Показват се публикациите с етикет ползи от регресия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ползи от регресия. Показване на всички публикации

вторник, 21 ноември 2023 г.

Покана към всички стари клиенти на регресиите и онези, с които сме имали само разговори

Здравейте приятели и последователи, търсачи, хора интересуващи се да узнаят повече за теми като прераждане, духовен растеж, поправка на кармични дългове и еволюция на душата.

Идват светли празници и ми се иска тази година да ги запомним с нещо, което наистина всеки да почувства по-различно. От опита и разговорите с всички вас, които срещам през регресиите, забелязах, че най-ценното е, когато чуете споделен опит и нечия история - как е помогнала регресията, какви осъзнавания човека си е направил, как това му е допринесло да живее живота си по-добре и с повече разбиране, как самия човек се е променил към по-добро...

Искам да отправя покана към всички мои минали от преди години или наскорошни клиенти да ни дарят малко от своето ценно време и да ни споделят един анонимен разказ за своя живот и как се разви след регресията, забелязали ли са някакъв ефект въобще от нашата среща, от разговора и разглеждането на миналите животи, чувстват ли промяна след получаване на отговори от Духовния си Водач.

Това ще бъде един великолепен подарък за нас - защото, ако си спомняте и вие преди да се решите на регресия, сте били повлияни от нечии споделен запис, нечия история, която съм публикувала на сайта и в Ютуб. 

Има хора, които още не са се докосвали, а изпитват объркване, лутане и им е мъчително да разберат лабиринта на живота си. Много би им било полезно просто да прочетат или чуят нечии отзиви - но не от мен, а от вас, които имате подобни на тях житейски ситуации.

Аз самата на много места вече съм споделяла и още продължавам да споделям от своя опит за да е полезен. Но чувствам и от няколко месеца ме тегли в тази посока - да поканя всички, които ценят регресията и които още си спомнят своето преживяване, да ми напишат отзив и малко споделяне.

Факт е, че през годината мнозина от вас ме потърсиха да им пратя наново записа, който сме правили преди доста години, за мен това е знак, че спомена ви е съкровен и ценен, че там нещо сте почувствали, което храни душата и не сте го забравили и отхвърлили.

Онези, които биха желали да се включат - ето как бихте могли в две стъпки.

Моля ви на първо място, ако си спомняте, да ми опишете каква беше онази стара мотивация, която ви бе довела да търсите регресия - житейски въпроси ли бяха, проблем с член на семейството, здравословен проблем ли, или решения, които е предстояло да вземете и т.н. Просто за да можем да въведем онези, които ще чуят историята по-късно в какъв контекст е било вашето духовно търсене преди години. 

И като втора стъпка - как премина регресията, как се почувствахте и резултата  след това, как продължихте с живота.

email: pavlinanikolova_reg@abv.bg

Messenger: https://www.facebook.com/pavlina.s.nikolova/

Viber: +359 897 472 933 

WhatsApp: +359 897 472 933

Може да ми пишете на имейла или да ми изпратите аудио в Месинждър, Вайбър, Уотсап, както ви е по-лесно спрямо ежедневието. Аз ще споделя материалите по-късно на този сайт, ако разбира се има желаещи да направят такъв подарък на всички нас, но ще ги прочета с моя глас, за да се запази максимално вашата анонимност.

Споделения преживян опит е наистина най-ценния подарък.

За всички последователи и приятели следващата година съм подготвила един подарък, за който за сега ще запазя тайна, но до тогава ми се иска по Коледните Празници благата дума и споделената опитност да сгреят още нечии душички, които сега в момента страдат и се измъчват от хиляди съмнения, въпроси и самота.

Вярвам в доброто сърце на всеки един, който спира и чете тези материали. Често българина е възпрепятстван да прави парични дарения, както много от западните хора, но ние можем да си даряваме нещо много по-ценно - приятелски споделеното преживяване.

Обичам ви и ви благодаря от сърце предварително и от името на онези душички, които ще докоснете с всяка ваша дума на споделяне...

сряда, 27 април 2022 г.

Когато искаме да си помогнем сами

Вместо да споделя поредната регресия, която ще представлява интерес за няколко дена на онези от вас, които следят работата ми, бих желала да ви насоча към нещо много по-ползотворно за вас. Нещо, което да ви остави истински урок в душата и да ви накара дълго след това да размишлявате... а защо не и да събуди жаждата за още такива уроци и обяснения. 

Знаем, че всички се вълнуваме от информацията за истинското състояние на нас като души, за пътя ни преди да дойдем тук, и след като си тръгнем от Земята.

Знаем че и всичко, което преминава през регресия се филтрира от самия човек и неговия ум, спрямо обхвата и широтата на познания, които до момента човека е усвоил. Именно за това има разлики в регресиите, за това звучат различно.

понеделник, 15 юни 2020 г.

Урокът на Болката - за физическото и духовното изцеление и смисъла на болката

Днес, след една прекрасна среща, макар и виртуално, и работата ми с една жена, ми се иска да споделя един хубав текст за размишление на всички нас.

Често срещаме толкова много изпитания в живота си, борим се с всякакви трудности, проявяваме упортство, понякога и инат, за да получим целите си. И в цялата забързана надпревара забравяме да поспрем за миг и да поразмишляваме над знаците, които Бог ни изпраща - било в неслучайните затворени врати, било в думите на някой близък или далечен приятел, че дори и неприятел, в интуитивното ни чувство, което сме заровили някъде там под дебелите пластове на желанията си.

Минава време, години на битки... накрая като едни ранени войни разбираме,

петък, 2 юни 2017 г.

За успеха и провала или трудността на духовния човек да приеме диагнозата

Това е личен разказ за нелекия, но много ценен път на един жена, с която работихме в регресия. След регресията се отключи пострегресивно състояние, в което започва по всяко желано време да влиза сама в регресивно състояние и да получава нужната насока. В друга тема ще сподели някои свои регресивни истории, но сега започваме с това, което се e случило с нея, преди да стигне до мен.


сряда, 18 ноември 2015 г.

Множествена склероза, карта на уроците по пътя на една душа, регресията на Н

В последните няколко години всички чухме какво е МС,  множествена склероза. Заболяване, за което преди сякаш нищо не се знаеше, или поне не стигаше до вниманието на обикновения човек заровен в собствените си дела.
И преди да срещна героинята на моя разказ вече бях срещнала темата в живота на познати хора. Виждах борбата им и търсенията им.

А преди два месеца регресията на една млада жена направи най-доброто, което може да поиска някой в това състояние – очерта една карта. Тази карта може да отведе всеки независимо дали е в подобно здравословно състояние или не, на едно пътуване и вглеждане в себе си, което само би му помогнало да разбере миналото си, мотивите си, чувствата и емоциите си, и на какъвто и етап да се намира, просто да бъде честен пред себе си, за да си даде поне шанс да се справи.
Тя имаше смелостта да потърси дълбоко навътре, да погледне честно към личността си без страхове как ще бъде прието, какво ще си кажат другите... Рядък пример за решимост, откровеност и в същото време смирение.
С нейно разрешение този материал става публичен, за да помогне на други хора. Вътрешно съм уверена в нейната сила и знам, че тя ще продължи да помага по своя си начин, там където Бог я постави в живота.

След един доста дълъг разговор с нея, в който ми разказа почти всичко за себе си, очертахме всичките и въпроси до момента, преминахме към същинската регресия.
Никога не определям какъв период или живот да се покаже на човека в регресия. Не е и нужно. Самия разговор, който правим преди регресията насочва духовните водачи какво търси тази млада жена, какво има нужда да види и те решават в крайна сметка кой е най-подходящия живот, най-подходящото време и място, спрямо въпросите и нуждите, които има тя сега.

Първото място, на което се озовахме с нея е една полянка с хълмове и възвишения пред нея, обширно и някак продълговато място. Поглеждайки към себе си Н. Забеляза, че е жена, имаше малки женски крака.

Н: Усещам я младо момиче, което иска да учи, да види, любопитно е.Усещам че искам да уча, хубаво усещане е.
П: А кое я кара да се чувства толкова добре?
Н: Ще види нещо хубаво, има приятно очакване.
Тръгваме с нашата млада героиня зад хълма, където сякаш очаква да види някой когото познава и не само това. Може би беше влюбена.
Продължаваме напред и откриваме малка изолирана къщичка, в която има само една старица. Но се оказва, че не е това човека, когото младата жена иска да изненада с появата си. След няколко часа чакане:
Н: Там има едно младо момче с тая баба. Но аз не знам защо стоя към вратата, все едно ще си ходя. Бабата продължава да се тюхка, а той си стои и гледа, никаква реакция. И аз се чудя какво да правя. Не ми е толкова интересно вече. Това е човека, който исках да видя, но явно не се е държал, както съм очаквала. Не е толкова отворен, колкото аз бях към него.
П: Безразличен ли е?
Н: Абсолютно. Прилича на отегчен тинейджър. Разочарована съм, не се случи това, което исках. Излизам си и тръгвам към селото. Не срещнах това, което очаквах.
Оказва се, че „селото”, в което отива момичето всъщност е малко градче.
П: А тя има ли работа, в такава възраст ли е?
Н: По-скоро да. Иска да и е интересно. Но и в градчето е скучно. Няма адреналин, няма тръпка. Сега отива там за да се разсее от това глупаво чувство, което усеща. Явно съм търсела нещо интересно, живец, но не съм го намерила и сега ми е глупаво.
П: Тя не преживява любовно разочарование, нали?
Н: Не.
П: Тогава да не е търсила просто някой буден младеж за да си общува?
Н: Абсолютно.
Прехвърляме се в дома и по време на вечеря:
Н: Хубав, лъскав дом. Имам си кученце. Но пак ми излиза като сегашно време. По-добра е къщата, не като при онова момче, където беше много простичко, селско и обикновено... Има една жена. Тя слага масата, а момичето е седнало. Не усещам да и е майка, по-скоро е обслужващ персонал.
П: Къщата голяма ли е?
Н: Да, тази стая е просторна, а тя е само малка част от голямата къща.
П: А къде са родителите и? Живи ли са?
Н: Да, живи са, но не са там. На друго място са. Сама съм, има едно кученце и тази жена.
П: Имало ли е период в живота ти, когато сте били повече хора в къщата?
Н: Мисля, че така сме си живели. Скучно. Самотно. Нямала съм с кого да общувам.
П: А тя какви чувства изпитва към майка си и баща си? Далеч ли са те от нея?
Н: Те живеят наблизо, но не са толкова близки. Аз съм в град сега, а те може би са в онова село, което видях. Но там нямаше какво да ме привлече, скучно е.
П: А тя как се изхранва, не видяхме работи ли нещо?
Н: Изкарва си сама парите, мисля, че всичко е постигнала сама.
Минаваме по-напред във времето до важен момент:
Н: Ходи и чете книги в някаква библиотека. Това и харесва. Пак сама я виждам. Сама и чете книги.
П: Ето от къде е твоето чувство в настоящия живот, че все нямаш време за себе си, че нямаш време да четеш. Явно тогава си имала много време за четене. Тя на колко години е сега?
Н: Двайсет и няколко годишна е. Не знае какво да прави със себе си.
П: Има ли някой близък, приятел?
Н: Има някой, който я чака някъде там. Спокойно чака тя да приключи. Някакъв мъж. Тя е спокойна с него. Но няма особено чувства към него. По-скоро той към нея има по-силни чувства.
П: Интересното е, че хем ти я виждаш сама почти през цялото време, а сега, когато има един човек до нея, тя не се раздава напълно в тази връзка? По-дистанциран човек ли е тя? По-хладна ли е в чувствата си?
Н: Да. По-скоро е вглъбена в някакви други неща, свои си, и се е затворила така.
П: Не е ли самотна? Не е ли по-интересно да бъде сред другите хора, да се забавлява с тях?
Н: Иска, обаче не знае как да го постигне в живота.
П: А какво мисли тя за нейния приятел, този мъж, който има някакви чувства към нея?
Н: Той е човек спокоен, търпелив. Ще направи всичко за нея, и тя го знае.
П: Малко скучно описание. Все едно брат си описваш?
Н: Да.
Преместваме се напред във времето след години, когато е по-зряла жена:
Н: Болна е. Имам чувството, че тя има някакъв проблем, въпреки че е спокойна, същата е, не се е променило нещо кой знае какво.
П: Физически подвижна ли е?
Н: Да, да. Но знам, че има някакво заболяване.
П: Има ли някой с нея в този период от живота и? Или живее още сама в къщата си?
Н: Не тя работи нещо сред хора. Дори бих казала работи с хора.
П: А това състояние не и ли пречи?
Н: Не мисли много за това.
П: А това понижава ли качеството на живота, който води?
Н: Все още не. Чувства се добре и си работи. Не мисли за това, оставя го на задаен план.
П: А тя променила ли се е за тези години? Този любопитен дух все още ли е у нея? Преди все търсеше някакъв адреналин.
Н: Мисля, че общуването с хората и доставя тази енергия. Скучното ежедневие го прави по-шарено.
П: Тя сякаш не драматизира това заболяване?
Н: Не.
П: А нейните родители къде са? Тя знае ли какво става с тях?
Н: Те са все още там и си живеят в това селце.
П: общуват ли?
Н: Рядко. Тя не ги търси много. Те се опитват да влязат в контакт с нея, но тя няма такава нужда.
П: Те защо я търсят?
Н: Може би да напомнят за себе си, че ги има. Те не и дават нищо.
П: Странно е, че и като беше по-малка тя, те пак не присъстваха.
Н: Да, едни такива хладни отношения, не съм ги усетила като по-близки.
П: А те, родителите, появяват ли ти се като образ, или само усещане, че ги има?
Н: Представям си ги такива едни чернички. Не знам душите им ли са такива, или те.
П: Тя различна ли е, светла ли е?
Н: Да, да. Те по-скоро са черни отвътре.

