Нуждата от адаптивност на методите за регресия

Днешния случай ме накара отново да се замисля колко се променя всичко с времето.

И ако ние не се адаптираме, ако не прогледнем за промените и не осъзнаем, че и от нас се изисква гъвкавост, то просто всичко, което правим по стария начин е или безсмислено или просто неефективно, но маскирано с големи надежди, които неминуемо водят до разочарования по-късно...

Тук не визирам живота и уроците на моята клиентка от днес (на която благодаря, че някак стана проводник да напиша всичко това), а по-скоро колко адекватна помощ получава един човек, когато отива на регресия.

Коментар към регресията "За страданието на този свят и на другия - самоубийците, лечение на душите в смут"

Ако проявите търпение и изслушате записа, този коментар получен от една жена във фейсбук, която се е сблъскала с тази тема лично в живота си може да ви помогне да си подредите всичко чуто и изживяно успоредно с участничката в регресия. Аз и благодаря безкрайно, че ми разреши макар и анонимно да го цитирам тук, защото по-хубав изказ и думи за това, което и аз мисля и се опитах да кажа на Ели не бих могла да намеря.

Сигурна съм, че има някои, заради когото беше направено всичко това, не само заради Ели от регресията, не само заради мен и моята страст да изучавам тези теми, а заради някоя душичка която сега се бори с подобно нещо лично или заради близък човек.

КУРАЖ!

За страданието на този свят и на другия - самоубийците, лечение на душите в смут

Р е г р е с и я 

11.03.2017

Надявам се най-много да я чуят онези хора, които попадат на сайта ми търсейки по думите самоубийство, духовни последици и карма от самоубийство, какво се случва след самоубийството и др. подобни. А те не са малко... По каквато и причина да търсят, дали заради своя собствен смут в душата или заради свои близки хора...

Жената, която дойде за регресия в началото на деня не подозираше какво ще чуе, какво ще види и ни най-малко очакваше темата за самоубийството и помощта за такива страдащи души да бъде засегната. 

Разговор с душата у Дома - регресия 28.06.2016

Както знаете инструмента, средството, чрез което всеки от нас получава информация в регресия е различно. Това е съзнанието при всеки човек.
Може да имаме еднакво развити тела, сравнително и до някаква степен еднакво развит мозък, но до тук спират приликите. Съзнанието и степента, в което то е отворено определя, цензурира, оцветява или замърсява получаваната информация. Достъпът на всеки до нивата с информация е различен.

Точно това е причина за голямата разлика в получаваната информация, в това дали един човек ще види духовния си водач като Исус, Буда, архангел Михаил и т.н., или като неописуемо любяща енергия без форма и име.

Съзнанието на човек не може да допусне нещо, което го надскача, което е отвъд представите му. За това и се получава това сравняване с познати на нас неща, образи, архетипи.

Едно мога да кажа, че за себе си разбрах със сигурност. Нищо не е такова каквото си мислим че е. Доста сме малки все още на ниво съзнание за да претендираме, че можем да разберем и да получим чиста информация. Просто не е възможно - не и с този инструментариум за интерпретация, не и с тези ограничения.
Най-хубавото може би е, когато човек знае и приема ограниченията си, така поне не изпада в заблудата, че нещо е точно такова каквото очите му показват и не спира да търси и да е отворен за всичко.

Тази регресия е пример за един такъв начин на възприемане, може да се каже някак си по-опростено и без излишества, най-важното без суетата, която обикновено влагаме в това кои сме били, какво сме правили и какво "трябва" да направим сега.


Срещала съм хора, които имат същата задача като субекта в регресия. Знам и че те ще се разпознаят тук.
А голямата част от тях никога дори не биха се замислили, че това което правят може да се облече точно с тези думи.

Дискарнацията на Димас - Шико Шавиер за процеса на отделяне от тялото при смъртта

"Разбрах отново, че има определено време да умреш, както има време да се родиш.

Димас беше достигнал своето време за обновление и по тази причина щеше да бъде преместен от своята груба физическа форма, за да може да се трансформира за новата си учебна опитност."

Така започва разказа на Андре Луис, духът на известен бразилски лекар, който след смъртта си прави връзка и през годините дава значителна информация на най-известния бразилец за XXти век - Франсиско Кандидо Шавиер - известен като медиума Шико Шавиер. (Филмите "Шико Шавиер" и "Наш Дом" представят живота и общуването на Шико с Духа на Андре Луис, както и ценната информация, която починалия лекар споделя за устройството и порядките на астралния град, в който попада след смъртта си)

Настоящето видео е екранизация по книгата "Работници на вечния живот", психографирано послание от духа на Андре Луис чрез Шико Шавиер.
Онова, което ние никога не бихме си представили, че се случва по време на смъртта е обрисувано от Андре Луис като част от неговото обучение да оказва помощ, докато е в духовния свят. 

Един човек на смъртно легло. 
Една съпруга покрусена от случващото се и вкопчила се здраво в своя любим, не желаейки да допусне дори мисълта, че вероятно трябва вече да го пусне - след като физическото тяло е стигнало своя край.
Каква е намесата и колко много висши духове ни помагат?
Идват ли нашите починали близки и каква е тяхната роля?
Защо е толкова важно да имаме правилната настройка и да не се "вкопчваме на всяка цена" в живота на любимите си хора? 
Как може да протече по-леко този процес и кога ние, живите, го влошаваме с невежеството си и причиняваме страдание на отделящите се от физическо тяло души?

Смъртта не е край и никога не е била. Само ограниченото човешко възприятие налага този бич над умовете и сърцата ни. И пак на прага на смъртта всеки човек, дори най-големия атеист разбира най-важната истина за живота - че той е вечен и никога не може да бъде прекратен.

През последните 5 години, от момента, когато в живота ми се появи Силва метод и научих как мога да помагам дистанционно, в живота си вземах участие и наблюдавах как се развиват случаите на дистанционно лечение и помощ правено от различни групи хора за непознати на тях лица и за близки роднини.
Едно нещо може би се отличава най много - желанието за пълно здраве и спасение на човека в нужда.
Ако се запитаме обаче дали нашето желание за оздравяване съвпада със желанието на душата и пътя на душата на болния човек - това не можем да знаем със сигурност. Хосе Силва винаги е казвал, че за да се изпълни едно наше желание, то трябва да е за най-висше благо на всички лица, засегнати от това желание. Най-засегнатото лице - това винаги е именно болният човек, неговата душа.

Изключително важно е винаги да си напомняме това, че ние желаейки неговото най-добро трябва да включим и шанса той самият, душата му, да иска в определен момент и да си тръгне от Земята. Никога не трябва да изключваме и този вариант, защото колкото и на нас да не ни се иска, някои души приключват рано задачите си, или са дошли за да дадат урок със смъртта си. 

Но когато уважим именно онова, че ние не можем да знаем със сигурност избора на душата - и молитвите, и медитациите, и програмирането ни за тях се изменят качествено. Ние вече не изискваме на всяка цена определени резултати. Ние се молим с едно уважение към избора на душата и насочваме енергията си така, че тя да прецени за какво да я използва - дали за възстановяване и възвръщане на пълно здраве - или за плавен преход в Отвъдното. Тя знае какво да избере и как да използва енергията в синхрон с плана направен преди раждането.

Любовта ни не трябва да е егоистична. Да, болката по загубата на физическата близост с любимо същество никога няма да угасне напълно. Тя остава за цял живот. Но само толкова. Защото ние никога не ги губим напълно. Този живот е една частица на фона на вечността, в която няма раздели и няма загуби. 

Истинската любов е да можем да пуснем любимия, когато пътя му води в друга посока. Когато има вече нови хоризонти пред него, но не в телесна форма, а в по-лека и ефирна.

Вижте как приключва земното пътешествие на Димас и как се поставя за него новото начало.
Колко много има да учим още за Любовта, тук на Земята.

Всички права принадлежат на Бразилската духовна Федерация, на която благодарим за споделената информация. 
Не на последно място на доброволния труд на онези,които си дават от времето и уменията и превеждат материалите от бразилски в по-разпространени езици, от които ние с вас сега да можем да се възползваме и да преведем на родния си език тази ценна информация.
Много значима информация получена при общуването с духовния свят се намира в книгите на Франсиско Кандидо Шавиер, Алан Кардек и Дивалдо Франко, като една оскъдна част от тях е на български език.

От нас зависи да направим тази информация достъпна за нашите събратя. Благотворителността не е само да дадеш финансови средства. Уменията и талантите дадени ни от Бога сами могат да ни подскажат как да помагаме, къде и по какъв точно начин можем да се включим. Всяко дело, което носи надежда, светлина и вяра в бъдещето си заслужава. 

На света съществуват различни методи, практики, учения. Но когато едно познание и информация се вписва във всички тях и ги обединява, няма друго обяснение освен - това е една истина, която никой не може да подтисне. 

Колкото повече неща срещам в живота си, колкото повече чета и преживявам, толкова повече виждам общото между всичко.
Нека не ви учудва ... това е най-нормалното.
Този сайт е за споделяне на опит от хипнотични регресии, но и е сайт за всичко онова, което е ценно и дообяснява и подкрепя информацията получена от регресии, за духовното общуване по принцип.

Още преводи и материали от книгите на Алан Кардек и Шико Шавиер: http://vremenapromeni.blogspot.com/p/blog-page_85.html

За любовта и вярата на двама човека живели в различни времена, оказващи влияние в настоящето - регресията на Л

След края на регресията има 2 писма, едното е написано часове след регресията, а другото в следващите дни. Те най-добре могат да дадат усещането какво е почувствала жената в регресия. Много интересна гледна точка.

Тази история се случи преди дни. Независимо колко регресии е направил човек пак може да се изненада от тая висша хармония и подредба, която вижда в съдбите, уроците и посланията подавани от духовния свят към живота на наглед уж съвсем обикновени хора, на които им се показват привидно обикновени животи. 
Няма нищо обикновено във всичко това. 
Да усетиш, че си част от всичко това и съществува висш ред, който се грижи за всичко, че всяко нещо си е на мястото и нищо не е произволно, хаотично или несправедливо... ето това бих нарекла щастие.


