за хората безценните си
произведения:
https://zadrugata.com/2016/09/01/%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B
F%D0%B8%D1%81%D0%B5%D1%86%D1%8A%D1%82-%D0%B1%D0%B5%D0%B7-%
D1%80%D1%8A%D1%86%D0%B5-%D0%B8-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0
%B0/

Понякога си представям как се връщам и прегръщам това мое аз отпреди година,
което толкова страдаше и се бореше, да му покажа колко по-ценно е смирението на
приемането, което е благодатна почва за растежа на Божествения плод в нас.
Приемането на различните, на другите, на благодатта и връщането й обратно чрез
радостта от творчеството. При все това не съдя себе си, защото имах нуждата да
мина през своя ад, да стигна дъното, за да отскоча и разбирам всеки, тръгнал да
потъва и отблъскващ подадената му ръка.

Да отправяме своята молитва към Всевишния е едно, а дали ние приемаме Любовта
Му в себе си, без съпротива - съвсем друго. При все това няма нищо по-безценно да
Му отстъпим да работи върху нас и да се пуснем от контрола, че на всяка цена ние
ръководим нещата и че сме отговорни и виновни за нашето “несправяне”. Това беше и
една от критичните точки за мен - чувството за провал. Чувството, че “там, някъде”
сериозно сбърках, че се отклоних и е нужно да се поправя. Успех и провал са имената
на егото, не и на душата - за нея всичко е опитност - проба/грешка. Падаме и ставаме,
докато научим...стъпките Му.

Няма коментари:

Публикуване на коментар