От много време не съм споделяла нищо с моите читатели. Не съм спряла работата си :) Но си признавам напълно ме погълнаха събитията и ситуациите, които се случиха през последните 40 дена.
Още в самото начало на периода се случи нещо, което не можех да си обясня по никакъв друг начин, освен като поредица от изпити, които по някаква причина се случваха успоредно един с друг.
Срещите и случаите, които ще опиша са на съвсем реални и обикновени хора. Целта ми обаче не е да поставям акцент върху самите герои на тези разкази. Те са само една извадка отразяваща част от на нашето общество, в която можем да се огледаме и самите ние, или ако не разпознаем себе си, то ще видим роднина, приятел, колега.
Като общ знаменател на всичко, което ще опиша тук искам да подчертая една нужда -
нуждата да се казва трудната истината, дори и да развали временно комфорта на отсрещната страна. Без да знае човек върху какво стъпва никога не може да постигне прогрес. А онзи, който отстрани вижда неща и ги премълчава, не допринася по никакъв начин да стартира този процес на развитие и прогрес.
1. Всичко започна със срещата ми с моя приятелка от миналото, която искаше регресия. Тя беше с дарба от дете - много силна сензитивност и интуиция, медиумни способности, които не беше развивала. Макар че външно показваше интерес в тази област, в която очевидно й беше даден добър старт, т.е. нейните вродени способности, страховете й бяха прекалено силни за да погледне по-смело към себе си и да приеме тази хубава "различност", да потърси по какви пътища ще я отведе и на какво ще я научи.
Много успешно тези вродени способности беше успяла да ги подтисне чрез нездравословното вкопчване в материалния свят с неговите блага и изкушения. Но това отдалечаване от същността и неприемането на себе си беше довело до пълно царство на страха у нея. Толкова силна беше хватката на страха, която видях от нашия разговор, че ума беше забравил да мисли трезво и рационално. Основния закон в този живот подчинен на страха беше мнението на обществото, какво ще си помислят за нея във всеки миг, колко е важно винаги да слага маската, да следи какво говори, да крие чувствата си, да следи какво показва от истинското си Аз, за да не бъде отхвърлена, да не би да не я харесат, да не би да я помислят за странна и различна...
За съжаление, когато личността не е преживяла урока на аутсайдера в ученическите с години, като голям пораснал човек е много по-трудно. А именно този урок, заради който са проляти толкова много сълзи, заради който толкова младежи са изпитали самотата за дълги периоди от време, именно това тежко време им е дало най-голямото каляване и подготовка за живота. Когато ти щеш, не щеш си принуден да приемеш, че не всички те харесват, че може дори никой да не те харесва, и все пак да живееш с това и да харесваш себе си.
Не зная дали ви се е случвало да изпитате подобно чувство. Аз гледах моята приятелка, която отдавна вече беше излязла от живота ми, и след всяка следваща дума се ужасявах все повече от ада, в който се беше затворила сама. Толкова силно убедена, че толкова и само толкова може да направи за себе си, парализирана от страха и "неспособна" на искреност пред другите, неспособна да гласува за себе си, да подкрепи себе си. Една красива външност, парализирана от страх млада жена, че истината за това колко е "ужасна" и "различена" отвътре ще отврати и отблъсне другите. Когато се опитах да разбера кое е това, което така плаши да покаже, оказа се нейния интерес към духовното и дарбата потискани цял живот. В днешно време, когато темата стана толкова дискутирана, не можах да повярвам, че това е най-големия й страх, който така влошава живота й.
Докато говорехме усетих колко силно самата тя осъжда темата, всичко свързано, включително и различните хора, хората с дарби, с развити усещания, с по-нетрадиционни интереси и вярвания, всички онези, които понякога в невежеството и страха си обществото наричаше луди или фантазьори. По ирония на съдбата обаче на нея й беше дадена също такава сензитивност, за да я опознае отблизо и да я приеме, да спре да осъжда, да опознае това, което я плаши у различните хора и да се изправи пред страха си от чуждото мнение.