...................... 1.09.2014.................
Субект: Л, 40 г.

Планинеца 

При навлизането в живот жената се спуска  сред мъгла и вижда малка дървена къща с остър покрив. В подножието на планина, зеленина и храсти. Усеща, че наблизо има животни, които се отглеждат. Ниска растителност.

- Няма други постройки, нито път наблизо.
Поглеждайки надолу към краката си виждам обувки от светла кожа (като цвета на гайдата) като терлици и мъжки крака. Черен дебел панталон, плата е рошав, а нагоре има нещо като наметало. Тялото е едро и имам усещане за по-възрастен човек, побелял и с брада. В момента, когато го разглеждаме човека се чувства доволен, гледа около себе си и е усмихнат и доволен. Има голяма висока тояга. Чрез него усещам колко е хубаво всичко наоколо.
Той има овце, сам е, но е щастлив.

В къщата – голяма дървена маса с грубо сковани столове. Усещам,  че там има някаква жена, но не я виждам. Някой, когото обичам, но не ни се показва. (в по-късен етап отново опитах да насоча вниманието на субекта към жената за да явидим, но тя усети напрежение и оставихме нещата така. По-надолу разбираме защо се е напрегнала. )
На земята виждам люлка, но няма бебе! Не е нова, но не е и много стара люлката. Странна е, люлее се в обратна посока, не настрани, а напред-назад – посока глава –крака.

*От предварителния разговор с  жената разбрах , че тя самата дълго е чакала своята собствена рожба и след като се ражда разбира, че това ще е единственото й дете. Огромното желание сякаш е пренесено и от този живот, който в последствие ни разкрива, че мъжът от планината не е имал деца, но люлката вероятно е израз на надеждата му, че това е могло да се случи все пак в някой момент.



Пренасяме се малко по-рано във времето до важен момент от живота на този човек...

 Той прегръща по-млад мъж, посреща го. Мъжа е облечен различно, с широк панталон отгоре и по тесен отгоре, а нагоре има като късо палто, странни дрехи, различни от дрехите на възрастния мъж, и носи мека шапка. И овцете са там. Този млад човек е брат му и живее другаде. Мъжа е много щастлив, рядко идва брат му на посещение.
Когато влизат заедно в къщата виждам млада жена облечена в бяло с рокля, отгоре има много дипли и пола до долу, безформена блуза затворена, няма деколте. Това е жена му на планинеца.

Сядат и разговарят разпалено, разказват си неща, явно рядко се виждат. Тази къща е далече от света, рядко идват хора тук.
Жена му е с червени бузки. Само тримата са, не виждам дете.
Планинеца и съпругата му са дошли от друго място, сред хора, там са живели, но са дошли тук да живеят.
Жената готви на голяма метална печка в друга стая.
Тя много се смее, носи неща и слага на масата. Бърза, бърза, все едно тича. Такъв човек си е – жив весел, така се държи. Сега носи мляко, нещо ще прави с мляко.
В по-късния времеви етап, който разглеждахме от началото на регресията, съпругата  там вече я нямаше, беше починала. (Може би за това в началото субекта усеща само нейната енергия в другата стая, но сякаш не искаше да се покаже, като спомен от присъствието й в къщата, и напрежение, когато я моля да отиде да я види)

Отново се преместваме този път напред напред във времето до друг важен момент от живота на планинеца...

Сега субекта вижда планинеца отстрани хубав и висок. Усеща, че той не общува много, защото няма с кой. Много си обича животните и ги гледа като деца, все едно заместват децата му. Не чувства липсата на дете.

Сега той не е точно същия усмихнат човек, който беше първия път. Нещо различно има – равнодушие, рутина, нещо еднакво, все едно е уморен. Възрастен е – много бяла коса и брада. Леко приведен.

Пренасяме се до последния ден от неговия живот. Много ценна информация може да се научи чрез разглеждане на последните часове и смъртта на човека от описвания живот. Понякога се пренасят емоции, прави се равносметка и се осъзнават много ценни неща, които може да са от голяма полза за настоящия живот и проблеми на субекта...

Той е на поляната, няма ги овцете, там са някъде, но не ги вижда. Той гледа напред към склона и планината. Наслаждава се – това е като да си доволен, че виждаш, че си там! Приема го като подарък. Той усеща, че ще си тръгва и за това се наслаждава на тези мигове.
Доволен е, защото е живял щастлив. Не е някой много умен човек. Не знам даже дали може да чете. Обаче живота си е изживял щастлив, както той го е искал. И май не иска, знае, че трябва да свърши, а не иска.

Пренасяме се до момента, когато смъртта вече е настъпила за физическото тяло на планинеца, а душата се освобождава, излиза от тялото и ние наблюдаваме сцената отгоре заедно с нея...

Усещам покой. Все едно всичко е много тихо и е застинало. Все едно плуваш във вакуум. Приятно е.

Само той е бил жив (на въпроса ми има ли емоция у душата сега към живота, който оставя или към някой от живите близки) Брат му го няма отдавна, но не знам дали е умрял. Той не тъгува. Много странно – пак е щастлив. А преди смъртта не искаше да се разделя.

Избира си такъв живот заради животните. Той е трябвало да се грижи за тях, те са имали нужда от него, а той да се грижи за много деца. И по този начин му се предоставя възможност – да се грижи и да ги обича цял живот. Той е бил щастлив с тях! Много ги е обичал и е доволен. И сега е щастлив. Изпълнил е това, което е искал.
(Невероятен начин, по който на една душа й се предоставя възможност да бъде родител и то не на едно дете, да дава и получава и то Безусловна любов, най-чистата форма)

Пътуването на душата...

Сега е във вакуум, но вакуума все едно я носи, отива някъде. Имам чувството, че аз съм точно до тая душа и усещам как се чувства, а не я виждам. И все едно като топка, нещо в което няма гравитация, я носи на някъде, но то се вижда все едно няма дъно, няма...
Има някакви балони, като сапунени мехури,  отразяват светлината във всякакви цветове и минават покрай нас. А там отзад, зад балоните има някаква пейка. Там е много бяло. Там има някой, всичко е много бяло и една бяла пейка като от камък. Някой чака на пейката. Това е много странно – тя е все едно в нищото. (смее се) Като че няма гравитация, все едно се движиш в нещо и има бяла жена много красива, тя е права... (разплака се, много емоция усети) Тя чака мен... Не мога да я разпозная. С шал и дълга бяла рокля. Знам, че ме чака. А душата я няма...

*До преди малко жената в регресия се възприемаше като отделно нещо от душата, която върви по своя път към Дома в духовното. Но в този момент двете се сляха в едно, защото енергията, която я посрещаше беше много скъпа и важна и изтри границите във възприятието й, привидното разделение на животи и образи от различни животи, сега остана само тя и посрещачката й.

Явно и той много плаче и се вълнува (така жената си обясняваше своите сълзи) и вижда някой, който много го обича. Това е жена му, сега изглежда по друг начин. Тя е като ангел, той така я възприема.
Сега той малко трябва да постои , да се успокои – той се вълнува.
Тя смята, че той е успял с плана на душата си. Смята, че трябва да го успокои, защото той хем е доволен, хем има нещо, което още го свързва с тая земя и с тия животни. Той мисли, че още е можел да ги гледа, още време да остане. А той всъщност е свършил всичко, което е трябвало да свърши. Някак си е знаел, че е свършил всичко, а не е искал да си тръгва. Много е бил щастлив там. Не е трябвало толкова да се привързва и за това сега му е трудно.
Сега ще се очисти на това място. За това е на такова място и е бяло, и само жената е там, да му помага.

Тук оставихме душата на спокойствие да продължи пътя си, а ние се насочихме към друг важен живот, който съдържа отговори към настоящите изпитания и уроци на жената в сегашния й живот...


Изследователя

Излизам във вода, като много голяма река, а отсреща има някакви скали, бряг. Реката е буйна, не можеш да я преплуваш. Аз съм във водата, стъпила съм в нея и съм боса. Крака на мъж, с много косми (смее се). А водата е много бистра и се виждат малки камъчета. Стига ми до глезените, аз съм на края на реката, а отсреща е другия бряг. Зад мене има село, има къщи.
Интересно, че гледам много във водата. Мъжа вади нещо от водата и не е риба. Като че вади пясък. Тоя човек събира метали. Вади някакви камъни или пясък. Има ситна мрежа, сито. Чувства се добре,  просто работи. Странно е – все едно му трябват някакви камъни, събира различни камъни. Не търси злато. Видове камъни – трябват му различни малки камъни. Седи и чака със ситото на водата, сякаш нещо да мине. Реката е буйна и движи камъните.
Пак е в планина. Млад е и е много силен. Важно е това, което очаква да намери. От дълго време изследва камъните. Някаква наука е това. Той може да чака цял ден за да си вземе няколко камъка.

Това не е като при нашата природа обаче. Мисля, че не е в Европа. Прилича на Алпите, но усещането не е като в Алпите, аз съм била в Алпите. Като че дърветата са различни, не са като в Европа. От ниско им почват короните, и върви един ствол нагоре. Короната е от долу до горе, ама не е като корона, а храст. Много прозрачна вода, чиста и нагоре продължават високи планини и свършват в облаците. Студено е, ама на него не му е студено. Той така живее.

Има селище, но и то е странно. Бедни къщи, правени от нещо... не от кал. Все едно са си правели тухли и после са ги сглобявали, но не е като нашите тухли, не е камък, някаква друга смес. И са бедни. Но не мисля, че тук хората мислят, че са бедни.

Той живее тук, но не е от тук. Жени с черни коси и шарени дрехи. Дрехи от плътни тъкани. Те са с различна кожа от неговата, нали му виждам краката и ръцете. Те са не като индианци, не като мулати... нещо между индианец и мулат. С някакви шарени неща по тях. Не изглежда като да живеят зле. Върви си някакъв живот. Няма война или подобно. Хората не се тревожат, вършат си делата. Мирно място.