*Това може и да е признак, че нашата героиня в онзи живот се чувства толкова различна от родителите си, че чак ни го показва като външен контрастен образ. На нищо от регресията не бива да се гледа и тълкува буквално. Много неща са просто знаци за емоциите, които трябва да се излекуват в душата на младата жена в регресия. Всичко е като един огромен пъзел, който тепърва бяхме започнали да сглобяваме, но до края щеше да разкрие истинското си значение и да осветли всички тъмни места и подтиснати чувства в душата на Н.

П: А на този етап тя разбрала ли е защо те са такива?
Н: Не се замисля, избягва да мисли по темата. Отърсила се е , така я усещам.
П:  А тя някога мислила ли е за брак и деца, за нейно собствено семейство?
Н: Не.
П: А защо? В града вероятно е виждала семейни двойки.
Н: Хладна е. Не и трябва. Така си е решила. Тя е малко като вълк единак. Мисли, че си е самодостатъчна. И може би за това работи с хора. Иска да усеща някакво движение около нея.
П: Ако и работата и не беше такава, то сякаш нищо нямаше да има. Тя доволна ли се чувства? Щастлива ли е? Сякаш се е лишила доброволно от някои неща?
Н: Да, така я усещам. Не е доволна от начина, по който и протича живота.
П: А не вижда ли какво трябва да промени, или че липсва нещо?
Н: Май ще го намери сред хората, с които работи – някой човек за себе си.
П: Но осъзнава ли вече, че и липсва и иска?
Н: Да. Човек до себе си иска. Ще го намери сред тези много хора, които отиват при нея. Някаква услуга или помощ търсят от нея.
П: До този момент не избягваше ли тя самата това?
Н: Не е срещнала човека.
Отиваме напред до последния ден от нейния живот:
П: Как се чувства тя сега?
Н: Спокойна е, има деца и децата и са около нея. Тя е възрастна жена, а те са големи.
П: Значи е успяла да създаде семейство.
Н: Да, щастлива е, децата и са с нея.
П: Добре, нека я помолим да направи сега тя една равносметка на живота си. Може ли да усетиш как тя оценява в този миг, живота, който е изживяла? Защо избра по такъв начин да го изживее?
Н: Ами щастлива е. До един етап от живота си не е правила нищо лично за себе си. В един момент е открила щастието и в крайна сметка си е създала това, което и е липсвало, създала си е семейство, има си деца. Не едно, а две виждам. И е спокойна. Дори има и мъж там до нея.
П: А успя ли да изпита чувства, да се свърже емоционално с някой. С този човек например?
Н: Да. С бащата на децата си, да. Щастлива е.

П: Това е голямо постижение. Нали преди това тя се чувстваше самодостатъчна, не искаше да има семейство и връзка.
Н: Щастлива е и децата и са усмихнати, ведри. Не страда никой, няма тъжни.
П: В първата част от живота си сякаш тя беше по-центрирана в себе си и странеше от хората, а после е успяла ад го преодолее и се е свързала емоционално с друг човек. А работата ли изигра роля тя да се промени?
Н: Да. Така го усещам.
П: А онова заболяване, което тя имаше в по-зряла възраст?
Н: Преминало е. Аз го усещах като бучка някъде по гърдата. Явно го е преборила някак си неусетно.

* Много интересен детайл дава Н. От книгите на Луиз Хей знаем кога се появяват бучките в гърдите – при проблем във връзката майка-дете .

П: Тя сякаш нямаше добри отношения с майка си (и родителите въобще)?
Н: Не, нямаше добър контакт с родителите си. Но интересното е че всичко е както сега, близко е до нещата в моя живот. И къщите, и хората, и дрехите, и аз и всичко!
П: А виждаш ли някакъв паралел с нейния характер? Ти каза, че тя не търси и не се свързва с хората? В по-ранния период каза, че не изпитва чувства и че е по-студена? В настоящия живот ти самата чувствала ли си се по подобен начин?
Н: Преди не. Преди бях едно щастливо, добричко, спокойно дете. Бях влюбена, имах приятели. Обаче много често съм ги наранявала и тях. Бях си малко надменна, така да се каже. Имах си и външност, имах си всичко, печелех парите си сама.
П: Значи част от сегашния ти живот е подобен на миналия живот? Преживяла си вече част от нещата?
Н: Сама се издържах. Не съм очаквала от нашите нищо. И може би леко надменно с приятелите си. Не го мислех като истинско чувство. На разстояние...
П: Когато беше този период от живота ти, по-добре ли се чувстваше? Чувстваше ли се в свои води или в контрол на нещата?
Н: Не мислех за нищо, спокойна. Не се замислях наистина, въобще. Реех се някъде там. Беше ми хубаво, че изкарвам сама парите си и сама се издържам. И не зависех нито от приятел, нито от нищо. Бях спокойна.
П: А имало ли е момент от живота ти, когато е имало такава зависимост? Като дете например? Когато още не си била достатъчно голяма, за да започнеш да работиш и да не трябва да искаш нищо от никой?
Н: Да.
П: Сега разбирам защо ти е било добре в другия период, когато си била независима.
Н: Да. Бях си болна, но си работех, грижех се, издържах се. Имах сериозен приятел тогава, но той ми беше малко скучен.
П: Това със скуката пак го е имало, така ли? Този подтик към откривателство, любопитство имаше ли го у теб?
Н: Да, да. Искам адреналин. Само това си мисля, че искам живот.
*Това съм го виждала у хора преди и пак имаше тази същата зависимост – иска живот, адреналин, живец, а вътре не допуска никого, една изолация и самота, дистанция от всякакви истински чувства и отношения, които биха създали този адреналин и емоции. Без да отвори сърце и душа човек не живее истински и никога не би успял във външни стимули да намери това, което търси.
П: Добре, но ние видяхме, че жената си осигури този живот чрез семейство. Това първоначално изглеждаше невероятно за нея. Изглеждаше, че тя самотна ще си умре, защото такъв и бе начина на живот. Но на по-зряла възраст се промени, поиска и си намери партньор в живота.
Н: Да. Отпусна се. Позволи някой да бъде до нея.
П: А преди това е имала бариери?
Н: Явно да. Сега всъщност тя е постигнала независимост, изкарва пари е намерила човека, който да не ограничава тази независимост. Просто да бъде до нея, да я обича и да поддържа свободната и воля.

* Явно за нея независимостта в живота беше твърде важна. Не само в миналия живот, а и в настоящия, за който спомена, че доста прилича на миналия. Колко е странно – точно това, от което най-много се страхуваше – зависимостта – идва в нейния живот посредством едно заболяване, което в някои отношения, ако не и изцяло в един момент, можеше да я постави в зависимо положение. Дали пък за някои души урока не беше именно в това – да съумеят да се облегнат на нечие рамо, да се доверят, да допуснат толкова близко до себе си друг човек?

П: Добре, а ти можеш ли да видиш партньора и там? Каква енергия е този човек?
Н: Добър човек, готин. Отворен за живота.
П: Понякога човек успява да разпознае някой, който вече присъства в живота му тук в настоящето, независимо от връзката, пола или външния вид в миналото. Напомня ли ти той, на някой, когото познаваш?
Н: Може ли това да е сестра ми? Свободен, отворен, подкрепящ дух.
П: Да, щом тя ти идва в съзнанието.
Н: Много силен стълб, когато искаш винаги ще те подкрепи. Ако нямаш нужда, ще те разбере. Ще каже „Да, действай, ти можеш.”
П: Браво, това обяснява от къде идва вашата хубава силна връзка в този живот. Това е валидно и за всяка силна връзка на обич и подкрепа. Такива отношения не се изграждат само за един живот.
Преминаване момента на смъртта:
П: Добре, нека сега видим, когато за физическото тяло на онази жена там е настъпила смъртта и идва края на онзи живот, и момента когато душата реши да си излезе от онова тяло... да видим как се чувства нейната душа. Какво чувства и мисли и как гледа на току що приключилия земен живот в тяло?
Н: Удовлетворена, спокойна.
П: Като след добре свършена работа?
Н: Да, да.
П: А тя защо се чувства така удовлетворена? Помни ли каква работа искаше да свърши в този живот? Какво трябваше да научи от всичко преживяно?
Н: ... че сам човек не може да се справи с живота, има нужда винаги от някой до себе си. И че децата са най-ценното.
П: Първото, т.е. желанието ти за независимост и самостоятелност не е лошо, но не трябва прекомерно в него да се акцентира, а трябва да позволиш да има някой до тебе?
Н: Да.
П: И децата – най-голямото богатство...
Н: Те винаги ще те разберат, ще те подкрепят.
П: А в настоящия живот какво ти беше мнението за децата, преди когато беше най-независима, в онзи период?
Н: Нямах отношение. Другите ги щипят, стискат ги. Аз чак толкова не съм се вживявала. Не съм го преживявала изобщо по този начин. По-късно вече дойде промяна в моя живот – срещнах съпруга си и си казах: „Той може да бъде баща на детето ми.”
Прехвърляме се в друг живот, където да потърсим още полезни отговори за Н.
П: Как изглежда там сега?
Н: Зелено, птички, полянка, равно място и дървета наоколо. Ден е и е пролетно, приятно. Аз съм боса на полянката, краката са малки.
П: Да погледнем нагоре, тялото ти какво е?
Н: По-скоро е някакво раздърпано, накъсани дрехи, парцалива пола.
П: А момиченцето колко е голямо?
Н: На 13г.
П: Как се чувства тя в този момент?
Н: Безгрижна. Въобще не обръща внимание на това как изглежда.
П: Много хубаво чувство, човек да е така свободен.
Н: Да.
П: И то не е свързано с някакво материално притежание или с това дали изглеждаме красиви...
Н: С дълга чорлава коса.
П: Нека се огледаме с нея. Може ли да усетиш тя някъде наоколо ли живее? Да я помолим да ни покаже нейния дом.
Н: Наоколо е, но тя се е отдалечила. Сякаш си играе, а дома и там някъде назад е останал в далечината.
П: Да се прехвърлим сега да видим къде и с кого живее?
Н: Някаква студена мрачна каменна къща. Аз съм вътре. Седнала съм на някакво столче около огромна маса.
П: Обстановката нещо от старо време ли е?
Н: Да, прилича ми на време, когато е имало такива войни. Баща и е там в стаята. Суров е, и той с накъсани дрехи и бос.
П: А обстановката по-бедна ли е?
Н: Да. Има само една голяма каменна маса, един стол и пейки може би. Всичко е каменно. Всичко е сурово, студено и неприветливо. Бащата е прав, прави нещо, ходи, обикаля.
П: А момичето какви чувства изпитва към него? Как го гледа?
Н: Страхопочитание... Едно такова, по-скоро неприятно чувство.
П: А той с какво чувство гледа на дъщеря си?
Н: Суров. Тя изпитва страх от него.
П: А в това домакинство няма ли някаква жена, или някой друг с тях?
Н: Жена му, нейната майка. Но тя се грижи само да му осигури прехрана, да може той да ходи да прави нещо...
П: Може би той работи нещо, но изглежда, че много бедно живеят?
Н: И тя е парцалива, майката. Много е първобитно. Оскъдни във взаимоотношенията много! То им личи и по външния вид. Такива са и от вътре.
П: По-груби отношения...
Н: Да, да.
П: Но момиченцето изглежда различно, видяхме я сякаш изпитва любов към света, към красивите неща, природата?
Н: Да, така го усещам. Много жизнерадостно хлапе.
П: А в този период тя има ли някой, който чувства близък?
Н: Животинче. Също полага грижи за цветя, цветенца, птички и тревички. Все едно така е избягала и е намерила сред тях семейство. И с това се занимава. А баща и някъде ходи, нещо прави.