Вкопчването в материалното беше изкарало на преден план едни кухи "ценности", които на свой ред я караха да им робува и да страда ден след ден, когато се разминава с "мечтата си".
Но ние нито сме вечно млади, нито вечно красиви. А за човека, който е вкопчен в материалния свят и външния си вид, това е най-големия страх - че в един миг няма вече да го харесват, че ще се намерят други по-млади и по-красиви от тях.
Преди да се случи нашата среща помолих за помощ - една помощ, към която вече прибягвам редовно. Познавайки характера й в миналото наистина се нуждаех от помощ за да стигна до сърцето й и да сътрудничи и да се отвори за процеса на регресия. А възможността беше безценна. Факта, че тя беше потърсила помощ вече говореше, че времето е назряло. Реших да помоля Бог за помощ. Ние самите, докато сме в човешко тяло, имаме ограничени способности и интелект. В този случай осъзнавах, че трябва да дам всичко от себе си плюс още, с Божията помощ. Тук описвам точно какво направих, защото е идея и вие как можете да си помагате в трудни ситуации за разговори и решаване на проблеми. Помолих Бог да отвори всичките ми сетива и физически и духовни,за да съм в подходящото състояние да възприема всичко, което е възможно за нейното истинско състояние и проблеми. Помолих Бог да ме предпази от осъждане, един капан, който неминуемо се появява от нашето собствено его, което винаги си мисли че би се справило по-добре от другите. Накрая помолих Бог да ми подсказва точните думи и примери, всичко, което ще е лечебно и трансформиращо за момичето, онова, от което тя има нужда сега.
Лошото е, че когато човек смята, че е перфектен и знае всичко, той автоматично се затваря за нещата, които може да научи от общуването с другите около себе си. А израстването и учебния процес се случва само с другите, само в във взаимодействието с тях, колкото и несъвършени да му се струват на човека с голямо его и гордост. Истината е, че всеки от нас има нещо на което може да научи другите. И това не е обвързано с външна красота, произход, дипломи или начин на живот.
Молитвите ми дадоха резултат. Разговорът и регресията с моята приятелка се получиха. Тя показа откритост, доколкото можеше. Даваше ми знак, че ме разбира и разбира примерите и съветите ми. Сама видя как се получи с лекота регресията, без да има проблем или да чака образите. И най-накрая след тези общо 9 часа, защото толкова време прекарахме заедно - тя все пак избра отново страха и напук на всичко, което бяхме говорили за новото смело начало, което трябва да постави, избра да ми покаже колко оценява труда ни, защото беше общ труд.
Със съжаление пиша тези редове. Никога не ми се беше случвало след такива надъхващи разговори, думи, доказателства получени в регресия, някой да каже, че не иска записа си, защото не го харесва, не харесва информацията получена, и да се страхува повече от малко дете, сякаш абсолютно вкопчен в идеята, че света се върти около неговата личност и на всички много им пука за някакъв запис на непознат човек, който върши работа само на него единствено.
Все едно всичкия му труд се сгромоляса.
Много пъти са ме питали не ме ли изтощават толкова дълги срещи за регресия. Обикновено отделям средно 5-6 часа, но в случая с приятелката се съобразих, както винаги, с нейната нужда, да чуе повече неща, да обсъдим повече ситуации от живота й. Прецених го като инвестиция в нея, защото си заслужава.
Умора досега никога не съм усещала, когато събеседника ми е отворен, възприемащ и когато има желание да си помогне, и да вземе максимална полза от съвместната ни работа.
Но когато видиш всичко изприказвано, цялото огромно усилие и емоция за една секунда захвърлено... Да, това вече ти носи малко тъга, съжаление, че въпреки всичко отдадено не си успял. Тогава усещането е като при енергийно изсмукване, защото виждаш кой е поставен отново на пиедестал - страха, и то не за нещо сложно, а за такова просто действие да си дръпнеш личния запис от имейла. (И тук не говорим за психическо състояние на неврози или други по-сериозни, които биха били извинение ако човека е вманиачен в темата).