На тях не им прави впечатление какво прави той. Всички работят нещо, той си е на реката. Жените нещо правят, седнали са на земята, трябва да ида при тях за да видя. Чукат някакви семена, стриват ги. Това е за ядене. Не е като жито, а по-скоро като сусам и е черно. Трябва да се смели за да стане за ядене. Те са много, седнали и си говорят и го правят. Не усещам да им е трудно. Сега му се усмихват и го поздравяват и той ги поздравява.

Тук  няма улици. Къщите са разхвърляни. Той отива в една жълта къща. Все едно е пещера. Каквато могли форма да направят такава. Много е малка, няма друг покрив, така е. Високо е да влезеш, не се навежда. Няма ограда. Вървиш си и си влизаш. Вратата е от плат и се отмята. Вътре има за сядане като от плат. Няма маса със столове. Сяда се на земята. И е много шарено.
Той пребивава там и няма жена. А имам чувството, че си има някой, но в тоя момент не е там. Има приятелка, но не е там, другаде е.

Той като че е дошъл за определено време да събира камъни. Като че учи някъде и ще се върне. За това няма тук жена. Не знам от колко време е тук, не е много. Не му е неприятно. Не му е съвсем нов света.

Пренасяме се до друг важен момент, в другия свят, там където работи изследователя...

Там, където е сега е топло и има престилка. Работи, прави нещо в задушно място. Все едно нагрява камъните и там е много топло. Една огромна пещ. Те са различни – и по-малки и по-големи, и назъбени и кръгли, различни. Май наистина търсят метали. Нещо такова е. Камъните ги слагат в пещта. А като ги сложат в пещта камъните сякаш си променят формата. Много е топло, на много висока температура го правят. Напомня ми на място, където правят стъкло, но не правят това.

Сякаш трябва много пъти да запишат едно и също нещо и чак тогава могат да кажат дали се е получило. Но няма нищо модерно като уреди. Той е съсредоточен, много е важно.

Те смесват камъните,  да ги стоплят заедно за да стане нещо накрая. Нещо правят, може би така да добият метал. Той наблюдава сега. Има и други хора, които правят нещата. Там го уважават.
Ще засегне живота на хората – ако те постигнат резултати. Той търси нещо да открие, което ще окаже влияние върху всичко, ако успее. Той иска да направи сечива. Опитва. Или метала не е бил известен или именно този метал, който той търси, не е бил известен. А камъните са малки, не големи скали, а малки камъчета.Той знае какво прави.

Той си обича работата. Това не е престилка дето е облечен. Като чувал отгоре, плътно. Той пак е бос.

Тук има път и той върви към къщата си. Работата му е по-далече, от където живее и трябва да си иде пеша. Той е свикнал да ходи бос. Не му пречи.

Селище има. Слиза надолу по склона и селището се вижда закътано. Пак е планина, а долу е равно.Тук няма никакви превозни средства, и животни не виждам. Той ходи пеша и не носи нищо, но сигурно е носил камъни нататъка. Слиза по каменна пътечка. А къщите долу са като в организирано селище. Все едно покривите им са от мъх, с нещо са си покрили къщите – тъмно зелено –кафяво. Това е нещо, с което се покриват къщите. Формите са заоблени. Тези хора тичат боси.

Тука са същите хора, като другите, а той пак не прилича на тях, но живее с тях. Те са друга раса, той е бял. Но той сякаш е израстнал тука.

Имал е учител да го учи за камъните. Имаше един човек с него, ама той остана там в работата му. Той е от селото и е от местните и му предава знанията си. Като да го предаваш на внука си. Той целия си живот се е занимавал с камъните и сега е стигнал до някъде и трябва да го предаде за да се продължи работата, да се открие този метал. Но те не знаят думата метал. Те търсят нещо да направят твърдо, нямат нищо от метал.

Минаваме още по напред да видим след години...

Намерил го е. Прави стрели – остри върхове. Той е в същото място, където топеше камъните. Не е това точно метал, а по-скоро метал и пясък. И топки прави от това нещо. Малки топки, така да ги хванеш в юмрук. Прави ги за лов тези неща. И при него има дете. Това е неговото дете – на 5-6 години. И то е с такава дреха, босо.

Той е щастлив. Но не знам защо смята, че има още много работа да върши, като отговорност чувства. Но сякаш е свързано с друго, не с металите. Той сега е отговорник на селото. Сякаш организира живота, носи отговорност за тяхната прехрана, дали ще е добра реколтата... Все едно той трябва да го организира. Те са си го избрали. Малко се чувства натоварен с тоя ангажимент.

Има жена – дебела :)  от местните, с черна коса. Тя е с шарена дреха. Усмихната, имам чувството, че тя не е много умна, но той се чувства добре с нея. Той си я обича, но не е някаква такава голяма любов. Тя му е приятелка в живота.

Той много сериозно се отнася към отговорностите, усеща ги физически. Много принципен човек.

По напред във времето...

Нещо там с отговорностите... нещо има, за което трябва да остане още малко. Свързано е с храната. Някаква промяна, която той въвежда. Тези семена, които стриваха, той въвежда нова култура. Взел е решение, което е важно за всички, сменя това, което произвеждат. Трябва да убеди всички, че това е по-добре, а то е по-добре. Прави „реформа“, да така се нарича. Все едно думите не мога да намирам. Няма такива думи като нашите.
Все едно те общуват малко повече без думи.

Той открива нещо средно между камъка и метала. Откриват, че има метали в камъните.
Пренася някакви неща от другите места, където е ходил за камъни. Донася тук нови култури. Ще имат повече храна и ще могат да разменят. Сега още не знаят какво ще стане, още чакат резултатите от новата реколта. За това му е напрегнато.

Сега е на съвет, седнали са в кръг хората и има огън в средата. Говорят. Той пак е отговорника. Не е като войник, те нямат такива войници. Отговорник е по храненето. Има и един по-старши, той говори. Титлата е като кмет по наследство, но той понеже е умен на него са му възложили тая задача, нищо че само е отраснал там, а не е роден от тях. Сега той ще почва да учи някого за да си предаде знанията. Тук трябва да имаш възраст за да присъстваш, за това детето му го няма.

Всички са с такива дрехи като нощници, а жените са с шарени.

Минали са много реколти и те ядат това по-едро зърно, като царевица, но не е точно царевица. То ражда повече и е по-хранително. За това го гледат. Зрънцата са като царевица на форма, но не го виждам като растение, виждам го събрано. Те го сипват в нещо и го въртят това нещо и то така се мели. Вече не го стриват на ръка. Само дървено е, като топка, която е тежка и го смила, после се изсипва от другата страна.

Пак няма метал. Явно не е успял да направи метал, а само е втвърдил камъка  да не се чупи. А това, което втрива зърното май е такъв камък, защото е много гладко и тежко.

А в последния ден от неговия живот...

Там някъде е. Той не е толкова стар. Седнал е на брега. Той си прави планове. Иска да изследва още камъни. Не знам защо ще умре, той не знае, не мисли, че си отива. Мисли, че ще прави още неща.

Мисли за бъдещето, има идеи и мисли, че е на прав път. Като че ли повече време е отделил на храните за селото и по-малко е правел изследванията. А сега има идеи да се задълбочи в изследванията. Смята, че ако открие нещо това ще помогне за храната . Търси да направи уреди да улесни труда. Думата сечива... А за да направи трябва да продължи работата с камъните. За това се връща на реката.

Когато вече смъртта за физическото тяло е настъпила, а душата се е освободила от тялото...

Той е паднал до реката и лежи там. Мисля, че се е ударил.

Той като че ли сега вече знае, знае че е умрял. Разбира. Не се плаши, не иска да остава.
Доволен е, защото е предал каквото е могъл. Май така е трябвало да стане. Този, който ще остане след него, той ще намери сечивото. Трябвало е той да се заеме вече с работата, а възрастния да отстъпи.

Какво трябваше да научи ли чрез този живот... Трябваше да изгради волята си и търпението да чакаш. И отговорност – за това трябваше да въведе новата реколта, да понесе отговорност за другите хора,  да поеме риска.

Сега идва същата жена и тук (жената в бяло, която го посрещна след края на предишния живот). Не знам защо пак ми се плаче. Защо си мисля, че тя все чака мен. (Говори през сълзи, толкова дълбоко чувство предизвикваше образа на онази жена) Това го усещах там в храма в Израел, все едно тя взима нещо, което ми тежи в тоя момент. И сега е така.

Той не е на същото място, както преди. Тук пак е бяло. Там има храм. О Боже, толкова е хубаво... (сълзи) И все едно нещо звъни. Имам чувството, че всичко блести и нещо звъни, като звън във въздуха... като някаква мелодия.

*Предадените емоции в скобите са важни не само за да усети и читателя какво точно се случваше по време на регресия, а защото чувството не може да бъде създадено от ума, то е нещо, което се случва в сърцето и не може да бъде симулирано или накарано насила да дойде. Споделям тези най-съкровени моменти за да се докоснете до пречистващото усещане, от докосването с нещо толкова любимо и познато, което явно действаше на ниво сърце, независимо, че човек няма съзнателни спомени някога да е бил на подобно място или да е срещал подобна енергия.

Аз мисля, че за него така е добре. Той е на различно място. Не се налага да седи и да чака, както другия на пейката (който се пречистваше от пренесените емоции). Сега той трябва да влезе в някакъв храм, ама не знам защо аз не мога до там. Плаче ми се, защото искам да отида там, а пък не мога.

Обаче жената седи тука. Тя е като сияние. Като фигура на жена, но жена от светлина. Бяла. Аз за това ти казвам като ангел, ама не знам дали е ангел. Няма криле или такива неща.

*В този момент прецених, че вместо да продължим по процедурата за среща с духовния водач, по-добре да насоча вниманието и въпросите, които предварително бяхме изготвили за настоящия живот, към тази жена в бяло. За да се появява и двата пъти след сцената на смъртта и да посреща душата от двата живота имаше причина. Имаше голяма вероятност да се окаже някой изключително важен за моята клиентка.

Тя казва, че не е духовния ми водач, повече е. Тя е като пазител и ... може би аз я възприемам. Да, да, да, към нея се обръщам, когато казвам Богородица. Правя връзка с нея. Има нещо много, което е свързано с мен. Аз така я наричам, така я приемам, но не е Богородица, друга енергия е.