След период от няколко години:

Н: Щастлива, все си е така буйна и щастлива. Определено има някой до себе си, мъж. Но е много щастлива и такава лудичка, дива.
П: Какъв и е живота в тези години?
Н: Живее по-добре със сигурност, много по-хубаво с този човек до себе си. Той е младо момче, явно са съпрузи. Облича се с хубави дрехи.
П: А тя спомня ли си детския период? Би ли могла да ни отговори на няколко въпроса? Защо живееха така парцаливо тогава, от бедността ли беше или има друго?
Н: По-скоро го усещам като бедност на душата. Било е от неглижиране на всичко, и на емоции, и на чувства, на детето, на външния вид, на къщата и всичко наоколо.
П: А при другите хора по онова време така ли е било, или само в тяхното семейство?
Н: Наоколо са живеели само такива хора.
П: Но това момче сякаш е от друго място, той май няма такива привички?
Н: Той е по-изискан, по-благ, благороден, израснал добре.
П: В този период от живота тя с какво се занимава?
Н: Грижи се за едно дете, ама то не е нейното. Тя ходи и му помага, грижи се за него. То си има животинче и тя си ги е хванала и си ги обгрижва.
П: Това малко ми напомня за нея самата, когато тя беше малка и си имаше животинче...
Н: Тя е много щастлива.
П: Дали това не лекува нейните рани в душата от липсата на внимание и грижа, когато е била дете, това че помага на детето и му дава, каквото сама не е получила?
Н: Много е щастлива и мъжа и позволява. И виждайки нейното щастие и той е спокоен. Не я спира.Тя е намерила човека за себе си със сигурност. Те все още нямат собствени деца. Може би тепърва ще имат, брака е от скоро.
Поглеждаме напред във времето, когато жената е в по-зряла възраст:
Н: Тя живее с мъжа си. Той определено е аристократ. Живеят на хубаво място, някакъв замък. То си е типично за онова време, но изглежда по-приветливо, защото е с хубави хора вътре. А момченцето, за което се грижеше тя, вече е голямо момче. Пораснал е и е  много щастлив. И е до нея, около нея. Живее с тях. Те нямат собствено дете. По-скоро това е детето, което е до тях.
П: Можеш ли да усетиш момчето, каква е тази душа?
Н: Много позитивна, хубаво дете.
П: А жената как се чувства, не е ли нещастна, че няма собствено дете?
Н: Щастлива е, много уравновесена, спокойна. Обича си това дете като свое. Не усеща липса.
П: Душата на момчето напомня ли ти на някого?
Н: На детето ми.
П: Твоето момченце от настоящия живот?
Н: Да.

Минаваме още по-напред във времето до последния ден от живота на жената:

Н: Сина, който е отгледала е до нея, но той вече е с жена и свое дете. Внучето и е още пеленаче. Тя не е на толкова пределна възраст, но мъжа и е починал. Тя е сама, обаче е спокойна и щастлива. Отново се чувства удовлетворена, въпреки всичко. Израснала е, намерила е своя път и своето щастие и е живяла достойно живота си. Спокойна е.
П: Това е много хубаво. Понякога хората не могат да погледнат и така да оценят живота си и да са благодарни.
Н: Достойно. Направила е всичко, каквото е могла за себе си, за това дете и въобще.
П: Може ли да ни каже какво се беше случило с родителите и? Продължила ли е да общува с тях, след като напусна дома си?
Н: Не. Тя се е омъжила и е заминала на това по-хубаво място и ги е оставила.
П: Те са си умрели там, така ли?
Н: Да. И са починали все такива сурови, не-мислещи...

Пренасяме се през сцената на смъртта, в момента, когато душата на възрастната жена решава да напусне вече тялото и земния живот:

Н: Удовлетворена е.
П: Не тъжи ли, че оставя долу сина, внучето...?
Н: Не, защото знае, че той се е реализирал, има семейство, спокоен е, щастлив е. Това е най-важното за нея. Той не тъжи. Той също е спокоен за майка си.
П:  А душата защо си избра такъв живот, да се роди в семейство на толкова сурови хора, в което нямаше почти никакви нормални отношения?
Н: Трябваше да се научи да не е глезена, да израсне по тоя суров начин и да види каква е лошата страна на живота. И после тя си осигури всичко останало, защото беше позитивна и знаеше че ще се развие по хубав начин живота и. Този период с майка и и баща и я подготви да бъде по-позитивна, тези сцени да преминават покрай нея и да не им обръща внимание, защото тя знаеше, че те ще отминат и тя ще бъде на едно по-добро място. А това другото ще остане някъде там.
П: От къде е имала тази силна вяра, въпреки лошите условия е останала оптимист?
Н: Да.
П: Интересно е, че и при двата живота, които видяхме в регресията, видяхме промяна, отстояване. Но никъде не видяхме душата да изпитва чувство на вина или самообвинения за нещо. Това, което при теб сега е по-силно. Може би защото в миналото няма основания за вина, душата премина спокойна, без съжаления...
Н: Не изпитах чувство за вина нито в първия, нито във втория живот.
П: Мисля че е много хубаво да запомниш това усещане за душата от втория живот, която и в най-лоши условия да се намираше като дете, имаше вяра и оптимизъм и успя да се придвижи натам, накъдето иска стъпка по стъпка. Дори когато условията изглеждат отчайващо и зависят от някой друг, в случая - родителите и.
П: А сега имаш ли някакъв образ за душата?
Н: Виждам я отгоре, душата се рее свободно, спокойна и щастлива, удовлетворена. Изглежда като някакво размазано облаче.
П: Можеш ли да усетиш тя знае ли сега на къде да поеме? Има ли някой, който да я посрещне?
Н: Малко момче, дете в тинейджърска възраст. Някъде там назад в миналото. Това е племенника ми. Сега аз съм той, това което той изпитва и усеща в настоящия живот. Аз се прехвърлям... не знам как да го кажа.
П: Продължавай, ще се изясни. А каква е била неговата роля? Защо все едно си на негово място сега? Какво е преживял този дух? Защо идва той да те посрещне?
Н: Объркано момче, самотно момче. Няма си много близки хора, наистина близки. Много жизнерадостно.
П: Ти виждаш прилика между твоя минал живот и настоящия негов, така ли?
Н: Младо момче, свободно, щастливо. Живота е пред него, очакващо, искащо да учи... Да, това е, искам да уча.
П: Близки ли сте в настоящия живот с племенника?
Н: Да, определено. Баща му е човек, който не може да бъде до него. Има си една майка и аз.
П: Не са случайни тези неща. Когато липсва бащата, това е място, в което детето може да пусне Бог, най-големия, най-силния Баща. Обикновено такъв живот отваря детето към духовното.
Н: Усещам, че хубави неща го очакват.

Среща с духовния водач:

Н: Може ли да е с образ на конче?
П: Може, коня не е никак случаен образ. Символизира Висшия Аз, а ти си първия човек, който спонтанно облича тази енергия на духовния водач в такъв образ.
Н: Бягащ кон, кафяв. Млад и силен жребец, здрав.

*Направи ми впечатление колко ясно беше подчертан облика на добро здраве, жизнена сила и мощ в образа, който Н. виждаше. Именно това, от което тя се нуждаеше най-много като енергия. Обикновено духовния водач подава първото си послание чрез енергията, която човек първоначално усеща или чрез самия си образ, който приема.

П: Как усещаш тази енергия, кое е първото послание, което излъчва към теб?
Н: Да съм здрава, силна, кипи живот, енергия. Само ми говори – Вяра, вяра, вяра, вяра. Очите говорят – много е силно: „Момиче, вяра и надежда. Това е.”
П: А защо беше нужно духовния водач да покаже на Н първия живот, който видяхме – на онова момиче, което повече стоеше само, не контактуваше с родителите си, а после реши все пак да има свое семейство.
Н: Трябваше да се научи тогава.
П: На какво? Сякаш в началото чувствата не бяха развити при нея и слагаше дистанция между себе си и хората?
Н: На това да бъде себе си, независимо каква е да бъде себе си. Това трябваше да научи. Нищо, че е различна, нищо, че е самотна и няма приятели. Да отстоява въпреки това, където и да било, себе си.
П: Значи е била различна още тогава. За това ли не са общували с родителите? Чувствала се е различна от другите?
Н: Да.
П: Тя сякаш в началото подчиняваше живота си на тази различност, слагаше сама дистанция между себе си и родителите си (видяхме че няма желание за общуване). Но после нещо се измени, когато стана по-зряла. Накрая успя и да работи с хора и момче да си намери.
Н: Там мина през болестта като.. тя не я усети.
П: А защо и се случи онова заболяване? Беше ли важен урок?
Н: Беше, защото това я срещна с онези хора.
П: Онези хора, сред които ти я видя да се чувства добре. Нямаше ли да се случи, ако първо не се беше разболяла?
Н: Да, сигурна съм.
П: Значи тя не се е била променила преди заболяването? Това омекотяване на сърцето, приемане на различността и премахването на дистанцията е станало в резултат на заболяването?
Н: Да.
П: А защо духовния водач ни показа втория живот, на това жизнерадостно момиченце, което израстна в сурово семейство. Какво трябва Н да възприеме от онзи живот?
Н: Да бъде момиченце, да мисли като дете.
П: Както тя се радваше на живота нищо, че беше в тези парцаливи дрешки?
Н: Да. Да запазиш това в теб, да не го забравяш.