Така срещата с моята приятелка имаше неочакван край.
Гордостта и егото обичат те да диктуват какво да става. Но в случая в регресията това не можеше да се случи, не и при тази вродена интуиция и сякаш душата търсеше да избликне отнякъде, да даде своите послания, в опит да излекува живота на личността. Всичко, което се показа беше терапевтично и даваше описание на истинските проблеми на момичето.
Показа се и нещо, за което тя не подозираше.
През цялото време ни съпътстваше един малко страшно гледащ мъжки образ. В процеса на регресията разбрахме кой е - духа на едно момче от минал живот, който при обстоятелствата от онзи живот е останал с убеждението, че с любовта му е злоупотребено и на чувствата му не е отговорено. Той търсеше разплата вкопчвайки се в момичето, търсеше от нея онова, което тя му дължеше.
Това от гледна точка на Спиритизма е напълно нормално. Когато един дух е още в духовния свят, т.е. не е въплътен в тяло, а друг, който му е причинил нещо е на Земята, първия може да потърси разплата по този начин, обсебвайки вниманието и живота му. Но и за това са нужни условия, за създаването, на които отговорност носим само ние, които сме в тяло, за да "поканим" така да се каже този вид "разплата".
Злоупотребата по темата за любовта и женската красота като вид оръжие, точно това активира идването на дух, който някога е пострадал от подобна енергия и търси реванш от същия дух от когото е бил наранен.
Спиритистите, които изследват феномена на обсебване във всичките му стадии, заявяват, че в действителност случаите на обсебване са широко разпространени сред всички нас и дори 90 % от семейните скандали и спорове, внезапните промени в настроението и проявите на безпричинна агресия избухват заради иницииран процес на обсебване. Когато това се случи то си има основателна и логична причина, която е свързана с кармичния дълг на човека, който преживява това обсебване. Понякога това е начин да се разплатим, да балансираме карма с дух, към когото сме постъпили зле.
И всяко крайно поведение, всяка злоупотреба с енергия сваля вибрациите ни, било то енергията на парите, секса, алкохола, храната, властта, любовта, дори медиумните и лечителски способности, ясновидството - всяка крайност и злоупотреба не само отваря и накъсва аурата, но и превръща човека в един магнит за негативни същности, за невежи, пакостливи и дори често злонамерени духове.
Няма нищо срамно, ако човек установи подобно нещо. Това е информация, с която трябва да се работи, а не да се отрича. Изчистването се случва чрез повишаване на вибрациите. Те са в състояние да изчистят човек. Простичко казано трябва да се коригира онова поведение, довело до отваряне на аурата и привличане на духовете. Дълготрайно подобно изчистване се случва, когато човек спре ниското си по вибрация поведение и го замени с градивно. И понеже духовните теми станаха голяма мода напоследък, нека поясня какво имам предвид под "ПОВЕДЕНИЕ С НИСКА ВИБРАЦИЯ" за да няма тълкуване, както ни е угодно и според интереса:
- егоцентрично поведение
- критикарство и осъждане на другите
- при всички видове злоупотреби: с природни дадености (красота, чар, харизма) и дарби (лечителство, ясновидство, медиумство); със сексуалната енергия, с власт, пари, храна, алкохол, наркотици
- гордост
- ЛЪЖА
Може би този списък е непълен. Последната точка - лъжата, е масов проблем. В един или друг вид лъжата присъства. Най-често това е бягство от себе си, страх да сме честни към себе си, страх да покажем истинската си същност пред другите, която с готовност заменяме с маска. Причини всеки може да даде много. Но и "най-основателните" причини" не променят факта, че това понижава вибрациите ви и отваря аурата ви. Това е лукс, който макар да не виждаме на първо време, прескъпо заплащаме. И то надвишава многократно временния дискомфорт от това да си откровен и открит, с риск да не се харесаш на всички или да се превърнеш в аутсайдер.