Казва, че съм дошла за нещо специално и тя трябва да ме пази да не се отклонявам от пътя. И аз го правя и тя ме връща обратно. Това е заради дъщеря ми, да.
 (разплака се) Много е силна емоцията.
Ако знаеш колко съм благодарна в момента.

Да, да, да тя трябва да ме пази, да. Защото съм го правила като всички други, тръгвам в друга посока. И когато е трябвало да се оженя по същия начин. И когато ме събуди, когато трябваше да раждам, тя беше, трябвало е да ме събуди. Тя много пъти така ме хваща и ме ... Това е като да избереш... защото си сигурен, че си слаб и няма да се справиш и някой трябва да те връща, за да си свършиш работата... да те подканя. Било е важно. Тя (дъщерята) трябва нещо да свърши в този живот. За това се ражда въпреки трудностите. Тя (жената в бяло) е била с мен в храма, тя там ми се е показала. Защото дъщеря ми вече пораства и ще бъде по-сложно от тук нататък. И аз трябва да знам.

Фобия от бръмбари

И казва да не ме е страх. Но аз питам за бръмбарите и тя се смее. (Жената имаше фобия от бръмбари от дълго време) Казва да не ме е страх и аз си помислих – от бръмбарите ли... А тя се смее, сигурно за да ми покаже, че има много по-страшни неща. Казва ми, че съм се справила с много по-страшни неща, че трябва да ме е страх от бръмбари, защото така... (смее се) ... ужас, защото така понасям по-леко. Всеки човек си има някакви обикновени страхове, клапан. За да не те е страх от важните неща. И да понасяш важните неща и да не те е страх от проблемите. И така решаваш важните проблеми. Това е като да избие парата. И...(смее се) значи пак да бягам от бръмбари. И тя се смее.

Защо точно бръмбари... казва, че навремето ме е било страх от други животни, сега са бръмбари. Да, имало е и други животни. Това е вярно, да. В един момент ме беше страх много от паяци, после от кучета... Явно е трябвало.

Мозъка си избира някакъв страх, от нещо, за да реагира. Моя мозък така си изпуска... за да не се претовари. А това не е страшно, този страх към бръмбарите. Аз го наричам страх, а то е друго, освобождаване на енергия. И като че те я отнасят. И за това си избирам страхове от живи същества, но не от хора. Боже, сега ми е толкова спокойно.
(Тя си избираше страх от нещо, което реално не може да й навреди, а което е по-важно не се страхуваше от тези, които са по-опасни – хората.)
Тя казва, че няма да се страхувам от хората.

Защо съм срещнала съпруга си и точно за него съм се омъжила...
 – Казва, че е заради гените. Той е важен... ще го кажа – до края на Земята. Реших първо да го спестя. Така го чух. Той носи такива гени, а дъщеря ни е много важна. Тя има мисия. От баща си взима смелост, упоритост, инат. Корав човек. Такава генетика има. Издръжлив и физически и... морално. А за мен казва – като феникс, оцеляващ вид. И нещо трябва наистина важно да свърши дъщеря ми в този живот. Тя май е от другите деца.

Казва, че някой ден ще се съберат голяма група такива деца и ще имат много важна задача, нещо за планетата, важно за много хора. Трябвало е да има определени гени. ( Самото физическо тяло да понесе този дух, който се ражда в него) Не само заради характера, тялото е важно... Нямам думи, с които да опиша. Аз разбирам тя какво ми казва, но ми е трудно да го предам.

*Следващия въпрос касае една голяма промяна в съпруга й, който преди сватбата им проявява едни черти, а след това става много грижовен и добър съпруг.
Отговора, който последва по недвусмислен начин потвърди, че често лошото държание или прибягването до алкохол, агресия или друг вид неадекватно поведение към любим човек, всъщност е знак за урок на човека:

Промяната е заради дъщеря ни. Той се е учил преди това. Този урок е отминал, научил го е. Свързано е с родителите му. Трябвало е да се научи да се откъсне от тях. Има нещо... да преодолее привързване. И трябва да почне да взима решения сам, а не да слуша. Той май се справи.

 *Този момент е много важен. Може би всеки от нас има близък човек , който се намира посред подобен урок. Действително на тези хора им е много трудно. Те по някакъв начин са били ощетени в детството, дали лишавани от внимание и любов, или друго нещо. Но при тях продължава модела на търсене на внимание от родителя и поставяне на родителя като център, около който всичко се върти. За съжаление разочарованията им продължават,  защото не е това начина да се излекува наранената детска душа. Те няма да получат вниманието, от което са били лишени. Урока е точно в това – да спрат да търсят и сами да си дадат любовта, която заслужават. А те я заслужават. В момента, в който вече не гледат на родителя си като на някой длъжен да им дава нещо, любов, грижа и т.н. тогава и освобождението им идва и имат шанс да почувстват щастие, без това да е зависимо от вниманието или пренебрежението от страна на майка и баща.

  Винаги трябва да помним, че независимо, че някой е наш родител, това не го прави автоматично много по-мъдър от другите хора, нито означава, че на него му е лесно да се справя с уроците си. Много  родители имат точно този урок – да бъдат родители – и на повечето им е много трудно да осъзнат своята нова роля и да показват любовта си. Когато си спомнят това - децата им биха могли да продължат напред без упреци, без горчивина, а с едно по-дълбоко разбиране към душата, при която са избрали да се родят. Всички се учим и слабостите на човешкото тяло и живота в материя влияят на всички ни.

Казва, че ние с него заедно учим урока на вярата. Само че са различни видове вяра. На мен ми казва, че трябва да се науча да вярвам и в себе си. А на него вяра повече като в духовен план, като духовно развитие.

Усмихва се. За това мисията трябва човек сам да си я свърши. Не да ни я казва някой, а ние сами да го открием и да го свършим докато сме тук. За това ми казва вяра. Но това не е всичко.

Питаме за семейството на моята клиентка, голям български род, дали има значение и защо тя се е родила там. Интересен е живота и на нейната баба, която е помагала на хората чрез няколко различни ритуала свързани с въглени, баене и т.н.

Казва ми, че има значение, но не моите родители са били силни, а преди това... А за баба ... о, и много назад преди баба са се раждали такива души. И преди баба те са помагали на хората. Тя ме подсеща, че на баба сестра й е билкарка. Да това е в рода. А дядо излиза от някакъв далечен род. И за това баба е трябвало да се ожени за дядо заради гените. Те много странно са се оженили. Това го бях забравила. Баба е била сгодена за друг, представяш ли си и са развалили... и се е оженила за дядо. Не само душата идва, а е важно какви гени се събират. Така става еволюцията и се раждат по-съвършени деца. И за това няма да имаме друго дете... да така го чух, няма да имаме друго дете. Дъщеря ми например не може да дойде в тялото на майка ми, защото тя не е до там... баща ми е малко повече като вибрация. Аз съм много по-различна от тях.

И при мъжа ми, и в неговото семейство има такива хора... дядо му поп, който е бил отец,  е помагал много на хората. Грижел се е за душите им и е бил добър отец.
Сякаш линията в услуга на обществото, в помощ на хората при тези семейства, е силно застъпена.

Това е заради дъщеря ми – казва тя. Не е заради нас. При нея е трябвало да има такива гени. И казва, че тя има още много път да върви.

 Трудния период с дъщерята - бунтарство в училище – това е било урок заради мен, тя ми го е дала. Тя е по-мъдра от мен,  много по-стара душа от мен. Дала ми е този урок, защото аз съм се опитала да променя нейния път. А аз е трябвало вече да знам, да съм научила, че тя има път, който трябва да върви. Пращани са ми знаци, но не съм ги разчела. Ходила съм, чела съм книги, имах такава приятелка, да, която почина и тя ми разказваше за тези неща. Имала съм знаци, но аз не съм го видяла.

Душата й е мъдра. Казва - Нейната мъдра душа така направи, за да разбереш, да се върнеш ти в правия път. Защото съм се отклонила аз и отклонявайки се съм опитала да отклоня нея. Тя за това е мой пазител – намира начини да ме връща към пътя. Пак ми казва – помниш ли, когато те събудих. Много пъти съм се чудила, аз наистина така станах без причина. После ще ти разкажа за случая.

Сега питам кой беше, когато дойде и ме целуна, а аз отваряйки очите не видях никого, тя ли е била – Това е бил той, духовния водач. Той е непрекъснато до мен, докато тя ме пази обаче той е до мен и ме съпътства. Аз я търся и се моля когато изпадна, когато имам сериозна нужда. Тя казва, че ми е трудно и много често ми е трудно. И казва да си вярвам, защото се справям. Казва, че е дошла тя, защото съм си намерила, така съм канализирала, така съм намерила начин да контактувам. А казва, че Богородица всъщност е друго нещо в Земния план, но ако така ми харесва да общувам. Такъв канал намирам. Аз всъщност се обръщам към нея, а не към Богородица, като майката на Исус, а към Майката Пазителка. Тя казва, че е зад нея. Някъде високо стои тая жена. Казва, че е зад Богородица.

За главоболието, за което ти казах по-рано... тя казва, че Земята има енергия, която усещам. Усетила съм добра енергия на определено място. За това си избирам Рилските езера, защото там съм много свързана със Земята. Казва, че за това усещам земята топла. И има места, на които съм свързана и на които не съм. За това усещам земетресенията. Това е само, когато съм отворена. (Вероятно, когато не е угрижена и потънала в друга по-ниска вибрация, което я капсулира и пречи на сензитивността.)


Мисията в живота й има ли нещо общо с любовта към пътуванията, към изследване на произхода на човечеството? Защо я привлича тази сфера? 
– Обяснява, че пътуванията ми по различни места е заради места, където съм живяла. Много пъти съм идвала на Земята. Искам да се връщам на различни места, където ми е добре и има хубава енергия. Това пак е свързано с енергията на Земята. Подсъзнателно търся такива места и черпя енергия от там. Така ще се заредя отново. Но не е свързано с мисията, а с енергията. Казва, че много отдавам енергия, защо така казва?! Това го правя без да разбирам и отдавам много на хората около мен. За това имам нужда да ходя на такива места. Така е, вярно – пита: „Какъв беше живота преди да пътуваш?“ Ами да, да. Като зарядно за батерии.