*На детето в нас, което може в миналото да не е получило любов, или грижа, или достатъчно внимание и окуражаване, сега ние самите трябва да протегнем ръка и да му дадем. Не да се отнасяме сурово и критично, по модела на родителите например, а да бъдем за него любящата подкрепа, която тогава не е получило. А колко малко хора го правят. Получава се, че предаваме себе си. Веднъж ако родител ни е предал, ако е постъпвал с нас несправедливо, то ние вече пораснали често сами към себе си го правим, изоставяме себе си и се отнасяме като мащеха с доведено дете.

П: А може ли да ни каже духовния водач, защо в настоящия живот на Н, която е била тихо и кротко дете, готово да помага винаги в домакинството, защо бащата винаги е обвинявал децата в семейството за всичко, което се случва? Не е ли виждал тази добрина в нея?
Н: Липса на правилна стратегия от моя страна за това кое е правилно и кое не, каква роля да играя. Мисля, че е неправилен път в това отношение. Не е бил това пътя, по който да постигна някои неща, но все пак съм доволна от това, което се е случило с мен в крайна сметка.
П: Интересното и при двата живота е, че сякаш момичето беше бунтар. В първия показан живот живееше сама, независима, отделно от родителите си. Приличаше на човек, който ще тропне с крак и ще направи каквото си е наумил. А в настоящия ти живот при тези хора проявяваш една кротост, послушание, типичното добро дете, която обаче май е нехарактерна за теб, съдейки по миналите животи?
Н: Не е било правилно според мен. И все пак ме е направило това, което съм.
П: А може ли да ни обясни духовния водач защо родителите сякаш са едно цяло, а децата все едно са отделени от тях? Майката преди всичко е угаждала на бащата, съобразявала се е с него, децата не са били на първо място. Което всъщност се показа и в миналия живот при онова семейство, където бяха сурови, парцаливи, и бедни от към взаимоотношения и майката там пак се грижеше само за мъжа си,
Н: Само отчужденост усещах. Трябва да се науча да се справям сама. Това е. Усещам го. Да не разчитам на някого.
П: А помниш ли тези две жени, към края на живота им, таяха ли у себе си някакви негативни чувства към техните родители?
Н: Не, имаше спокойствие в това отношение. Осмисляне на нещата, приемане по-скоро.
П: От тази гледна точка, може ли да ни посъветва духовния водач – кое би било най-правилното поведение на Н към нейните родители от тук насетне? Трябва ли тя да довърши, да приключи някаква работа по линия на кармата с тях?
Н: Те имат нужда от спокойствие. Да ги успокоя. Да не мислят, да се освободят, както и аз съответно. Когато те се успокоят и аз ще съм спокойна. Ще си кажа – ето те са си хванали пътя и аз съм свободна от тях.

*Това се случва често, когато една душа има да научи урока да не се вкопчва, да излезе от едни отношения или ситуация. По някаква причина Н чувстваше отговорност за родителите си, въпреки че те бяха причина за много психически тормоз изживян в детството. Може би тя, по-скоро детето в нея, което още се чувстваше жертва и имаше нужда от лечение и любов, се беше вкопчило в тях и в миналото несъзнателно. А това минало трябваше да бъде освободено и да приеме нещата спокойно, както го бяха постигнали жените от показаните животи.
 Никой не може да научи уроците на друг, било то дете, родител, приятел. Само страдание си причиняваме, когато обвързваме своето спокойствие с условието другите „да си хванат пътя, да се успокоят”. А точно в това може да е техния урок и по тази причина да им е по-трудно. 

*При моята сестра също се беше получил подобен казус. Оказа се, че в минал живот е била раздвоена между любовта си към майка си и мащехата си, които сега всъщност са наши майка и баба. Напрежението между тях се беше запазило, макар и поставени в отношения родител-дете, но у сестра ми се чувстваше голяма отговорност, чувство за вина, че при тях нещата не вървят и това влияеше силно на личния и живот. Но това е ненужно, погрешно чувство, не водещо до нищо градивно. Ако някой от вас е в подобна ситуация ето какво може да ви помогне:

Усамотете се за десетина минутки и затворете очи. Представете си, че при вас идват поотделно образите на хората, с които имате съответното тежко чувство за вина и отговорност. Ако знаете за свой минал живот с тях, ползвайте образа, който са имали тогава, ако ли не, ползвайте сегашния им облик за да се свържете с тяхната енергия. Както стоят пред вас излъчете към тях всичко, което чувствате, което малкото дете във вас е преживяло, както и онова, което заради тези отношения, се е отразило на живота ви като възрастен човек. Все едно пълните една сфера с енергия – енергията на всичко онова, което бихте искали да им кажете, собствените чувства, тежестта, която усещате, вложете своите съвети към тях, обичта си, грижата си, но им покажете и как е нужно и защо е нужно всеки да поеме по своя път за да се развиват душите. Представете си, че изпращате тази сфера, тази енергийна топка към тях и наблюдавайте образа им. Много неща проличават в такъв момент. 

Много често един аспект от нас е вкопчен в дадено минало. За това същата процедура трябва да се направи с тази част от нас, с тази част от душата, която страда – било заради някой неуспешен минал живот, заради болезнена ситуация, неизживяна любов в миналото, или заради неправилната постъпка на някой в настоящия ни живот. Трябва да освободим себе си като поговорим с онзи аспект в душата, който е свързан с това болезнено минало и го убедим защо е по-добре да продължи напред. Реванш винаги има, възможности, шансове се дават за балансиране на кармата, но правилния път за това е чрез прераждане, а не като стои една душа вкопчена в една болезнена сценка, защото това е равносилно на смърт за душата – застой и липса на всякакво движение и промяна, това е най-страшното за душата. 

Много често през цялата 2015 година ставах свидетел на подобни неща в регресия. Това е като обсебването – но е само-обсебване на душата в нещо, което не желае да пусне, а което същевременно силно я наранява. Дори да не сте сигурни има ли го и при вас, ако имате крайни емоции, държите ли от години нещо в себе си, ако не пускате от живота си някой минал партньор, дете или родител, само-обсебването вероятно е част от вас. Причините обикновено се коренят и в други животи, не само настоящия. Една част от душата е вкопчена в даден обект или ситуация и има нужда да и се помогне да се освободи и да продължи напред. А това може да се осъществи по гореописания начин. Така и при вас ще спрат да идват емоциите, които онази вкопчена в миналото частица ви е изпращала, ще спре прекомерния страх и напрежението, които е проектирала към вас, заради собствените страхове и неуспехи, които вероятно е преживяла в минал живот.

Отклонението, което направих мисля, че е съществено и важно. Духовните търсения и анализ на животите на Н повдигна някои добри въпроси, често срещан проблем у много хора.

Обратно към разговора с духовния водач:

П: А духовния водач може ли да ни каже как Н да се освободи от тази тежест в отношенията с родителите, чувства го като бреме? И ако съвета беше да ги успокои, то как да внесе спокойствие у тях?
Н: Като работя със себе си. Като се възстановя и съм силна, енергична и будна, и успявам да бъде тук и сега. Ако мога да постигна това със себе си ще мога да им го предам и на тях.
П: Ти можеш да бъде пример, но те могат или да вземат от примера ти или да го подминат. Насила нищо не могат да научат. Можеш само посока да покажеш, да го видят у теб, ти как се справяш.
Н: Да, абсолютно. Това ще ми бъде голямо удовлетворение наистина, ако аз се справя и те го видят от мен и ме оставят!

*Може би разболявайки се от МС младата жена беше стартирала урок за родителите си, беше се случило едно разтърсване, което вероятно донякъде ги беше извадило от техния свят, в който си бяха само те двамата – съпрузите, които видяхме, че в миналото деляха децата от себе си. Това чувство у Н, че не я оставят, че са неспокойни за нея, и някак и тежат тези отношения,  може да се обясни, ако съвестта им се беше посъбудила, но пък сега нямат контрол над обстоятелствата, нито над болестта. Едно чувство за вина, което вероятно напрягаше отношенията с Н., усещането, че не са добри родители, че нещо някъде са пропуснали да направят за нея. 

П: Казваш да видят от теб, че се справяш и да те оставят... Това предполага една революционна промяна у тях и техните възгледи. Защото това напрежение, което ти си усетила в себе си и което го има у тях, трябва да се освободи – нуждата да се харесаш на другите, да мислиш първо какво ще каже обществото, всички тези най-стари модели на мислене и убеждения.
Възможно е ти да го постигнеш, да освободиш себе си и да привлечеш онази енергия, радостта, която парцаливото момиченце чувстваше, щастието от всяко малко нещо, без да гледаш общественото мнение.
Но не бива да обвързваш щастието си с тяхната реакция. На тях първоначално може и да не им хареса промяната в теб. Защото тя отрича начина им на мислене. Трябва да приемеш и да разбереш, че това е нормална реакция на някой, който го е страх да пусне познатото старо и да приветства новото. Това е твоето истинско освобождение – да ги приемаш без условия, без да търсиш тяхното одобрение и с една вяра. Вяра, че с времето те могат да видят, че ти действително си много добре по този нов начин и сами да се отпуснат, да видят, че не е толкова страшно да се живее спокойно и в радост с всичко, което идва в живота ни.
Но е важен примера. Няма друг начин да предадеш спокойствие на някой, освен да му покажеш, че спокойствието човек сам си го осигурява и е въпрос на гледна точка към живота. И наистина от теб зависи.
Както ти си осигуряваш и напрежението. Валидно е и обратното.
П: А има ли някакъв урок, който в настоящия живот трябва да научат двете сестри от своя баща, защо са избрали точно него за свой баща?
Н: За да бъдат силни.
П: Защо у Н го има този тип „ангелско” поведение, да бъде все добра, но в същото време е позволила на приятелки да се възползват и да потъпкват чувствата и?
Н: Защото не уважава достатъчно себе си.
П: А от къде идва липсата на уважение, при условие, че има успехи, независима е? Омаловажава ли нещата?
Н: Родителите са го потъпквали.
П: А в техните очи все пак не се ли появи уважение при твоите успехи?
Н: Не, не.
П: И никога не си го видяла досега у тях?
Н: Не.
П: Знаеш ли, обаче, това е един омагьосан кръг. Ако ние си наумим и искаме точно определен човек да ни уважава, сякаш провокираме точно обратното. И каквото и да направиш, каквато и награда да донесеш в къщи... може да не видиш одобрение. И то не е, защото дълбоко в сърцето си те не ти се възхищават. А защото за някои хора това да признаят явно, че някой друг е успял, че различното от тях дете е постигнало голям успех по различен начин от техния собствен път, в който те вярват и следват цял живот, това за някои е като да зачеркнат целия си живот и да отрекат себе си, вярванията и убежденията си. Особено ако има его, ако има гордост, това не може да се случи. Има и родители, които не се страхуват да приемат, да признаят пътя на другите, на различните от тях. Но те са вече на едно по друго ниво на съзнанието.
Н: Не трябва да е интересува тяхното мнение.
П: Не си прави изводи, че не те уважават дълбоко в сърцето си, само заради онова, което ти показват. По-скоро това им е реакцията на самозащита, защитават стария си начин на мислене и действие. И си права, че не трябва да те интересува мнението на никой. Всъщност единствения, пред когото трябва да се отчиташ е Бог. Пред Него трябва да се чувстваш чиста, Неговата правда да следваш. От там ще ти идва голяма сила. За това е важно ти какво чувстваш и знаеш в сърцето си, а не какво казват околните.
П: Защо у Н се появява на 13 г. възраст това заболяване на кръвта, при което тя не може да се съсирва и над 10 години остава с нея?
Н: Защото не си е обръщала достатъчно внимание, както родителите и, неглижирала е.
П: Т.е. това, което те са имали като поведение към теб, ти също си го проявявала към себе си.
Н: Явно. Безхаберие. Аз съм си го направила.
П: Май на душата не и е харесало и ти е дала сериозен знак. А може ли да ни кажат как така внезапно изчезва?
Н: Защото се обичах. Обичах се. Може да е било за кратко, но... Влюбих се, когато срещнах моя съпруг. Тогава имах още леки признаци, но малко след това изчезна.
П: А в този период, когато беше влюбена имаше ли го и стария начин на мислене?
Н: Бях много бодра. Просто забравих заболяването. А преди аз си го знаех, че е там и си го мислех от време на време. И си го поддържах явно по някакъв начин. Той ме обичаше и ме харесваше.
П: Напълно, такава каквато си?
Н: Абсолютно, абсолютно... И аз се обичах.
П: И така трябва да бъде. Какво се случи обаче? В кой момент спря да се виждаш по този начин?
Н: Почувствах, че той... обичаше ме по същия начин, и ме харесваше. Но не знам, прокрадна се ревността! Ревността дойде в мене и уби всякакви... Глупаво беше.
 (вижте накрая на разказа какво казват някои специалисти за описаните тук симптоми и заболявания и техните причини)
П: Ето това е. Значи урока ти е свързан с любовта. Защото ревност има, когато възприемаме другия като материален обект. Все едно е твоята любима вещ.
Н: Това е детското, детското. Детенце, което не си дава играчката.