В противовес на изброеното са всички действия и дела повишаващи морала, утвърждаващи правилната ценностна система, любовта към ближния, приемането и смирението, вярата и упованието във Висшата сила и в най-тежките моменти.
И така в онзи първи ден преди малко повече от месец ми се случи именно това изпитание. Защото не беше обикновен ежедневно преживяване - откровеността, която често избягваме за да си спестим неудобството и гнева на отсрещната страна. Но ако наистина обичаме и ни е грижа за човека трябва да рискуваме и да действаме. Понякога това е единствения им шанс да чуят истината, поне за миг да видят нещата отстрани извън ситуацията. А това е най-голямата проява на любов, защото им даваме шанс, поне да узнаят за информацията и наблюденията които имаме, и после зависи от тях дали ще действат по нея или не. Колко е важен този шанс. "Ако ние сме на тяхно място", така трябва да разсъждаваме и което бихме искали на нас да се случи, на тях да го предложим като разговор и съветване. Поне толкова е по силите ни.
А Господ винаги се грижи за останалото... Може ние да се окаже, че само сме дали първия силен знак, но с натрупване на събития и време нашия приятел в нужда получава винаги още знаци. И с натрупване на критична маса той ще се събуди, ще види всичко, което сме искали да му покажем още с първите си разговори. Отнема време... но никое усилие не е напразно. Просто трябва силно и сериозно да се подаде един сигнал към него и да оставим човека на спокойствие. Няма какво повече да се говори. Край с празните приказки. Само ако ни потърси за същественото, ако поиска да обсъдим пак нещо, но ако видим че просто се оплаква и пак пропуска и не си е взел нищо от всичко което преди сме казали - пълна дистанция. Няма друг начин да се събуди човек. Понякога трябва малко грубост за да разбере, че нещо наистина се случва.
2. Вторият случай търпи развитие и сега, тъй като работата по него продължава. Някои размишления ще споделя тук, защото знам че някои от вас също се опитват да излекуват тялото си от някои заболявания и може би тези чувства и емоции съвсем не са ви чужди.
Героинята на този разказ е жена над 50 години. Цял живот е имала дарбата да вижда бъдещето за себе си и други хора и да лекува. На младини се развива доста добре в тази област, докато лична семейна трагедия я връща към роля на майка и обикновена традиционна работа. Но дарбата си остава в нея и тя помага многократно на близки и приятели.
Причината за нашата среща беше едно новообразувано раково образувание, за което потърсихме причините в регресия.
Както винаги се потвърди и рака беше резултат от части на стреса причинен от влошени отношения с близък роднина - по-точно силен гняв.
След регресията и нашия разговор жената напълно се убеди колко са излишни и натоварващи подобни чувства и реши да поправи тези отношения. Много пъти се е случвало да открием подобни неща, но хората така и да не успеят да проведат нужните честни и откровени разговори за да балансират тази енергия. Страха обикновено е причината. Но в случая много помогнаха визуализации на този разговор, така, както биха си говорили двете души без да са обременени от его и недостатъците на личността тук в тяло. Макар че много я окуражавах за това, според нейните думи най-въздействащо са й подействали последните думи, че душите им се обичат независимо какво си показват тук в настоящия живот. Това смъкна голямо напрежение от нея. Вероятно никак не е лесно да вярваш, че някой те мрази и не те приема. Но когато разбереш, че това е маската нужна за да минеш ти самия своя си урок, да изпиташ всички тези чувства, и успееш да видиш отвъд това, което ти се показва, тогава човек преминава и оставя зад гърба си даден урок.
Днес факт е, че те са в много добри отношения. Самите визуализации промениха енергетиката между тях и резултатите не закъсняха.
Защо разказвам всичко това? Работата по изчистване и лечение на душата от белезите, които сами сме й нанесли в резултат от живота си/животите си е комплексен процес. Не опира до едно конкретно действие, до една билка, метод или диета. Коригирането на влошените роднински отношения беше много позитивно начало, но факта, че раковото образувание растеше беше ясен знак, че има още неща, които да се изчистят и осъзнаят (въпреки прилагането и на традиционни и нетрадиционни методи за лечение).