Но ти си много открит характер  и отдаването на енергия сякаш ти го правиш с радост, с любов...?

- Това е част от мисията ми. Тя пак повтаря Вяра, не любов. Вяра. А хората трябва да вярват. С моя имен ден и вярата и надеждата са свързани. Това са свързани неща с любовта. А, да, да. Тя казва, че няма смисъл да казвам любов, защото името ми е такова, а трябва да свързвам другите 2 неща, пък едното дава другото. И затова, това е енергията, която е любов, а всъщност мисията е свързано с вяра, а другото е начин на живот. Просто такъв... как да го разбера това. В тоя живот аз ще си излъчвам такава енергия. А всъщност мисията ми е и аз да се науча на повече вяра и да науча хората да вярват. Да увличам хората след себе си. Не да ги уча, да ги увличам и за това говоря много. Казва - само да издаваш енергия не става. Да посее семенцето. Казва, че това става с говорене. Аз мислех, че е недостатък, тя се смее. Боже, защо така, много неща съм мислела, че са различни, никога от тая гледна точка.

Тя казва, че трябва да се науча да вярвам в дъщеря ми. Трябва да развия вярата в Бог, в себе си и в нея. Да вярваш повече в душата си, пътя на душите. И това преминава през земните... когато ти изпращат проблема физически или някакъв психически, това е като да повярваш в душата си. Аз съм имала нужда от повече такава... Трябва да мина на някакво друго ниво, а това е последното стъпало, до някъде съм стигнала, но не ми е стигнала някаква вяра на душата.

А защо го има страха от смъртта, неизвестното, когато виждаме, че Л знае доста повече, че носи в себе си много? 
- Защо знам неща и се съмнявам в себе си, ли? Тя казва, че това е част от изпитанието ми в този живот, че се съмнявам. Свързано е с израстването и с вярата. За да се научиш да вярваш трябва да минеш през съмнението. За да стигнеш до чистата вяра. Аха, казва Тома Неверни. И е свързано с прошката . Казва – Ти се научи да прощаваш, нали?! Да и за това ще има съмнение. Това е свързано ... тя вярата идва с прошката. Тя пък е свързана със съмнението. И казва, че ще продължавам да се съмнявам. Казва, че който се съмнява търси. Тя тук не иска да говори малко. Все едно усещам, че нещо ми прелива, обаче не го разбирам. Не мога да го кажа. Може би ми прелива нещо, което ще ми трябва по-късно.

Казва, че има време, всичко в моя живот е идвало така, когато дойде времето. Казва да не бързам.

Но да вярвам. Повече да вярвам във вярата, така го разбирам. Казва, че съм на прав път. Ама явно не иска много да говори за това... преди получавах веднага отговора, а сега...

Да питаме и за Египет и Карнак, за чувството, което си изпитала там?
- Пак е свързано с енергиите и там съм била и много съм имала нужда от тая енергия тогава. Отишла съм в момента на най-голяма нужда. И е трябвало да отида непременно.

*В случая на тази жена забелязвам една голяма прилика. Досега и при мен и при мои познати, които имат способността да сънуват забелязахме, че когато сме в момент на страдание в живота си по някакви причини, преживяващи едно или друго нещо, в тези моменти ни се дават най-хубавите сънища, срещи с ангели или нещо друго повдигащо духа, докосване до духовния свят, окуражаване. При моята клиентка това духовно повдигане и подкрепа се случваше чрез енергията, която тя откриваше на различни места по света, на които, както разбрахме от Пазителката тя е живяла преди. И попадаше на мястото точно в моментите, когато има най-голяма нужда, като награда и презареждане за да не се отчае или откаже от пътя си.

Последно някакъв съвет за теб и за комуникацията ти с нея?
- Тя казва сънувай. Казва сънувай. Аз си мислех, че спя много. Казва да не ме е страх от страха и да вярвам и се усмихва. Знаеш ли колко хубаво, имам чувството, че все едно ме прегръща и че знае, че ние имаме физическа нужда от ласки. Все едно ми казва – „Спокойно, спокойно, да, изобщо не е лесно.“

Макар че водих цялата регресия, сякаш истински добих усещане какво е изпитала тази жена, чак когато прочетох на следващия ден писмото й. Дадох си сметка как е изглеждало всъщност всичко това от нейната гледна точка.

Писмата на Л 

Благодаря ти много! За всичко! Аз някак не успявам да заспя... Проверих това със загряването на камъните. Можеш ли да си представиш! 5хил. години пр.н.ера така са започнали да добиват мед. 5 хиляди. А тук, където живея сега се добива мед, странна работа. Смята се, че първоначално процесът е станал точно както го видях, загрявали са камъни. Да ме прости Бог, но си мислех, че това е лишено от смисъл. Ще задълбая тази работа и ще открия приблизително къде бях. Това, което преживях днес при теб преминава всичките ми представи и ще трябва да го осмисля. Този живот беше отговора на съмненията ми! За това го видях. А с теб преди сеанса проведохме един разговор как да реагирам на бръмбарите. После получих посланието - вяра. Ами ти ми го каза, става с вяра! Аз получих повече отговори отколкото очаквах и изобщо не от моята възможна гледна точка. Ако трябва сега да кажа нещо със земния си разум - ще кажа - това не е възможно! Отново ти благодаря! С днешния ден, под твоето ръководство живота ми ще поеме друга посока!

Аз още трудно осмислям станалото. Меко казано беше разтърсващо. А това, че е възможно да опиша нещо, което никога не съм знаела беше отговор на моето съмнение, че ще си проектирам някакъв живот и нещо, което вече съм видяла. Проучих подробно и Етиопия като възможно място. Там има стръмни планини с височина над 4хил. метра. От тези планини води началото си Нил. Древните хора по тези места са отглеждали диви култури подобни на днешните житни. Те правели къщите си от глина и ги покривали с остатъците от зърнените култури. Помниш ли как описвах покривите? Тези места са едни от първите, в които се добива мед и започват да се правят сечива. Освен това прочетох, че се смята, че там е родината на нашия пра-родител. Направо съм изумена. Мисля, че трябваше да видя този живот, за да не се съмнявам в срещата си с нея (пазителката, която ни даде отговорите) и нейните думи. А те бяха още по-разтърсващи! А това за люлката - мисля, че имаш право! (бях й писала дали планинеца не беше създал люлка с надеждата все пак някога с жена си да имат дете, което не се беше случило) 

Аз бях щастлив овчар с мнооого деца.

Реинкарнационна терапия – регресия, изводи на немския психолог Торвалд Детлефсен

Едни от най-задълбочените и верни изводи за смисъла и ролята на терапията чрез регресия - немския езотерик, астролог, окултист и психолог Торвалд Детлефсен комбинира всичките си познания и опит в излседванията си върху темата на прераждането и регресията.

Защо хипнозата не помага, а пречи?

Как се осъществява регресията в минали животи без хипноза?

Същност на регресията

Възпитанието на децата от момента на зачеването

Среща с миналото - заблудата за броя на преражданията 

Вина и отговорност

Извечния проблем: власт

Опит от отвъдното

Прикованите към земята души

Нивата на развитие на душата

Религия и Прераждане

РЕИНКАРНАЦИОННАТА ТЕРАПИЯ се корени в серия от експерименти, които провеждам от 1968 г. насам.

По време на първата фаза на чисто експерименталното връщане във времето към предишни прераждания забелязах, че между симптомите от настоящия живот и предишните животи има очевидна връзка. Когато тази теория започна да се потвърждава все повече, възникна идеята за терапевтично приложение на предишните инкарнации. Решителната крачка към осъществяването на идеята се състоеше в това, че аз развих методи, които позволяваха регресия в предишни прераждания, без да е нужно да се хипнотизират хората, подложени на опита. Всъщ­ност, едва чрез отказа от хипноза изобщо стана възможно да се накара който и да било човек да осъзнае спомените за предишните си животи.

Хипнотизирането на даден пациент  зависи много по-малко от хипнотиза­тора, отколкото от първичното доверие на пациента.

В процеса на хипнотизиране се използва сугестията на умора, унесеност и сънливост и пациента се докарва до със­тояние, противоположно на целите на езотериката. Проб­лемът на човека е именно в това, че той постоянно „спи” и се оставя да живее сляпо, като марионетка, вместо да се събуди и да осъзнае себе си.

Нашата цел е да направим чове­ка по-буден и по-осъзнат, да го научим да вижда действи­телността все по-ясно, а не да поощряваме сънливостта и неосъзнатостта му.

Освен това, хипнозата не може да се отдели от властовия проблем, който, както по-късно ще видим, е цент­рална тема на всеки вид терапия. Хипнозата, също, лесно превръща пациента в пасивен потребител, очакващ от нея и от хипнотизатора да решат проблема му. Тези аргумен­ти би трябвало да са достатъчни, за да се разбере, защо търся възможности да се освободя и да стана напълно не­зависим от хипнозата като помощно средство в прилагане­то на времевата регресия за терапевтични цели.

Резултатът е, че при реинкарнационната терапия докарваме до съзнанието на пациента предишни негови животи, без да го хипнотизираме. Регресията се извършва при напълно будно състояние. За външни хора това явно звучи толкова невероятно, че широката общественост продъл­жава да смята, че реинкарнационната терапия е свързана с хипнозата. Но това вече не важи, реинкарнационната те­рапия стана независима от хипнозата.

Напълно основателен е въпросът, как функционира „но­вият метод”. Описанието му е доста трудно, почти невъз­можно. Все още започваме с кратко отпускане, което има за цел да доведе пациента до медитативна предразположеност. Отпускането служи да се намалят външните дразни­тели и пациентът да се вслуша в себе си. Следователно, то сменя полюса на вниманието отвън навътре, но без да пре­дизвиква умора или сънливост. С помощта на терапевта изплуват вътрешни представи и образи, които пациентът се научава да вижда и същевременно да говори за тях.