П: Ти пак си същия човек, който мъжа ти обича, но ревността много сваля вибрациите. Ако ти наистина обичаш този човек, трябва много добре да си помислиш и да осъзнаеш страха си. Ако той в един момент спре да те обича и да речем има чувства към друга жена... има само едно нещо, което можеш да направиш – пълно приемане. Няма борба, нищо друго не можеш да направиш, не и срещу любовта. За любовта не можеш да се молиш. Ти ако я имаш в себе си – ти ще продължиш да я носиш, ще продължиш да го обичаш, и това не зависи дали той е до теб, или извън живота ти. Любовта е работа на Бог. Тя не идва по наша воля, нито си отива, когато ние кажем. Можеш само от сърце да му пожелаеш – На добър час! И да го пуснеш да бъде щастлив и да обича. Може да ти е тъжно гледайки назад, да си спомниш, но трябва смирението да е най-много в теб. Защото пред Божийте неща само можем да се смирим. Чувствата са силно нещо и трябва да ги уважаваме. Истинската любов почти я няма на Земята. Нашето е его любов, притежание. А истинската любов е пускане, свобода, обич без претенции и условия. Не трябва да се самообвиняваш, а да разбереш и себе си и другия. Сама виждаш колко е силна любовта, как преминава в духовния свят и душите я помнят. Ако някой трябва да научи някакъв урок в любовта, то му се случва – или среща ревността, или той среща любов извън партньорството, в което се намира. И в двата случая душата учи. Ако изградиш у себе си това състояние, тази вибрация на приемане на всичко, каквото дойде в живота, на уважение към себе си и към пътя на душата на другия, то ще имаш покой. И любов ще има в живота ти. Имаш контрол над собствените си реакции, не и към изкушенията или провокациите около съпруга ти. Понякога такива изпитания сближават хората, преживяват ги заедно.

П: А духовния водач може ли да ни каже от къде идва чувството за вина в настоящия живот на Н? В миналите животи не видяхме да съжалява за нещо.
Н: Потъпквала съм хора и не се гордея с това. Когато си добре и всичко ти е наред. Аз бях като един нарцис. Толкова си бях самовлюбена, че потъпквах другите. А когато бях малка се грижех за другите. Имах различни периоди. До един момент съм защитавала дори хора, които нямат възможности, подиграват се с тях. Никога не съм го правила, даже ми е било отвратително подобно отношение. После в един момент дойде тинейджърството, в тези години се разхубавяваш. Започват да те забелязват, да ти правят комплименти Ти порастваш...
П: А това вече е едно изкушение за егото, за гордостта.
Н: Да, ето развиваш се в работата. Харесват те, уважаван си, харесван. Повтарят ти колко си добър, колко си харесван. И ти „растеш”, „растеш” и в един момент „Туф!” и падаш и се съсипваш. Всичко губиш.
П: Защото същественото е това, което е отвътре.
Н: Да, не го разбираш. И някой ти казва – Хайде, да го разбереш сега!
П: Да, вероятно до този момент винаги на базата на външното си  изграждала мнение за себе си, думи на хора, външност. Хубавата външност също е един вид голямо изпитание. Или те приравняват към един тип момичета...
Н: Да, така е. Глупави. И това съм го изпитала.
П: Както се казва, всеки си носи кръста и никой не знае точно какво е да си на мястото на другия. По-скромните и обикновени момичета често искат да са на мястото на по-хубавите, но нямат представа какво означава това. Никой не може да носи чуждия товар.
Н: Такава е поуката, че уж имаш всичко, а то е привидно. В един момент някой ти казва: „Я чакай, да ти вземем това.” И ти ставаш един нещастен.
П: Точно това е нужно. В липсата на нещата да видиш кой си, че струваш нещо сам по себе си, без външните неща. Само така може човек да види наистина и да обикне себе си за това кой е той, а не какъв мислят другите, че е, как е облечен, какво е тялото му или социалното положение.
Н: Трябва да извървиш пътя, трябва. Няма как да го научиш иначе. Такива хора се разпознават.  Хора минали през някакво изпитание.
П: По-различни са, по-сърдечни, по-чувствителни.
Н: Абсолютно. Разбиращи стават такива хора.
П: Това е най-високата вибрация – състраданието. Ти вече разбираш чуждата болка и можеш да се поставиш на мястото на другия. За това е Исус е казал, че най-силно е милосърдието и чрез него се изкупуват множество грехове, т.е. много наши грешки можем да изплатим проявявайки човечност, грижа към човек в нужда. Хубаво е че ти имаш вече това развито сърце. Изстрадала си си пътя до тук за да го отвориш. От тук насетне използвайки тази сила от сърцето към други хора ти можеш да поправиш много неща.
Н: Искам да помагам.
П: И стигаме до важния въпрос – има ли някаква мисия в този живот Н? В каква сфера да се насочи, професионално или като допълнителни занимания, интереси?
Н: Работа с хора определено! Да ги обнадеждавам, мога да давам надежда.
П: Това е най-ценното.
Н: да вдъхвам вяра. Искам това да правя.
П: В началото на срещата духовния водач не каза ли точно това: Вяра, вяра, вяра?
Н: Да, има хора, които имат нужда наистина. Не съм аз човека, който има нужда.

* Тук за мен е най-голямото доказателство за промяна и израстване на Н в нейния живот. Да успее въпреки тежкото си заболяване да усети, че други хора се нуждаят от помощ и окуражаване, които може да им даде. Когато човек спре да мисли какво иска за себе си, а насочи енергията си за това какво може да допринесе за другите.

Н: Има много хора, които имат нужда от това. И ако мога да го правя ще бъде наистина удовлетворена.
П: А защо в живота на Н идва множествената склероза, това заболяване, което се отразява на движението и?
Н: Липса на увереност да отстоява себе си по правилния начин. Не по тоя грубия, недодялания, а наистина правилния начин. Да намериш себе си и да отстояваш, това, което можеш. И да се развиваш. Да уважаваш себе си. Да се откриеш и уважаваш.
П: Но вече толкова години продължава това заболяване. Може ли духовния водач да ни каже защо и е толкова трудно да намери това себе-уважение? Кое е най-трудното в това изпитание и би променило гледната и точка?
Н: Желанието да те обгрижват.
П: В теб ли е имало желание да те обгрижват? Като едно дете, когато иска специално внимание и да му се показва любов?
Н: Да, да.
П: Ако МС се е появило за да предизвика вниманието на околните към теб, макар и по този неправилен начин, интересното е защо хем очакваш обгрижване и любов от другите, хем все още на себе си не го даваш? Не е този начина, докато го няма в теб, все ще ти е недостатъчно вниманието на другите. Излъчваш това и към другите. Търсиш любовта, но енергията ти издава към другите,  че ти сама не си я даваш. Другите са просто огледало, отразяват нас самите и се държат така, както ние със себе си, макар и по-често да не го осъзнаваме.
Добре да помолим духовния водач за съвет, какво би помогнало на Н да се излекува?
Н: Чувствам само движение. Много движение, движение. И да танцувам също. Аз танцувах страхотно преди. Сега не мога и ми липсва.

*И метафоричното значение на думата трябва да се вземе предвид – движението е символ на промяна, на нови идеи, да допуснем неща, които преди сме отхвърляли, да сме смели във всичко.

П: Опитай да си набавяш това, което ти липсва с визуализации. Да свикне ума ти, че има танци, че има движение, бягане, дълги разходки в планината. Повтаряй тези кадри и измисляй нови, в които ти е приятно. Защото ти каза, че и преди си била свикнала, че имаш онова заболяване на кръвта, самото ти мислене за него го е поддържало. Дори сега, докато мислите ти са в здравето, ти ще даваш на подсъзнанието усещането за пълно здраве, все едно му го отпечатваш до момента, в който приеме, че това е реалността, а не другото. С много силна вяра, че каквото и да дойде към теб в твоя живот е най-доброто за душата. То винаги е. Напредъка, който душата може да постигне особено в големите изпитания, е много важен.
П: А защо се появява в живота на Н настоящия и партньор, точно година преди МС (с който видяхме, че се случваше урока на ревността)?
Н: Да поддържа вярата и да ме учи да бъда себе си, да не се предавам.
П: Учат ли нещо в споровете, защо Н се чувства притисната?
Н: Търпение и смирение. Много съм експанзивна и трябва по-кротко да реагирам на нещата. На това трябва да се науча.
П: А появата на бебенцето, тази бременност и то в състояние като МС, която според някои може да е опасна, но на теб ти е давала много сила и си успяла? Защо идва тази душа?
Н: Ще го повторя пак... но ... вярата. Вяра! То поддържа този огън, тази сила. Вяра, сила и надежда, успех, усъвършенстване.
П: Тогава се е получило добре със забременяването, мобилизирала си се с тази цел да го износиш и симптомите на МС са намалели. Може би трябва сега още по-голям смисъл да намериш, още по-сериозна и важна работа в допълнение към грижата за сина... за да натежи този смисъл пред душата, да реши да поостане още малко тук. Никой не знае кога ще си тръгне от този свят, но правиш ли нещо в помощ на другите, то Господ ти помага и поддържа да правиш това.

*Когато една душа реши, че си е свършила работата или напротив, че личността е спряла и е изоставила работата и пътя си окончателно, занимавайки се с други неща, много бързо идват я болест, я инцидент – и душата се връща там, от където е дошла. Ако няма развитие а е само застой, то душата не желае това. Предпочита да се оттегли и да се върне пак, но като си даде нов шанс, чрез ново прераждане.