Когато се случи болестта трябва да знаем, че тя идва нещо да ни каже, да ни покаже някои грешки в прилагането на Божествения закон за любовта. Само честност пред себе си ни е нужна и смирена молитва за да открием кое е онова нещо, или онези неща, които са маркирали душата ни така, че се е наложило "подсещане" от този вид за да открием и премахнем, за да възвърнем предишната светлина на душата си.
Ние сме отговорни за всяко свое действие или бездействие и за начина, по който използваме енергията си. Понякога правим неща, които другите искат от нас, но не са за най-висше тяхно благо. И в тези случаи това не е "добро дело", а просто им помагаме дали несъзнателно или просто, защото не ни се влиза в конфликт, но им помагаме да затънат още повече. При повечето от тези случаи истината, която виждаме я спестяваме. Казваме си - това е да си приятел, това е от обич към ближния. Но не е такава любовта на която ни учи Бог. Защото това тяло тук, тази личност тук живее кратко на фона на вечността. Като избягваме нужните действия и честност само за да толерираме една личност, то ние вредим на душата й със собствената си нерешителност да покажем правилия пример, поради собствения страх да кажем истината. Но това пречи на порастването на другия и на нашето собствено.
В случая жената през всички години беше помагала на познати и приятели, както може с дарбата си, което е похвално. Но няколко случая ми направиха странно впечатление. Беше допуснала с нейната помощ да се злоупотребява. Няколко човека системно я търсеха да оправя нещата, които сами са си натворили. И после пак и пак продължаваха със същото негативно поведение, което носеше нови и нови проблеми. Но те бяха свикнали да използват тази жена да чисти всичко от тях, "по приятелски". Не знам защо беше позволила това. Защо не се възпротиви и не отказа "помощ", виждайки, че това просто удължава и задълбочава техните грехове. Защото последиците които идват до нас са именно с тази цел - да ни отворят очите, да ни смирят и да променят негативното ни поведение. И няма проблем да помагаш на човек, но когато видиш, че той не уважава помощта, а отново отива и с негативни дела и мисли събира отново негативна енергия и идва ти да му я чистиш, само за да може необезпокоявано да си продължи живота по стария негативен път... тогава помощ ли е това? Не е ли помощ да кажеш и да поставиш истината пред лицето им, да им потърсиш сметка за злоупотребата с благото, което са получили. Не е ли по-голяма проява на любов да се отдръпнеш и да ги оставиш този път да си понесат последствията от делата, защото това само може до някаква степен да им покаже, че са сбъркали.
Получава се в крайна сметка, че толерираме това неправилно поведение и този начин на живот. Без самите ние да го вършим, то бездействието ни и подпомагането това да продължава да се случва ни носи последици, които трябва да си платим.
Във всеки момент от живота си трябва да следим себе си и мотивите си, да се уповаваме на Бог и да опитваме да прилагаме любовта към ближния - но към душата му, към вечната частичка в него, а не единствено към материалното му тяло. Това тяло ще умре, но душата продължава и изпитанията за нея ще са много по-големи, ако сега не се справи със задачите си на земята. Истинската любов е да помислим кое е най-добро от гледна точка за душата и така да действаме, а не да се съобразяваме с временния комфорт на личността, която потъва все повече.
След първия път на оказана помощ всичко останало не е било помощ, защото от гледна точка на душата на тези хора по-доброто е било да понесат страданието, но да прояснят ума си за действията, които са ги довели до това положение и да променят практиките си занапред. Но съжалението, което е изпитала към тях като към страдащи хора не е добро - това не е любов, това е чувство с ниска вибрация, в резултат на което им е помогнала да продължат да потъват вършейки необезпокоявано негативните си дела.
Всички ние имаме разум, надарени сме с интелект, имаме и интуиция, която ни подсказва кое е редно и кое не, кое е добро и кое недобро.