Преживяване на собственото раждане и на зачатието

Описанието по долу е начина на работа на Торвалд Детлефсен и на някои други традиционни терапевти. В моята практика с регресии разбрах, че за самия субект в регерсия е много по-естествено да попадне в духовния свят,  не чрез връщане в ембрионалния период и преди зачатието, а чрез цялостно разглеждане на минал живот до момента на смъртта. И двете техники са изпробвани, но самите клиенти казват, че те чувстват много по-лесно духовния свят, когато ги преведа първо през минал живот. Така са свикнали и душите ни – преживяването на сцената на смъртта е естествения преход-врата именно към прибирането У Дома. 

Но споделения опит на Торвалд Детлефсен е изключително полезен да разберем ние като родители какво се случва по време на бременноста и колко трябва да сме внимателни с душата,  която идва да бъде наше дете. 

П. Николова

Още след два или три сеанса пациентът „се пуска в раж­дането” - както се изразяваме ние. Той изживява първата си регресия във времето, като отново преживява раждане­то си. Отново чувства болката, усеща миризми, вижда, чу­ва и възприема всичко, което се е случило по време и след раждането му.

След като пациентът се научи да изживява съзнателно раждането си, се връщаме още по-нататък във времето, до зачатието. Възприемайки и изживявайки го чрез съзнанието си, той вече е присъствал на създаването на бъдещото си тяло, а сега може да види, къ­де са се намирали родителите му, да преживее половия акт между тях и внезапно да усети как „нещо като завихряне го всмуква като във фуния”, как се чувства притиснат в нещо ограничено, материално, тъмно. За повечето ни съв­ременници идеята да присъстват на собственото си създа­ване звучи като майтап, но щом се научим да разделяме по­нятията съзнание и тяло, тя става нещо, разбиращо се от само себе си. Човек присъства на създаването на матери­алното си тяло, също както и на погребението му.

След изживяването на зачатието проучваме интервала между него и раждането - онези месеци в майчината утро­ба, които за детето са извор на много, обикновено неприятни преживявания. Едва ли някой, който не го е изпитал сам, може да си представи колко страхове, болки, опити за аборт съпреживява ембрионът.

В сравнение с опита преди раждането, преживяванията през първите години на детството са само безобидни случки.

Всички родители и акушери трябва да знаят, че детето още от зачатието си възпри­ема напълно съзнателно всичко, което се случва и което се говори, и то в почти необозрим радиус. Радостно е, че мекото раждане на д-р Льобоайе днес намира все по-голям отзвук и клиниките постепенно започват да се съобразяват с изискванията на осъзнати родители.

Цели томове могат да се изпишат с предупреждения и съвети за времето на бременността и раждането. Тук е достатъчно да кажем, че родителите трябва да са наясно, че подрастващият ембрион е малък, безпомощен и млад са­мо по отношение на тялото. Докато душата му носи със себе си зрелостта на много хиляди години. Напълно вероят­но е по душа новороденото да е по-възрастно от родите­лите си. Никакви основания няма на бебето да се говори са­мо с неразбираеми звуци - то разбира всяка дума и всяко из­речение, също и онова, което е по-добре да не се казва в присъствието на дете.

Бих посъветвал всички родители да започнат с възпита­нието на децата си колкото е възможно по-рано, т.е. в де­ня, в който узнаят за присъствието на детето. Евгенетиката – възпитанието преди раждането, се състои в това, че родителите разговарят нормално с детето в майчината утроба, дават му да разбере, че се радват на идването му, научават го какво е раждането и му предлагат само хубава музика и литература, добри филми и театрални постановки. Един ясен разговор с ембриона за раждането има по-го­лям успех от много седмици гимнастика.

Всички трудности и инциденти при раждането се дължат на опита на детето да го предотврати. Страхът да бъде родено не се отнася толкова до процеса на самото раждане, колкото до овладяването на живота, който започ­ва след това. Ембрионът не притежава собствен ритъм на дишане и затова още не е напълно полярен. Последствието е, че той продължава да има достъп до миналото и бъде­щето. Той вижда бъдещия си живот в най-важните му фа­зи. Спомнете си за живота, който минава като на филм пред очите на умиращия!

Изтриването на това знание става с първата глътка въздух, защото чрез дихателния ритъм човек окончателно се включва в полярността и в зависимостта от времето. Това е и причината хороскопът да се изчислява от първия вик на новороденото, т.е. от първото поемане на въздух. С това е свързано и голямото значение на дихателните упражнения в процеса на езотеричното обучение. Ембрио­нът вижда проблемите на бъдещия си живот и знае, че знанието му ще бъде заличено при раждането. Оттук ид­ва и страхът от раждането и честите опити то да се предотврати. Подходящите разговори преди раждането могат да помогнат по-добре от всички клинични техники. Родители, които седмици наред са обсъждали дали да се направи аборт или не, после не бива да се чудят, ако де­тето има някакви душевни разстройства или отхвърля родителите си.

Срещата с миналото

Когато пациентът се върне в друг свой живот, той преживява себе си в някакво друго време и се научава да проследява този живот от раждането до смъртта. Разбира се, винаги оставяме да се изживее съзнателно смъртта от предишно прераждане, за да прими­рим пациента с обикновено изтласкания противоположен полюс на живота - смъртта.

След тази терапия пациентът вече не познава страха от смъртта, защото той е отстъпил пред знанието. (Страхът е недостиг на знание!) Веднъж една пациентка възкликна съвсем спонтанно по време на сеанса: „Странно, никога не съм си представяла, че умирането е толкова просто.” Описанията на процеса на умиране, които дават нашите пациенти, доста точно наподобяват разказите, които д-р Муди, д-р Кюблер-Рос и други са чули от клинично мъртви и после реанимирани хора. Така както при зачатието съзнанието се свързва с тялото, така при умирането то се отделя от него.

Когато пациентът се научи да наблюдава някои от предишните си животи, избираме произволен симптом ка­то по-нататъшна ръководна нишка и проследяваме поява­та му през по-раншни прераждания. По този начин всеки път наблюдаваме само онази ситуация, която е свързана със симптома, а не всички подробности от съответния живот. Затова сравнително бързо стигаме до много ста­ри прераждания.

Разлика с метода  QHHT на Долорес Кенън, с който аз работя е,  че в регресията се гледа цялостно едно прераждане и се стига до края - търси се общия смисъл и всички уроци , които душатa е учила през дадения живот, като накрая след смъртта на човека в онзи живот търсим информация от душата му – защо си е поставил тези задачи и цели от изминалия живот и смята ли, че се е справила. Много важни изводи могат да се направят с подобно цялостно рагзлеждане на прераждания, вместо да се скача от живот в живот, спрямо даден болестен симптом или проблем от настоящия живот, както описва автора на тази книга. 

П. Николова

Често пъти хората си създават погрешна представа за броя на миналите си инкарнации. Много от тях гордо зая­вяват, че знаят, че са живели четири пъти. В действител­ност обаче, истинският брой на миналите животи е почти необозримо голям. Още след няколко сеанса пациентът гу­би желание да брои миналите си прераждания.

Също така непонятни за външния човек се интервали­те от време, през които минаваме по време на терапия. Трудно е да се назоват цифри, но ние стигаме значително по-назад от модерната историческа наука. Преражданията от Атлантида, които отстоят на около 12 000 години, при нас не се смятат за особено стари.

След безспорно грандиозното научно изследване на мате­риалния свят започва изследването на душевния. На това ниво обаче официално почти не сме направили и няколко крачки, затова е пълно с невъобразими феномени, които са­мо чакат човешкото съзнание да ги проумее.

Тръгнем ли по този път, ще трябва из основи да кори­гираме днешните си възгледи за възрастта на човека и неговия произход. Човечеството е значително по-старо, отколкото се приема днес, и ритмически е преминало вече през няколко високоразвити култури, много приличащи на нашата. Законът за ритъма важи и тук. Така че всяко високо развитие е последвано от упадък и унищожение. Човечеството още строи вавилонската кула.

Да се върнем обратно към процеса на протичане на реинкарнационната терапия. Преминавайки през веригата от проявления на един и същи симптом, пациентът разбира, че актуалният му проблем или симптом идва от прастари времена и се появява във всеки предишен живот в подобна форма. Тук отново има голяма опасност от погрешна ин­терпретация, на която аз самият също станах жертва. За сверка може да погледнете в съответната глава от моята книга „Преживяване на прераждането”.

Ако в предишния живот има травматична ситуация, ко­ято по съдържание кореспондира с даден симптом, човек неизбежно е склонен да интерпретира тази предишна ситу­ация като първична травма и с това и като „причина” за симптома. Пример: Пациентът не вижда с лявото си око. Той отново изживява, как в един от предишните му животи стрела го улучва в лявото око. Или пациент със страх от височина вижда как в предишния си живот е бил бутнат от скала. Пленници на мисловната система на психология­та, ние сме склонни да откриваме в тези предишни преживявания причините за симптомите. Това обаче е напълно погрешно заключение. То се намира на същото ниво, на ко­ето и опитът да търсим в детството причината за даде­но душевно разстройство.

Ако пренесем мислите, до които сме стигнали в този си живот, към предишни прераждания, ще разберем, че травматичното преживяване не е глупава случайност, а израз на проблем, който сме донесли със себе си още в онази инкарнация. Или казано по друг начин: наистина е напълно мислимо, че човек, който в този си живот се е удавил, в следващия ще се страхува от вода; това обаче не ни дава основание да ка­тегоризираме удавянето като причина за бъдещия страх от водата, защото удавянето е закономерна случка, външен из­раз на проблем, който е бил донесен в живота му.

Ако продължим да търсим, ще намерим още много ситу­ации, всяка една от които би имала качеството да послужи като „първична травма” за симптома. В случая с нашия пример това означава, че пациентът, който е бил пронизан от стрела в лявото око, в още по-старите си прераждания ще открие много събития, при които губи лявото си око. Всички тези събития са мъниста от една огърлица, чиято нишка е общият за всички ситуации проблем.