Н: Мисля, че това ще ми помогне много. Вярвам го много. Изпитала съм го.
П: Господ винаги помага, когато някой е полезен.
Н: ... и полага усилия.
П: Да. Ангелите  и Добрите Духове (както ги нарича медиумът Шико Шавиер) винаги са отворени и търсят състрадателни хора, които искат да вършат добро, които окуражават събратята си в нужда. Ти само правиш първата стъпка, останалото е помощ Отгоре.
Н: Въпроса е кой ще го поеме?
П: Страдащи хора на този свят има много. Въпроса е ти просто да си го пожелаеш от сърце. Това провокира верига от събития и хората, които имат нужда ще те намерят. Ще започнеш да ги срещаш и да усещаш от добра дума ли имат нужда, от изслушване ли. Това е много силно. Вярата, която ти можеш да вдъхнеш на друг човек, всъщност усилва и твоята собствена вяра.
Н: Детето ми точно това иска да ми каже: Да мисля като дете, като него. Да бъда свободна в тая насока и спокойна. Да разсъждавам леко за живота! Да съм по-позитивна и да гледам напред. Сила!
П: По един нов начин да заживееш живота си – по-лек, по-уверен.
Н: Мисля че той ще ме научи на това.
П: Има ли нещо което искаш да попитаме допълнително?
Н: Въздействам ли му лошо на него по някакъв начин? Много е важно за мен той да се чувства много добре. Аз съм добре, ако и той е добре.
П: Какво имаш предвид под „въздействам ли му”?
Н: Често се караме със съпруга ми и това става пред него, пред детето. Усещам, че го товарим детето. Дете е, обаче ми се струва, че му въздействаме.
П: Да, децата реагират. Този въпрос е често задаван. Той разболява ли се често?
Н: Не, не яде.
П: Много е важно твоето спокойствие, ти си силно свързана с него. Трябва да смириш избухливостта и да възприемеш по-лека гледна точка за нещата, за да бъде и той добре. Заради дребнавости и перфекционизъм съсипваме любовта, отношенията си... Ако се стремим към перфекционизъм, то трябва първо да започнем с душите си, а накрая да гледаме околния свят.

*Н се беше изнервила покрай майчинството, стоене сама вкъщи и изолацията от хора. Съвсем нормално се чувстваше и при проява на каквото и да е налагане от съпруга много бързо избухваше натрупаната в нея потискана енергия.

Н: А ти ме съветваш да поема някакъв път, докато се върна на работа или...?
П: Да, защото за излизане от депресия на един човек най-доброто винаги е да се заеме с нещо, да си създаде нещо свое, да има лична сфера на действие. Нещо, което да те кара да се чувстваш осмислено. Да не се възприемаш само в ролята на майка и домакиня. За пример ще дам моя приятелка, която по време на майчинството разви сладкарските си умения. Първоначално беше хоби, но стана голям професионалист. Най-ценното, е че това я съхрани психически, чувстваше се полезна в нещо, в което си е само нейно поприще. Изгради увереност в себе си, и дори да я махнат от работа, когато се върне след майчинство, тя вече има изграден бизнес.
Н: Има спокойствието, да.
П: Ти се чувстваш пълноценен, открил си, че имаш някакви качества, някакви силни страни. Това никой не може да ти го отнеме. Те винаги ще са си в теб, само ги развивай. Нека съпруга ти си ходи на работа, но проблема е в това, че ти не ходиш. Не се чувстваш пълноценна. А за тази цел трябва да намериш своя начин за изява. Ето в интернет много майки пишат, споделят и допринасят за всички нас със полезна информация. Техния труд и отделено време за да пишат стига до толкова много хора в нужда. Такова нещо може да те накара да се почувстваш много добре, независимо, че може никога да не разбереш до кои хора е достигнало и как точно им е помогнало. Колкото повече правим, даваме, служим, с каквото Бог ни е надарил като умения, качества, таланти, толкова по-щастливи може да изживеем живота си, независимо какви са изпитанията ни. Дори човек да се мисли за обикновен, има ли състрадателно сърце това е всичко, което е нужно. Само една дума за окуражаване може да спаси човешки живот. А това никак не е малко.
И това и теб ще те зарежда. Независимо, че си майка с малко детенце. Но ето, ти имаш личен опит и разбираш как се чувстват майките, разбираш как се чувстват и хората с МС. Дори само да споделиш своята смела постъпка – забременяването, раждането на сина ти – това ще окуражи и вдъхне вяра за живот и у други хора с това състояние. Това каква Надежда е! Как усилва вярата на всички. Без страх – какво ще си помислят за мен...
Какво ще си помислят за теб ли? – Ще си помислят, че си един пионер, една смела душа, която не се страхува да заявява нещата открито, да проправя път за другите. Това е истинското – да запалиш искрата у другите и да повярват и те, че могат да постигнат много. Много е опияняващо това чувство, голям адреналин е. Все едно скачаш в пропаст, не си го правил преди, не знаеш какво ще стане, но знаеш, че е твой дълг заради другите.
Н: Да, да, да. Усещам
П: Усещаш ли за какво говоря? Истинския живот е това. Живеца, който търсеше. И ставаш по-уверен в резултат. Формира се едно ново Аз, което никой не може да ти отнеме, стабилно, изградено на здрава основа от лични преживявания и изпитания. А най-ценното е, че хората наистина вярват, когато човека, който им говори лично е преживял изпитанието. За това ти си най-вещия човек в твоята си сфера, където са твоите изпитания и уроци. Не е въпроса да чакаш да се излекуваш, и чак после да тръгнеш да проповядваш на другите... Не. Докато ти наистина принадлежиш към тях и живееш като тях, то най-силно въздействие ще имаш. Много по-дълбоко ще успееш да се свържеш със сърцата им и ще предаваш любовта и утехата. Божествената енергия, която преминавайки през теб към тях, ще лекува и зарежда и самата теб!
.......................
Н:
„Аз съм добре, регресията много ми помогна, още и още я прослушвам,
щастлива съм, че я направихме."

"Павлинка, здравей! Пиша ти, за да ти кажа - продължавай да правиш това, което правиш, защото помагаш много да знаеш! Точно слушах за пореден път регресията си и отново открих върху какво да работя със себе си. Помага ми определено това. Добра си, продължавай все така!”
..........................

При няколко случая на хора с МС видях, че е имало или още има проблем с кръвта, нещо, което едва ли е случайно.
Ето какво казва Луиз Хей за МС и за проблемите с кръвта. Онези, които наистина търсят честно отговори и не ги е страх ще помислят и ще си дадат сметка кога се е появявало описаното, ако го е имало в живота им. Другите ще отрекат напълно - това не са те, те това го нямат и никога не са го чувствали. Но помислете кой от двата типа реакция е по-печеливш за болния човек?
Множествена склероза – Закостеняло мислене. Коравосърдечие. Желязна воля. Липса на гъвкавост. Страх.
Кръв – радостта в тялото протичаща свободно. Проблеми = липса на радост, отсъствие на движение на идеи.
Тромбообразуване – възпиране потока на радостта
Ще добавя и нещо което е свързано с ревността и способността да се движим
Полиомиелит (пак заболяване възпрепятстващо движението) – парализираща ревност. Желание да задържиш някого.


вторник, 16 септември 2014 г.

Достоверност на преживяването в регресия - гледна точка на човек с дългогодишна практика в Опитностите извън тялото и осъзнатото сънуване

Когато правя регресии срещам хора с различен опит и минало вариращо от никакви практики до дългогодишна работа в някои от най-трудните сфери като Извънтелесни Преживявания (Опитност Извън Тялото по Робърт Монро) и осъзнатото сънуване.

Резултатите при всеки от тях са интересни. Но е много ценно да се види разсъждението и наблюдението на човек с практически опит в някои сфери, които изискват много повече смелост отколкото е нужна за една регресия. (Опитностите извън тялото са много полезна и интересна практика, но и доста трудно постижима (но това да не обезкуражава заинтересованите). Повече за нея може да прочетете в трилогията на Робърт Монро - "Пътуване извън тялото")


Следния разказ е гледната точка на мои клиент, с когото работих Август месец 2014 г.



Оригинално публикувано в: http://obe-bg.com/index.php?PHPSESSID=539d253sfkkonbfkc92li9j287&topic=2093.msg7651;topicseen#msg7651


"Наскоро си направих регресия при Павлина Николова. По нейна молба описвам впечатленията си:
------------
В началото Павлина ми направи профил. Състоеше се в задаване на въпроси за моя живот, как съм го живял, какви са подбудите ми, целите ми и т.н. Имам ли въпроси, които бих искал да задам, когато съм в Контакт. 

Когато пристъпихме към работа се чувствах вече леко уморен от много говорене. 
Тя ме сложи да легна и преминахме през уводната част, свързана с дълбока релаксация на тялото и съзнанието. 
Когато ме качи на "облачето" се почувствах наистина лек и във фаза. 

Кацнахме.
Трябваше да се огледам. Видях босите си крака. Бях гол, само по една бяла роба. В началото ми беше трудно да определя полът си. Накрая се избистри - жена! Намирах се сред останките на цивилизация, цялата погълната от зеленина. Беше много тихо, можех да усетя вятъра в дългите ми коси. Павлина ме попита дали наблизо има плаж /преди да започнем й бях разказал да някои от спомените си, до които имах достъп/. Оказа се, че наистина има плаж. Жената беше от същия спомен само, че сега регресията позволяваше по-детайлно навлизане. До преди това споменът ми беше някак мъглив, наситен с емоции, но не и ясен. Регресията направи възможно навлизането като в осъзнат сън. Разходих се по познатият плаж, поплувах сред лазурните води, а после влезнах в къщата. 

След някои уточняващи въпроси се прехвърлихме към смъртта ми. Оказа се, че съм умрял от старост в сънят си. Малко преди това имах на моменти съмнение дали не си измислям. Павлина ме успокои да продължа. Първата най-силна индикация за достоверността на случващото се беше, че усетих лежащото си тяло много старо. Ръцете ми бяха сбръчкани и цялото ми тяло беше немощно. Физическото усещане беше толкова силно, че едва ли можеше да става въпрос за илюзия така, че се поотпуснах. Когато умрях и се отделих от тялото си видях къщата си отгоре. Заливът по залез слънце беше много красив. Павлина ме попита дали някой ме посреща. Усетих, че някой ме вика в далечината. Но аз бях спряла да погледам залеза. Тук се случи второто потвърждение за мнителният ми ум. Разплаках се. Усетих една много дълбока тъга, която ме натъжи силно и сълзи да се стичат от очите ми. Павлина ме попита какво правя и й разказах, че ми е тъжно защото осъзнавам как всичко ще свърши. Залива ще изчезне един ден, папагалчетата, животните, всичко.... 

Но трябваше да продължа напред. Някой ме викаше. Когато продължих.... навсякъде имаше облаци и светлина. Там ме чакаха ТЕ. Не виждах всички само първите редици. Мъжът ми и той беше там, но някак встрани. Той беше моя наставник. Толкова се зарадвах да го видя. Посрещнаха ме с нещо, което би наподобило на земята ръкопляскания. Бурна радост и еуфория. Като парти за завръщането на отколешен приятел, който се прибира в домът си. Всички го чакат и сега го приветстват. Цялата светех, вече нямах форма. ТЕ също. Видях сред тълпата по сиви форми и по-светли. Моята светлина беше като, че ли най-силна. Блестях като Залеза! И тогава ми се изясни още повече. Аз носех Залезите с мен! Изпълних мисията си и бях крайно щастлива. Всички бяха доволни от мен, а наставника се усмихваше встрани и наблюдаваше със задоволство. Всички моменти на щастие, на радост, когато ходех по пясъка или плувах в морето, когато галих малките животинки...а вечер гледах залеза.... и така цял живот... ето това носех с мен... и светех цялата, формата чак се губеше, бях наситено сияние от светлина.... Всички бях щастливи, че успях да изпълня мисията си и да донеса обратно сред Нас огромна хармония и покой. Цял живот в съзерцание. 