Ако с действието или бездействието си толерираме едно поведение, то следователно ние се съгласяваме с него и го подкрепяме,. Логично е, ако има последици за онези, които го вършат, то да има последици и за тези, които знаейки и осъзнавайки цялата информация, ги подкрепят и подпомагат отново и отново.
Така с втория случай продължи моя месец на казване на неудобните истини.
Относно работата по излекуване на жената - всичко е в нейни ръце, и осъзнаването и бягството във външни "решения". На моменти усещам вкопчването в материалното тяло, сякаш назад няма цял един живот в доказателства, че духа ни продължава да живее, особено с нейната дарба и нещата, които е видяла лично. Но това е предимно изпитание на вярата в Бога и само когато човек го осъзнае ще разбере и правилното поведение и гледна точка. Смирението на духа е това, за което болестите и страданията се пращат. Никой не ни е обещал, че ще умрем на преклонна възраст, никой не може да ни обещае, че този ден няма да е утрешния. Драмата не е колко дълго ще живеем. Драматично е, ако не изживеем живота си с вяра и смелост, с достойнство във всяка тежка ситуация. Болестта идва да ни съобщи за важното пътуване в което сме поели. Много нови и непознати неща срещаме по време на това пътуване, но една константа остава неизменна винаги и на нея можем да разчитаме. Това е Бог. Хората не могат да разберат, четат тези думи само като букви без да схванат смисъла. Но в моментите, когато сме сами, когато сме в най-черното и тъмно място само Бог се отзовава. Хванем ли се за неговата длан горчивата чаша на кармичната разплата става по-поносима и се появява надеждата, защото знаем че нашия път продължава напред и извън рамките на земния живот. Той се простира доста преди и отвъд това кратко прераждане. Защо тогава така драматично се вкопчваме в материалното си тяло, това ли е духовното ни просветление? Колкото повече претенции за духовно ниво имаме знайте, че и толкова по-сложни и трудни изпитания ще идват за проверка и доказване на онова, което твърдим.
3. Третия случай отново ни препраща към темата за обсебването. Ако всичко това до момента на някои хора им звучи като невероятна теория, това което преживях лично доказва обратното.
Случаят е на жена с проблем с алкохола. До някаква степен контролиран проблем, но с все по чести кризи на безконтролно пиене. Честно казано тук ми трябваше най-много смелост за предстоящия разговор. Когато това се случва с ваш приятел и видите, сякаш събудени от някакъв дълъг сън, че проблема му е взел главоломни размери, докато той ви е прожектирал фалшивата маска на щастлив човек, който знае какво прави... то тогава шока и чувството за лична отговорност, че не сте видели и разбрали по-рано са много силни.
Не можех да остана пасивна, не и след като разбрах че цяла година е имало само лъжи и криене. Някак си не разбирам приятелството по този начин. Колко празни ми се струват всичките ни разговори, защото не сме говорили по единствената най-важна тема. Когато обичаш един човек, когато се наричаш негов приятел, то това включва и неприятните и тежки разговори, които трябва да проведеш в името на твоя приятел. Истинската любов трябва да е към душата, за нея да мислим, за нейното благо. Понякога това се разминава с временния комфорт на личността тук. Но не сме ли искрени, не направим ли нещо, то все едно да подминем болен и страдащ човек.