Ако при терапията вече сме проследили до някакво ни­во подобна верига от симптоми, тогава правим решител­ната крачка - връщаме пациента в онази ситуация, която той сам е определил като причина за последвалия по-късно низ от страдания. При тази крачка пациентът се конфрон­тира с кармическата си вина, с която той сам е направил необходими всички по-нататъшни ситуации, донесли му страдание. Дотогава той е възприемал себе си като нещас­тна жертва. Няма кой знае каква разлика, ако пациентът вярва, че причината за душевното му разстройство е пове­дението на майка му или пък някакво неприятно преживяване в предишния му живот. И в двата случая той проектира вината във външния свят.

Нещо напълно различно се случва обаче при конфронта­цията със собствената кармична вина. Пациентът трябва да интегрира сянката си, той преживява себе си като дейс­тващо лице, причинило на други онова, от което самият непрекъснато се оплаква, че страда от няколко хиляди го­дини. За пациента конфронтацията с вината не е нещо просто, но ако я направи, тя е огромна стъпка по посока на изцелението. Ако непременно искаме да използваме дума­та „причина”, то тя е в кармичната вина.

Вина и отговорност

С признаването на вината пациентът поема цялата от­говорност за съдбата си - стъпка, която отваря вратата към изцелението. Непосветените често се страхуват да открият ситуациите на вина, защото смятат, че по-нататък не биха могли да живеят с такова знание. Някои мис­лят, че за тях ще е непосилно да разберат, че някога са уби­ли човек. За конкретния случай тези страхове са неоснова­телни. Стара истина е, че „само, което си изтласкал, те тласка”. Именно неосъзнатото знание за вината навява страха от конфронтацията с нея. Ако успеем обаче да „пог­леднем в очите” ситуацията, в която сме се провинили, целият натиск върху нас изведнъж ще намалее. Преди той е съществувал, защото само на ужким не сме знаели нищо.

Всичко, което човек съзнава, не може да има отрица­телни въздействия върху него. При терапията конфронта­цията с вината става абсолютно без всякакви оценки. Тя е само вглеждане в истината и съзнателно се интегрира като урок от миналото. Когато човек стъпка по стъпка възприема в съзнанието си напълно изтласканата си дотогава сянка, той става по-цялостен, по-пълноценен, по-здрав. Кон­фронтацията с вината не е натоварване с бреме, а отнемане на бреме. Ако самата конфронтация често пъти не е особено приятна, то след нея обаче всички пациенти се чувстват необикновено свободни и облекчени. При боравенето с вината трябва да се избягват всякакви крайности. Изт­ласкването на вината и проектирането й върху други поболява, защото човек се отдалечава от действителността. Също толкова нездравословно е и да се претоварваш с ви­на и самообвинения, защото можеш да рухнеш под тежестта им. Човек трябва да се научи, че щом е човек, той е ви­новен, и това е цената за неговия учебен процес. Без греш­ки няма развитие. Затова и не съществува човек, който в миналото да не е бил натоварен с вина. Само който мине през мрака, ще стигне до светлината. Няма човек, който се пази от горещо, без някога да се е опарил.

В църковната традиция има едно много балансирано третиране на темата вина. Първо в съзнанието на вярва­щия се извиква идеята, че като човек той е грешен и е на­товарен с вина. И едва после му се казва, че чрез опроща­ване на греховете може да бъде разтоварен от бремето на тази вина.

Някои ще възразят, че принципът на милостта проти­воречи на суровия кармичен закон, според който всяка вина трябва да се изкупи. Но противоречието между карма и ми­лост е само привидно. Двата принципа се обединяват в сре­дата като всички полярности и в действителност взаимно се обуславят. Милост получава само онзи, който я е измо­лил. За да я измоли, човек трябва да признае вината си. Кар­ма обаче е законът, който се грижи човек някога да стиг­не толкова далече, че да разбере грешките и вината си. За­това милостта може да е ефективна само чрез кармата. Кармата цели познанието на човека, тя регулира дали той е готов за милостта.

Извечният проблем: власт

По време на една и съща терапия проследяваме няколко вериги от проблеми и кармичната вина за тях. Всички тези вериги накрая свършват в нещо като възел, представляващ основният проблем, пред който пациентът се е провалял до­сега. Проблемът е налице и тогава, и сега - в далечното минало обаче значително по-грубо и ясно структуриран, в днешния живот обикновено сублимиран до неузнаваемост.

Ако анализираме прапроблемите на всички пациенти, ще видим, че те могат да се редуцират до една и съща тема - властта. Човекът винаги се разболява от власт. Преди това най-често е ставало с пределна яснота, днес е изтънчено замаскирано. Но властта е и си остава винаги онова, което проваля човека. Противоположният полюс на властта е покорството. Всяко „искам”, „желая” е израз на претенцията за власт.

Една от най-честите форми на упражняване на власт в днешно време е болестта. Болестта днес гарантира на ин­дивида безкритично пространство за несъзнателни претен­ции за власт. Това е и причината, защо болните в действителност не искат да се откажат от болестта си. Наис­тина, те яростно го отричат, като казват, че са предпри­ели и направили всичко, за да бъдат отново здрави. Не ста­ва дума обаче за трупане на алибита. Разбира се, болният вярва, че иска да оздравее, но само затова, защото не е осъзнал мотивацията за боледуването си. Когато разбере, че трябва да избира между боледуване и отказ от власт, често пъти изборът много го затруднява.

Властта е равносилна на доминирането на егото. Тя е опит да не се подчиниш, а да изразиш волята си пред оста­налите. Още в Рая претенцията за власт е довела до отхапване от ябълката - да не се подчиниш на закона, а сам да разбереш какво е добро и лошо. За властта човек вина­ги е бил готов да заплати висока цена. За да получи власт, той охотно е сключвал договор с дявола и е продавал душа­та си.

Едва когато в предишни прераждания пациентът е из­живял с цялата им яснота желанията си за власт, едва то­гава той може да започне да ги разобличава тук и сега. Ед­ва когато пациентът види как няколко хиляди години непрекъснато е трупал страдания, за да си осигури власт, той бавно започва да проявява готовност да разбере учението за покорството. Този подход не е интелектуален процес, а опит, натрупан в действителността. И той предизвиква преполяризацията у човека. Промяната на съзнанието се случва в настоящето и от това човек оздравява. Симптомите изчезват буквално от само себе си; ние фактически изобщо не сме ги лекували, защото те чисто и просто ста­ват излишни.

Реинкарнационната терапия не е бягство в миналото. Тя използва противоположния полюс минало, за да въведе пациента в настоящето. Докато миналото се изтласква и продължава несъзнателно да въздейства, човек не успява да живее напълно съзнателно тук и сега. Той непрекъснато би­ва рестимулиран от миналото и обърква времената. Едва когато е интегрирал миналото в съзнанието си, той може наистина да го остави настрана като минало и най-после да изживее настоящето с непозната досега яснота.

Цел на всеки езотеричен път е човек непрекъснато и съзнателно да бъде в настоящето. Но за да го постигне, той трябва първо да раздели и да изчисти настоящето от миналото. Реинкарнационната терапия следва хомеопатичния закон за подобието - по пътя през веригите от симп­томи болният постоянно бива конфронтиран с приличащи си ситуации, докато най-сетне открие отровата на вина­та. За него тази отрова се превръща в средство за изцеле­ние - също като в хомеопатията, той я степенува с раз­бирането си и така разрешава прапроблема си.

Реинкарнационната терапия не задоволява любопитст­вото към предишни животи, нито е опиум за народа, като успокоява хората с обещания за нов живот. Реинкарнационната терапия е труден път към просветление. Постоянните прераждания не са утеха, а подкана чрез развитие към съвършенство да се освободим от колелото на инкарнацията. Ние утвърждаваме земния живот дотолкова, доколкото той е необходим, за да изминем пътя на нашето разви­тие. Целта ни обаче е извън материалния свят, в онова единство, от което някога сме се отделили и към което всеки човек копнее да се върне.

Опит от отвъдното

Често се поставя въпросът, дали когато пътуваме през миналото, минаваме и през междинните фази, които разде­лят отделните прераждания, и какво казват пациентите за отвъдното. Знанията ни за отвъдното и за междинните фази в момента са значително по-големи отколкото преди няколко години, но в никакъв случай още не са пълни. В те­рапията се опитваме да прекосяваме само стадиите, кои­то са важни за пациента и избягваме да питаме за неща, които служат за задоволяване най-вече на собственото ни любопитство. Така че знанията ни за отвъдното са още в началния си стадий.

Даването на някакво общовалидно описание очевидно се затруднява и от това, че отвъдното не се появява в хомо­генен образ, а е също толкова диференцирано, колкото са и стадиите на развитие на човешкото съзнание. Отвъдното е астрален свят и затова е чисто ниво от образи, където формите отговарят на различните душевни съдържания. По принципа на резонанса душата на починалия стига до онова ниво от отвъдното, което отговаря на нивото на съзнание, донесено с душата. Така че всяка душа си отива в своето отвъдно, което в крайна сметка отразява във форми собственото й съзнание. Тези различни нива затруд­няват създаването на единна представа. От човека зависи дали за него отвъдното ще бъде рай или ад. Често почина­лият преживява отвъдното като пейзаж, чийто вид и нас­троение отговарят на качеството на душата му.

Съществата, които се срещат, отгова­рят на същността на мястото. Още веднъж подчертава­ме, че отвъдното не е материално ниво, а чисто психически свят, което обаче не го прави по-малко истински.

Досегашният ни опит показва, че отвъдното съответ­ства на нивото на съзнание на душата и затова всички ос­танали същества, които се срещат там, отговарят на съ­щото ниво на развитие. Има контакти с други души и съ­щества, а явно и продължаване на учебния процес. Помощ от по-високоразвити същества получава само онзи, който я измоли. След физическата смърт често пъти моментал­но стават ясни грешките, допуснати в живота. Ако не смя­таме съвсем тъмните сфери, пребиваването в отвъдното се усеща като толкова приятно, че никой повече не иска да се върне в материалния свят. Само разбирането на собст­вените грешки предизвиква желание за коригирането им и възстановяването на баланса и накрая води до убеждението, че е необходимо ново превъплъщаване.