Павлина ме насочи към друг живот. Веднага изникна стар спомен. Явно настояваше и той да бъде разгледан и детайлно избистрен. Бях старец, пред портите на огромен хотел, в стар стил. Тя ме върна назад... на младини бях....работяга..., който беше разбрал, че само с работа не става, трябва и такт, усмивки, радост! Така и бях успял да се издигна дотук. Живота ми беше за пример. Бях доволен от себе си. Не съжалявах за нищо. Учех се да управлявам хора. Знаех, че за да управляваш добре, трябва да не се забелязваш. Колкото може по-малко да се месиш. Достатъчно беше просто да давам импулс, да зареждам хората с радост, смях. Да им показвам прецизност и точност, и те напълно самоинициативно се мъчеха да оправдаят гласуваното доверие. Имах две момчета и жена. Вече големи. Всичко ми беше като по конец. Обичах да се изтупвам и да се пъча понякога със златната си верижка на часовника. Бях в крак с модата. Навсякъде в хотела цареше живот и клиентите бяха с доволни усмивки. 

Последните ми мисли бяха, че съм стигнал върха на изкусното управление, когато мога незабележимо да се оттегля и никой дори няма да забележи, че ме няма. Това ме изпълваше с огромно задоволство. И последните си дни ходих само колкото да навестявам любимата си обстановка. Умрях бързо от парализа. Няколко дена неподвижен на легло и всичко приключи. Бях щастлив. Усетих, че се завръщам справил се добре!

Павлина ме насочи към място, което да ми е приятно. Видях парк. Тих и спокоен. Навсякъде пейки. Тук таме се разхождаха хора. Още преди да ми каже да седна, аз седнах. Каза ми да си представя, че сега ще говоря с Наставника си. В далечината се появи човек, който бързо де приближи.... не знам защо се преместих.... исках да седне отляво. Само оттам се чувствах удобно. Той се настани до мен. Не беше познато лице. Висок, сух човек, с големи сиви очи и дълги пръсти на ръцете. Косата леко плешива. Погледна ме. 

Това беше третия път, който затвърди колебливият ми ум в достоверността на случващото се. Не очаквах да усетя неодобрение!!! Същисах се! Той излъчваше, че този път....не е доволен от мен. Дотук съм се справял много добре, натрупал съм нужната информация, от която СМЕ имали нужда за Пътя. Можел съм да се върна обратно, ако съм искал. Но щом съм решил да остана...ще трябва да продължа. /той говореше за един труден момент от живота ми, в който  си мислех, че умирам...тогава получих голяма подкрепа именно от Цялото...и информацията, че съм дал достатъчно и дори да се прибера ще бъдат доволни/. Откровено казано не очаквах неодобрение!!! Всичко друго, но не и това. Разбира се, нямаше място за спор, защото виждах всичко, което и той вижда. И на мен също не ми харесваше! Каза, че трябва да спра да търся вниманието, което не съм получил като малко дете...Така е трябвало да стане и да не се отклонявам от Пътя си. Ако ще търся Любов да е само от Цялото и връзката с Него. И още други неща ми каза, които ми беше много трудно да преведа. Беше си сериозен урок. Показа грешките ми и какво трябва да променя.

 Предадох на Павлина една малка част от цялото общуване. Една част запазих за себе си, а друга просто нямаше как да преведа на думи. 
Накрая я попитах "Искаш ли нещо да питаш за себе си?" Знаех, че в този момент чрез мен тя можеше да получи достъп до всяка една информация, която лично я вълнува. Може би не го очакваше и в крайна сметка каза "Не".
----------------------------------------
Беше полезно! Изясних си мъгливи спомени и получих нова насока. Успях да си отговоря и на въпроси, които занапред ще вълнуват умът ми. След регресията Контакта е много по-тесен. Чувам неща и понякога съвсем директно общувам. Второто внимание се поотключи. Благодаря ти!  


И още един допълващ коментар, споделен във същия форум:

По отношение на самата регресия... Имах някои притеснения, тъй като не взимам всичко за чиста монета. На няколко пъти си мислех дали не си въобразявам разни неща, тъй като Павлина не работи с хипноза и нивото ми се струваше повърхностно - говорех с нея със затворени очи...след релакса. Някъде в началото ми се приходи до тоалетната. В момента когато изплувах да отида се оказа, че всъщност само съм си мислел, че съм на повърхността, защото излязох от някакво много далечно и дълбоко място. Чувствах се като пиян. Силно замаян и едва ходещ. Щом легнах фииуууу и пак бях във Връзка.

Втората сериозна индикация, която поуспокои съмняващият ми се ум, беше когато усетих телесно, че съм стара жена. Чисто физически се усетих старица, която лежи. Толкова силно, че бях готов да се обзаложа, че ако отворя очи ще видя старо тяло. 

Третия момент беше, когато старицата умря. Щом се обърнах да погледна живота си и заливът долу в ниското.... ме връхлетя толкова силно чувство на тъга, че се отрониха няколко сълзи от очите ми. 

Четвъртия момент беше когато извикахме Наставника. Той се появи и се случи нещо неочаквано за въображението ми. Ако само то работеше определено не бих си измислил такъв развой на събитията. Неодобрението му към мен ми подейства като шок, да не говорим айдентите с които ме засипа, излъчването му и т.н...това определено нямаше как да си го измисля. Още виждам очите му, които ме преследват чат пат през ежедневието ми.... такова силно излъчване и така....ъъъ....зряло! Почувствах се толкова малък, буквално дете, с някакви смешни претенции и незрели желания. Всъщност именно тази част от цялата регресия окончателно разсея всичките ми съмнения. След като вече излезнах от фаза, дни наред усещах с лекота Връзката. В общи линии и сега я усещам далеч по-изострена от преди това.

петък, 27 септември 2013 г.

Ползи и резултати получени при регресия

Някои от ефектите и ползите, които получаваме при регресия




Човек решава лично да премине през този метод по определени специфични причини. В зависимост от различните съдби, ситуации, изпитания, в които се намираме сега, всеки един от нас може да намери различна информация и типа преживяване, което да отговаря на настоящите му нужди от отговори и себепознание.

Тук са само някои от ефектите и ползите, които  хипнотичната регресия прави възможни за един човек. Доколко и какви биха били във всеки конкретен случай зависи изцяло от това доколко отворено и подготвено е съзнанието на самия човек да възприеме и резонира с предаваната информация.

четвъртък, 5 септември 2013 г.

Регресията - само спомени или активация на различни програми, моята регресия


Моята регресия
(П. Николова)

През 2010 година си направих регресия.
Тук искам да споделя някои лични изводи и резултати, които се развиха в живота ми в продължение на 3 години след самата регресия.

Забелязах, че е така и с хора, на които аз съм правила регресия. Явно е нужно време за да се случат някои неща и да разберем по задълбочено какво ни се е показало. Докато не сме ги преживели информацията, която е дадена не се разкрива напълно по смисъл и значение.

Дали всичко, което виждаме са само спомени от минали/паралелни прераждания?

Дали пък не ни се дават да виждаме определени неща съвсем целенасочено за да активират нещо в нас, в съзнанието ни, като подтик за действие в определени посоки...?



Вярвам, че и двете са в сила.

В моята регресия видях 3 различни и сравнително интересни за мен живота. В онзи момент приех цялата информация откъм любопитната й страна, но реално не успях да прозра дълбочината на посланията. Вероятно не бях готова за тях.
С годините започнах да осъзнавам, че нещата, които ми бяха показани тогава, се появяват като енергия, като опитност отново в настоящия ми живот, макар сцената и някои от героите да са различни.

От днешна дата, чак сега, толкова време по-късно разбирам защо ми бяха показани точно тези минали животи и дълбокия смисъл, който имат за настоящия ми живот и уроци.
Описаните животи са само една микроскопична част от всички опитности, които имаме – ако се питате дали и вие имате и колко са животите ви – достатъчно много за да не ви интересуват всичките . Важни са само онези, които имат връзка с настоящето.

Ето какво ми даде моята регресия от Септември 2010г.


1. Първият живот започна със следната сцена - една дълга каменна стена на улица, наблизо виждам жена в черно, роклята и е до горе плътно закриваща деколтето и дълга в старинен стил. Жената изглежда много скромно, сякаш усещам, че живее в един вид по-затворено общество. Каменната стена е странна, сякаш отделя останалия свят от този свят, където е жената.

Когато се опитах да видя някой важен момент в живота на тази жена, се видях сред тълпа хора на някакъв малък площад. Тук вече не виждах жената, а бях нея, виждах през очите й, виждах другите хора около нея, по-скоро раменете и главите им, докато се опитвах да погледна натам накъдето гледаха всички. Наблизо имаше нещо като малък подиум. На подиума имаше мъж. Усещането ми е за мъжка фигура, някой много силен беше това, но не виждах образа. Тогава усетих позната енергия. Този мъж говореше пред събралата се тълпа, те бяха негови привърженици. Неколкократно се опитвах да отхвърля усещането за позната енергия поради факта, че се опасявах да не смесвам настоящия си живот с видените сцени от миналото, но друг образ не се появи за мъжа пред тълпата, освен настоятелното усещане, че това е мъжът от сегашния ми живот, моят партньор.

Той говореше нещо важно и всички го слушаха, а аз бях някак си отзад, почти невъзможно ми бе да си проправя път напред.
Добих усещане, че работя за този човек, сякаш му помагам в нещо, но не само като работа. По-скоро се бях посветила на неговото дело, на това, което правеше и говореше.
Усетих как всичко в онзи мой живот е подчинено на тази идея и тази работа и аз нямам друг живот... Не видях нито семейство, което да е лично мое, нито деца...

Накрая се пренесохме в последния ден от моя живот там. В една малка каменна стая, още помня неравните каменни стени с хладен сиво-кафяв цвят, лежах аз като вече се виждах отстрани като възрастна жена. В стаята, която по-скоро приличаше на манастирска килия,
беше много студено и неприветливо. Нямаше нищо друго освен онова, на което бях легнала.

Когато регресиониста ми зададе въпроса сама ли съм там, има ли някой с мен, имам ли семейство...? Стана ми ясно какво се е случило. Целия си живот бях посветила на онзи човек от трибуната, бях пожертвала своя личен живот за неговото дело... Нямах семейство, нямах никой до себе си. Усетих че съм абсолютно сама, дори нямах усещане за него, къде е ... Бях сама в последните си мигове там.
В мен усещах едно чувство от цялата картина, цветовете, от всичко... Едно разочарование, като че ли бях изпуснала нещо важно от живота.





2. Вторият ми живот – виждам една къща с извито вътрешно стълбище на горните стъпала, на което стои слаба червенокоса жена, с права коса до раменете. Тя изглежда по-съвременно, с панталон и блуза, на около 30-40 години. Тъкмо влиза в една стая подобна на библиотека. Вътре е пълно с книги, по стените на лавици са наредени всякакви книги. Преобладава цвят на тъмно дърво и в средата на стаята, която не е много голяма, има кръгла дървена масичка.
Жената отваря различни книги с дебели кожени корици.

Чувствам я като че ли търси нещо. Сякаш е събрала ценна информация и е накрая на своето търсене. Усещам я близо до нещо, нещо, което мога да опиша само като енергия, знание някакво. Така близо се усеща, че чак осезаемо го чувствам, като да имаш нещо на върха на езика си, но да не се сещаш как се казва точно. Така я усещам и нея. Едно вълнение и нетърпение в нея, толова дълго е чакала да открие това. И има значение, важно е. Добивам усещане, че тя не е сама, че има цяла организация зад нея, с които заедно търсят тези отговори, събират информации (книги, и всякакви други неща) с надеждата те да им дадат крайния отговор на нещо важно, което търсят.

Усещам, че в онзи живот не са го намерили. А бяха много близко. Това, което беше този отговор щеше да повлияе много значимо на хората, усещах го като освобождение, като нещо, което щеше да им махне оковите.. Имам чувството, че в себе си го усетих, много ясно, но на съзнателно ниво до мен дойде само „ех, ако знаеха само, колко близко е било всичко през цялото време, колко е просто и очевидно“... Но и на мен не ми беше дадено да прозра съзнателно какво беше това, което можеше да подейства така на хората... за какво се хвърляше целия този труд по търсенето на това нещо...