След по-дълго настройване от моя страна и задължителните молитви за помощ в сложното начинание един ден се реших и проведох разговора. Много е важно ако имате подобна ситуация да помните, че истината се преглъща по-лесно, поднесена с любов и уважение към душата в изпитание. Човека отваря сърцето си за нас само когато ни почувства равнопоставени с него, а не да стоим на своя пиедестал сякаш на нас подобни уроци не може да ни се случат и сме перфектни. Много търпение, много говорене... докато стигна до това наранено сърце. Това, което искам да кажа и на други хора със същия проблем (който взима застрашителни размери в нашето общество) - Това, от което се опитвате да избягате чрез алкохола не е страшно. Мислите си, че да се изправиш пред призраците от миналото е трудно и невъзможно, че да признаеш чуждата злоупотреба с теб е страшно, или невъзможно да признаеш собствените осъдителни чувства, които не приемаш и потискаш там, от където единствения изход е чрез болест... Бъркате! Нищо от това не е толкова болезнено или невъзможно. Но има една болка, от която трябва да се притеснявате и да работите в посока тя никога да не ви се случва. Това е болката на душата когато един ден погледне Отгоре как е наранявала най-обичните си същества, как е лъгала и съсипвала живота им само за да избяга от урока си да се изправи срещу страховете си. Когато нас ни наранят, когато с нас злоупотребят боли много по-малко и бързо забравяме, отколкото когато ние причиним това на друг...
Никой няма да ви съди толкова строго колкото самата ви съвест, а душата очистена от илюзорните земни страхове и осъзнаваща огромните размери на злото, което сте допуснали ще преживее най-тежките си времена.
За това за себе си - направете нещо. Осъзнайте че смъртта няма да ви реши проблемите, а ще ви изправи пред по-големи изпитания, ако сега не се постараете. Поне опитайте и дайте всичко от себе си, и с Божията помощ вие ще постигнете напредък. Полагайте всички усилия да останете на пътя на доброто, на истината, на вярата и осъзнатостта. Зависимостите наистина са упорит проблем. Но не е нужно да вървите сами този път. Изберете да се уповавате на най-върховната сила, на Този, Който във всяка болка е създал и лек, във всяко зло е посял и семенцето на доброто, което да е в състояние да му противостои.
И един ден, когато, както всички, и вие си отидете от Земята и когато погледнете назад към приключения живот - да можете да се усмихнете и с благодарност да си кажете: "Да, беше доста тежко, но аз опитах, аз постигнах напредък, аз положих усилия." И независимо от финалния резултат постигнат на Земята, за душата ви това вече ще е едно положително развитие, една победа. Вие не сте пропилели живота си гласувайки само за страха. И дори тази тема и кармичен урок да не са приключили, то поне ще знаете, че сте приключили част от урока си и онова, което ви чака занапред няма да е толкова тежко.
След разговора ми с приятелката за проблема с алкохола се случи нещо странно, но доста логично за случаите на обсебване. Аз на теория знаех, че е почти сигурно наличието на поне един дух в нея, който се възползва от алкохолната й зависимост.
Вечерта, докато тя е разговаряла по същата болезнена тема с наша обща приятелка, се е чуло стържене по стената. Звук, който не е типичен и нормално обяснение няма. Почти по същото време у дома имахме "посещение". Както си спяхме и аз реално не бях в съзнание, поне не помня нито да съм сънувала, нито да съм била полу-будна, просто дълбок сън - просто изведнъж усетих че съм си вдигнала дясната ръка във въздуха и щраквам няколко пъти с пръсти с ясната цел в съзнанието ми (което до преди секунда спеше) по този начин да прогоня нещо, което се намираше там - на метър над леглото ми. Просто го знаех и го усещах, че е там.
За пореден път се убеждавам, че една част от съзнанието ни е като вярно куче пазач. Мен лично при най-малкия дискомфорт и нарушаване на личното пространство, ми дава знак, осъзнава ме на секундата и ме вади от дълбокия сън.
Осъзнавайки, че всъщност правя странно действие, реших да обясня на моя приятел защо го направих. Оказа се, че той самия е бил буден преди мен и е чул някакъв звук. Аз звука не помнех. Но бях абсолютно убедена, че онова което дойде онази вечер е свързано с разговора ми през деня и с моята приятелка.
Споделяйки преживяването на мой приятел, медиум, който от много години изучава Спиритизма в Бразилия, според него случилото се беше нормално. Когато "разбуниш духовете", когато им развалиш комфорта, защото водейки тези разговори, изваждайки истинските проблеми на светло, което дава шанс на човека да започне сам своето постепенно освобождаване от заблудите довели го до това състояние, то неминуемо нарушаваш интересите на прикрепените към него духове, които се хранят от пороците му.