3. Третия живот – Оказах се на една красива зелена планета (може да е Земята, но аз никога не съм била на толкова красиво място), пред мен се простираше невероятна гледка, навсякъде зеленина, растителност по-зелена от всичко, което бях виждала до тогава. Но само природа, единствено природа. Аз нямах тяло, нямах форма. Бях енергийна сфера, кълбо, което просто си седеше там или подскачаше с някакво еуфорично чувство на радост и щастие, на свобода. Без никаква мисъл, без мисловен процес, само разтваряне в прекрасната среда и радост от това да съм там.


И трите живота, които ми бяха показани са доста различни един от друг. Най-пълно се разви първият (виж след края на статията за първия живот , който преди 6 месеца просто забравих да добавя), на който успях да видя и самия край – смъртта на жената там. Вторият - жената която търсеше някакво знание, сякаш прекъсна изведнъж. Спряха информацията за него, не успях да видя какво се случва, но добих усещането за несвършена работа, непостигната цел на жената, която търсеше онзи така важен отговор. А третия беше просто като почивка – усещах го като една невероятна релаксираща почивка, радост и щастие, без проблеми и мислене, само спокойствие.


През последните няколко години първия живот се разви като тема и в настоящия ми живот. Още в регресията си тогава аз усетих позната енергия, позната душа. Това беше моя партньор и половинка в настоящия ми живот. Ситуацията се повтаряше, енергията между нас беше точно на ученик-учител, респект и себеотрицание в полза на общата работа, поставяне мнението на другия над всичко... всъщност  абсолютно същото, което видях да върши жената от регресията за своя Водач, сега си давам сметка, че и аз съм правила. Виждам онази жена в себе си и своя живот през последните 6 години. И виждам и него – човекът, който ме въведе в някои духовни теми и сега  – как възкръсва от миналото отново тук и в настоящия ми живот. Сцената е различна, но ние сме същите играчи.

Този живот смятам, че ми беше показан да разбера, че ние имаме общо дело, обща работа, но и да видя и да усетя разочарованието от миналото – накаря, когато оставам сама и приключвам живота си с чувството, че е имало нещо повече, което не съм изживяла, нещо, което пропускам. Сякаш като предупреждение... което аз така и не разбирах до съвсем скоро. Първоначално реагирах с недоверие, мислех си, че е фантазия на моя ум, защо пък да виждам познат човек... но ако беше фантазия, бих ли я създала толкова тъжна и мрачна на края. Мисля че не.

Срещайки тази душа още през 2007 винаги съм усещала общото дело. Тогава не го знаех какво ще е, но винаги имах в себе си усещането, че ще вършим работа. Дори така се и запознахме – поводът беше работа.

Вероятно всички тези срещи между душите с цел вършене на някаква задача са абсолютно планирани и има съпътстващи фактори, които ни напомнят и подсещат. Не мога по друг начин да си обясня кое ще ми дава сили да правя радикални промени в живота си за отрицателно време. Не един път. Това е за мен разпознаването – когато се случи човек е наясно какво следва, какво се изисква от него да направи и няма драма, приема го и го прави.

И така 2010 година приех и разбрах само една част от информацията от регресията. Тази, в която аз с моя приятел си сътрудничим заедно в общо дело. Чувствах се привлечена в тази посока, вероятно активиране на предварителна програма за да е сигурно, че няма да се откажем и ще свършим, каквото сме си поставили като план. И макар че имахме много катаклизми във връзката, много пъти имах желание да се откажа, но винаги по-силно беше усещането, че на ниво души всъщност се обичаме и сме заедно заради работата, която е най-важна и още не сме завършили.

И тук се появява посланието на втория живот – също програма, която тече и в настоящия ми живот. От малка съм усещала тази енергия на търсача, а още по силно в последните години. Жената, която изследваше древното знание за да намери отговори с голяма значимост за хората, които отговори трябваше да им донесат промяна и свобода... Това оказа голямо влияние. Експериментаторския дух и любопитството ми помогнаха и в настоящия живот да свърша това, което усещах, че трябва.

Вярвам, че от там черпех сили, от нейния опит, да не се предам и да направя неща, които никога не си бях представяла, че мога... и защо не. Всеки от нас може... Стига да не се спираме сами.

Така вече бях тръгнала по този път на търсене, на изследване на различни системи, които биха били полезни на човека въобще. Това беше и допирната точка с партньора ми... така стигнахме и до метода, който използвахме, видяхме, че работи и преведохме за да е достъпен и на роден език. Това се случи 8 месеца след регресията. Не знам дали тази система дава свободата, която видях в миналия живот на жената-търсач, но е от наблюденията ми в живота на другите и моя личен, да, променя нещата в наша полза, в полза на хората и ни показва как да си помагаме.

И третия живот показващ ми урока за радостта, за спокойствието и безметежното щастие, без мислене и забързаност... може би него най-малко успях да интегрирам. Но може пък това да е бъдещето, може би това е новото, което стартира, когато завършиш стария цикъл, ако си си свършил работата докрай.

През последната година усещам, че ролята ми приключи, че общата работа в партньорството е свършена и вече няма нужда от мен, както преди го усещах. Може би тук се е активирала и тази последна програма – това радостно енергийно кълбо, което просто си съществуваше там на онази зелена планета. Засилиха се усещанията ми, че имам нужда да удовлетворявам вече собствените си желания за щастие и търсения на душата, дори те да са в друга посока от партньорската. Изследователя в мен се беше активирал, но вече не желаеше да търпи правила и ограничения, не желаеше да слуша...

Усещането, че няма време, много беше силно през последните една две години. Питах се често – какво правя, какво правя...?!  Сякаш отговорността от това, което знам ме затискаше и поставяше нови и нови въпроси пред мен... сякаш ме държеше отговорна за всяка пропиляна енергия в глупав спор, в караница, в безмислени приказки... Не знаех точно какво е, но бях сигурна, че не това е, което трябва да бъде!

Започнах да срещам хора, които потвърждаваха и дори усилваха собствените ми усещания. Формираше се нов път пред мен, докато усещах как все по-сигурно стария цикъл зад мен приключва.

Знаците, интуицията, всичко ме доведе там, където трябва да съм сега. Благодарение на всичката помощ, която срещнах като хора, послания и сънища... аз успях да не допусна старата развръзка. Кармичния цикъл на жената от първия живот и Водача е прекратена. Свършихме си работата, няма нужда да насилваме нещата в посока, за която те не бяха предназначени в този живот. Всеки един е по-пълноценен, ако прави и следва мисията си.

Това почувствах днес да ви напиша и след редица технически проблеми... все пак е факт J
Павлина Николова

........................................

Бележки към дата 22.Март. 2014г.


Преди 6 месеца публикувах своя разказ може би повече като вид терапия за мен самата. Не смятам, че животите ми са били кой знае колко интересни, за да занимавам хората с тях. Но последните 2 години така свикнах да си изливам душата пред бялата страница (в минали времена е било "белия лист" :) че действително имах нужда и ефектът за мен лично беше много добър.

Обаче в разказа си съм пропуснала своя най-първия живот (в онази регресия). Сега добавям няколко реда за да го имам като архив.
Може би като първо нещо, което успях да усетя - този живот беше доста скромен откъм детайли.

Един млад селянин от древни времена. Така и не разбрах колко древни времена, но селцето беше съставено от прости каменни къщи, груби и някак си недодялани. Видях се в дрехи, чиито цвят бе трудно да се определи, някакъв груб плат. Влизайки в живота на младежа попаднах на едно голямо голо поле, разположено на някакъв хълм, в подножието на което се виждаше селището, където живея.

В първия момент не разбирах какво правя там, на голото поле. Оказа се, че доста често ходя там.
Когато се опитах да видя семейство имам ли... Усещах, че имам родители, но не се чувствах като тях, не принадлежах на техния свят. Да, имах майка и баща, но живеех сам, отделен от тях. По някаква причина всички младежи на селото липсваха - може би бяха на война, но без мен. Но защо аз бях останал, дали не ме имаха за прекалено странен, особняк и съответно "негоден за военна служба" по някаква причина, не знаех.  Сякаш нищо не ме интересуваше.
Когато ме попитаха за вълнуващ момент от живота ми -  момчето все на полето върху хълма ме препращаше. Зачудих се тогава - какво толкова съм правил там, какъв ли е този живот...

И тогава го усетих. ТАМ имаше нещо...

Тогава видях небето - особено, сиви облаци, но за мен сякаш значеше повече.

В следващата сцена някак си ми се показа всичко по-отдалеч и се видях - Огромното Небе над мен и Земята под мен - видях Майка си и Баща си в тях. ТАМ. Те ми бяха майка и баща. Усетих, че там единствено се чувствах у Дома си. Това бяха моите истински майка и баща, и там правех връзката с тях. Много хубаво чувство в сърцето - топлина и закрила. И завръщане в нещо познато.

Това беше най-яркото ми усещане от самия живот.

Дори ранната смърт - падане от скала, не ме впечатли толкова, колкото онова чувство на голото поле между Небето и Земята.

Интересно е как спомена от едно преживяване от преди 3 години е все още пресен. Дори мога да кажа, че за известно време ми бе излязло от ума, ето преди 6 месеца не съм го включила в разказа си по-нагоре.

Обаче напоследък е много ярко и се сещам... може би сега и тази програма се активира по някакъв начин.

Сега си давам сметка, че този живот отразява една носталгия, която от дете я нося. Чудех се преди защо има един вид облачно небе, което на мен ми харесва. Едва ли някой си пада по облаци. Но има един вид облачност, когато сякаш през сивите облаци прозира светлината, която е отвъд. Не я виждаш, но знаеш, че трябва да е там, защото те сякаш греят, нищо че са привидно тъмни и смръщени.

Като малка веднъж баба ни заведе да видим край селото едно малко езерце, където посред зима бяха кацнали лебеди. Когато стъпихме на мястото още тогава - може би на около 15 години съм била, усетих същото нещо. Тогава не съм била запозната с никакви езотерични концепции или каквото и да е. Но можех да се закълна и до днес мога - че онзи момент там беше като отрязан от друго време и място, като филм, който ти прожектират. Толкова не пасваше на другата реалност на селото. Смраченото сиво небе, спокойното езерце и красивите лебеди... и времето сякаш го няма. Тъгата и копнежа бяха отпечатани във всеки детайл от тази картина. Нереално, сиво, но не мрачно, а свети и сякаш ти говори - ето такова беше Небето и усещането в сърцето ми.

Дали още тогава не е било това за мен някакъв ключ... да ме подсети за търсенията на духа, активирайки у мен тъгата и копнежа по нещо, което щях да осъзная на по-късен етап.

Знам, че тогава в регресията преди 3 години, този първи живот ми се показа за да лекува самотата в душата ми. Защото за да се чувстваш самотен, не е нужно да си сам.
Той, моят герой, беше намерил своя начин да не е сам. И беше много повече във връзка с Бога и несам, повече отколкото много хора и днес, заобиколени привидно от семейства и "близки", а самотни в душите си.

Бележка към дата 28.08.2023 г.

Много животи продължиха да ми се показват в сънища в по-специални моменти от настоящето - например месеци след рждането на сина ми.
Разбрах със сигурност, че единия минал живот в кръглата стая с книгите, в които търсех нещо, има пряка връзка с изследванията ми в учението на Спиритизма и вярата, с които съм дълбоко свързана и за които множество сънища от дете са намеквали и показвали, без аз да мога да осъзная тези връзки, докато не срещнах ключа за разгадаването им.