Може би заради целия стрес от разговора през деня и моята вибрация се беше понамалила. Малко трудно заспах отново, ума ми беше нащрек.
Но по-късно през нощта се събудих от невероятен сън. Сякаш някой ме бе завел някъде, а после ме върна обратно, но онова което ми показа беше произвело чувство на невероятна сила и мощ у мен, и една радост и смях, сякаш ми се стори, че реакцията ми спрямо духа малко по-рано е доста смешна, самото напрежение което изпитах, абсолютно излишно и неоправдано. Явно на фона нещо, което не помня, но ми бяха показали, действително ситуацията е била жалка и смешна. Но :) ако помнехме всичко за духа си надали щеше да изпадаме в такива "смешни" за обитателите на духовния свят реакции :)
Събудих се с невероятно хубаво чувство от цялото нощно приключение.
Относно странния сън моя опитен приятел потвърди че Добрите Духове винаги защитават и пазят онези, които работят за благото на другите. Докато го правим, няма зъл дух, който да може да ни стори нещо!
И тук спирам моята история, макар че не остана време за последния случай.
За финал ще споделя какво ми се случи първата сутрин след рождения ми ден - нещо, което сякаш затвори цикъла на изпитанията през предишните 40 дни.
5 часа сутринта на 6ти Юли (2015), след като гледах филм до призори и вече трябваше да заспивам:
- Само си затворих уморените от дългото гледне очи, но все още не бях заспала, ума си ми беше активен, когато изведнъж се усетих, че се нося над леглото. Разпознах го веднага - ОИТ - опитност извън тялото - защото два пъти ми се е случвало досега спонтанно веднъж на 14 год. възраст и през есента на 2013 г. Усещането за безтегловност и плуване не може да се сбърка. Но в същия момент се случи нещо абсолютно ново за мен. Много силно ускорение усетих. Все едно онова "тяло" с което плувах развиваше невъобразима скорост през нещо, което изглеждаше като синева, или синьо слънчево небе. Толкова силно беше това ускорение, че го усещах почти физически. В същия момент съзнанието ми разсъждаваше доста трезво, с по-голяма концентрация и чистота от всякакви ненужни мисли. Дадох си сметка, че е нормално поради твърде интензивното усещане за ускорение, едно непознато за мен чувство, и поради факта, че аз очевидно нямам контрол над тази скорост, нито знам къде отивам и дали ще се върна, осъзнах, че нормалната реакция е да се получи страх. А в този момент ясно осъзнах, че не бива да допускам поява на страх. Но имайки предвид човешкото ми мислене и предразположености към страха, трябваше да действам превантивно. В този момент ми дойде идеята да си представя, че вместо към това непознато безкрайно синьо пространство аз се нося към определена цел - образа на Исус, а след него веднага включих и Дева Мария отворила ръце сякаш до нея и до нейната прегръдка трябва да стигна. Веднага ми подейства, усетих огромен товар да се смъква, олекнах, почувствах облекчение, а до тогава не си давах сметка че нещо ми тежи. Тълкувам това като очистване от страха, защото явно е имало начален процес на формиране на страх. радвам се как съзнанието ми запази самоконтрол и реши проблема със страха, използвайки налични знания за ефекта на образите и висшата енергия, която символизират.
В следващия момент сякаш също толкова бързо започнах да се спускам и да летя надолу обратно към леглото.Скоростта беше толкова неописуемо бърза, че имах усещането че всеки момент ще се разбия в собственото си тяло :)
Може би хора, на които се се случвали този тип астрални пътувания, сега се усмихват на моите дълги описания и разсъждения. Но това преживяване наистина беше голям подарък за рождения ми ден.
Чувствата, които преживях никога няма да ги забравя.
Денят ми след това беше доста емоционален, смесица от тъга по онова, което изпитах и благодарност, че въобще го преживях, макар и за кратко.