Прикованите кьм земята души

Тук ще засегнем темата за „прикованите към земята души” - област, за чието разбиране сред широката общес­твеност има твърде малко предпоставки, но която поради важността си не бива да бъде напълно премълчана. „Прико­вани към земята” наричаме душите, които след напускане на земното си тяло по някакви причини остават толкова силно свързани със земното, че пропускат да изминат необ­ходимия път през сферата на отвъдното. Единственият им интерес, както приживе, се отнася до земните дела, по­ради което те се опитват да се прикрепят към тялото на жив човек, за да може по този начин отново да се сдобият със собствена способност за действие.

Колкото и странно да звучи, причината за подобна при­вързаност към земята обикновено е в това, че съответни­ят човек не е възприел съзнателно собствената си смърт. Предпоставка за подобно „подминаване” на смъртта често е твърдата вяра, че със смъртта всичко свършва. Ако чо­век с такова убеждение умре внезапно, за него субективно се променят толкова малко неща, че просто не му идва наум мисълта, че е мъртъв. Единствената промяна, която усеща, е неспособност за действие; тази липса обаче бързо се компенсира, защото той се прикрепя към друго тяло и отново придобива чувството, че има пълно влияние върху случващото се на земята.

Други причини за приковаността към земята може да са груби грешки, които след смъртта си някой непременно ис­ка да поправи сам, или пък „непускането” от скърбящи близ­ки, които се опитват да привържат душата на мъртвия към себе си. При определени обстоятелства някой жив човек може да бъде обладан от душите на няколко мъртви, като понятието „обладаност” в случая не бива да се бърка с обладаност от демони или дяволи.

Прикованите към земята същества нямат лоши намере­ния. Те самите се намират в достойно за съжаление поло­жение и чакат помощ. Съществата от отвъдното обаче не могат да им помогнат, докато те не се отвърнат от зем­ното и не ги помолят за тази помощ. Така че, задача на жи­вите е да оставят душите на мира, за да им бъде оказана необходимата помощ. Затова всички първоначални религии познават ритуалите на панихидите и заупокойните молит­ви. Много впечатляващ документ е Тибетската Книга на мъртвите. Задачата на описания в нея ритуал е да съпро­вожда душите на мъртвите. Обладаността на жив човек от чужди души може да се изразява както в леки симптоми, така и в душевни заболявания. Много неща говорят за то­ва, че повечето от заболяванията, влизащи в понятието шизофрения, се характеризират с присъствието на прикова­ни към земята души. В тези случаи трябва да се лекуват прикованите души, а не пациента. Трябва да се освободят душите, което ще доведе и до освобождаване на пациента.

В началото на нашия век в продължение на повече от трийсет години американският психиатър д-р Уикленд с ус­пех е лекувал шизофрения с този метод. Работата му, коя­то не е чак толкова лесна, била възможна благодарение на една жена с голяма дарба на медиум. По време на терапев­тичните сеанси тя предоставяла тялото си на приковани­те към земята души, за да могат те да говорят и да се изразяват чрез него.

Съдържанието на терапията на душата се състои в то­ва, тя първо да бъде просветена за състоянието, в което се намира, и после да се накара да осъзнае смъртта си. Ду­шата трябва да разбере, че вече не притежава собствено тяло и че за нея земните неща вече не са важни. Тя буквал­но трябва да се завърти кръгом, за да види новия си път и помощта, която идва от отвъдното.

През последните години започнахме да трупаме собствен опит в тази област. Можем да потвърдим опита на Уикленд, но разбрахме и с колко много проблеми и опаснос­ти са свързани в началото подобни процеси. Така че предупреждаваме лаиците да не се впускат безразборно в експери­менти. Напоследък в работата си открихме възможности по време на терапията да установяваме контакт с прико­ваните към земята души дори без помощта на медиум и да им помагаме. На тази форма на терапия дадох наименова­нието „освобождаваща терапия”, защото душата се осво­бождава от нейната прикованост и поема по своя път.

Главна роля в освобождаващата терапия играят молит­вите, за които душите понякога със сълзи се молят. Тук ла­икът има големи възможности да помогне на душите - да устройва молитви и панихиди за умрелите. По-добра услуга едва ли може да им се направи. От казаното следва, че жи­вите трябва да се откажат от всичко, с което могат да привържат към себе си или отново да повикат мъртвите. Спиритистите и изследователите на записани гласове си имат работа най-вече с приковани към земята души. Но те трябва да знаят, че тези души имат нужда от помощ и в никакъв случай не са приносители на небесна мъдрост.

Ние се намираме все още в началния стадий на разра­ботките и проучванията си, но и досегашният ни опит по­казва, че включването на този проблемен кръг отваря на­пълно нови възможности за терапия и помощ.

Нивата на развитие на душата

Продължителността на престоя на душата в отвъдно­то е различна във всеки отделен случай. Сигурно е обаче, че разпространеното твърдение, че между отделните прераждания има интервали от няколко стотици или хиляди годи­ни, не отговаря на истината. Много неща говорят за то­ва, че в по-далечното минало е имало междинни фази от по няколкостотин години. Сега обаче инкарнациите обикновено отстоят на по-малко от десет години една от друга. Скъсяването или удължаването на срока е механизмът, кой­то направлява броя на населението. Колкото по-малка е междинната фаза, толкова повече хора живеят на земята.

В тази връзка никога не бива да забравяме, че царство­то на хората не е затворено ниво с постоянен брой души, а нещо като междинна станция. Ако сравняваме преражданията с училищ-ни класове, бихме могли да оприличим царс­твото на хората с гимназията например. Така, както пре­ди и след гимназията има и други учебни заведения, така и душата минава през различни царства, докато стигне до зрелостта да влезе в човешкото царство. Когато тя стане съвършена като човек, в безкрайната йерархия я чакат други задачи, които са извън царството на хората.

В човешката душа има спомени, които стигат до царс­твото на животните, растенията и минералите, но това не бива да се отъждествява с прераждането в тесния сми­съл на думата. Индивидуалното развитие на душата започ­ва едва с човешкото съществуване, защото в животинско­то царство душата е групова. В отделни случаи може да се стигне до „декласиране” на някой човек и той да се прероди в животно, ако като човек е нарушил толкова грубо някои основни форми на човешко поведение, че може да се изучи по-добре в царството на животните. Подобни декласирания обаче вероятно се отнасят до началото на присъствието в царството на хората и в никакъв случай не са правило.

Често пъти се задава въпросът дали в хода на преражданията се сменя полът. Макар че от опит знаем, че смя­на на пола има, все още е трудно да дадем по-точен отго­вор на този проблем, защото не сме наясно със закона, кой­то направлява промяната. След като проверихме много хипотези, в момента сме на мнение, че душата притежава твърдо определен пол и че заедно с нея съществува дуалистична душа от противоположния пол. Мнозинството от превъплъщенията имат пола, който душата е притежавала от самото начало. Инкарнации от противоположния пол се появяват само от време на време, за да се усвои определен опит или да се изпълни някоя карма. Душата често, но не винаги, среща своята дуалистична душа, защото в развити­ето си двете зависят една от друга.

Повторната среща с едни и същи хора през дълги реди­ци от прераждания със сигурност е един от най-интересни­те феномени. Любов и омраза, привличане и отблъскване са само остатъци от предишни времена. Освобождаването от кармичната вина става винаги чрез същия човек, спря­мо когото е била извършена. Често едно от най-разтърсва­щите преживявания от реинкарнационната терапия е да се види колко си приличат проблемите през всички преражда­ния, колко много хилядолетия минават, без да се променят основните модели на поведение.

В това откритие се корени част от успеха на терапи­ята. Чрез прегледа на отрязъци от време, които за наше­то съзнание изглеждат неимоверно големи, структурата на проблемите и веригите от грешки стават пределно ясни. Реинкарнационната терапия е като микроскоп, под който структурата на личността се вижда съвсем ясно до най-малките детайли.

Чрез сблъсъка с вината човек се принуждава сам да пое­ме отговорността за съдбата си, а това значи да се про­мени. Първоначално пациентът очаква промени в симпто­матиката и забравя, че това може да се случи, само ако е свързано с промяна в самия него. Чрез реинкарнационната терапия човек се научава да разбира смисъла и справедли­востта на съдбата. Той научава, че жъне онова, което е по­сял с всяко свое действие и че едновременно също сее - онова, което ще ожъне по-късно. Това познание го принуждава да живее съзнателно тук и сега. Той разбира, че е защитен в един ръководещ се от смислеността Космос и че негова единствена задача е да му служи. Тази обратна връзка с праосновата е religio - последната цел на нашата терапия, за­щото изцелението е работа на религията.

Религия и прераждане

Опитът ни показва, че религиозната проблематика не може да бъде изключена от психотерапията. Душата вина­ги се разболява от загуба на смисъл. Именно психично бол­ният се е докоснал до действителност, която обикновено е напълно непозната за „съвсем нормалния средностатис­тически човек”. Невротикът вече е видял „повече”, но той не може да понесе действителността - разболява се от отровата на истината.

Ако продължим да мислим хомеопатично, той може да бъде излекуван само с истината, от която се е разболял. Следователно, целта на подобен път никога не може да бъ­де връщането на пациента към онази нормалност, която му е била присъща, преди да се разболее. Напротив, след ус­пешна терапия пациентът трябва да се намира на такова разстояние от нормалността, на каквото неврозата го е отклонила от нея в обратната посока.

Когато придружаваме пациента по пътя му към индиви­дуализацията, неизбежно се сблъскваме с въпроси за смисъ­ла, Бога, спасението и така нататък. Тези теми не се взе­мат предвид от терапевтите, както често се твърди, а напротив, повечето терапевти умишлено ги подминават.

Терапията не е рамка за църковна мисия. Заниманието с religio не е равнозначно на дискусия за или против определе­но религиозно направление или вероизповедание. За съжаление, религиозното съзнание на мнозинството от хората има силно изразени инфантилни черти. Инфантилността по въпросите на религията е еднакво силна както сред против­ниците на църквата, така и сред привържениците й. И две­те групи ужасяващо рядко разбират същественото в рели­гията. Между ученията на религиите, а също и между уче­нията на църквите им има дълбоко разминаване. Винаги е било така и така ще си остане. Църковните институции са също човешко дело и са също толкова податливи на грешки, колкото и всички останали институции. Концент­рацията на власт също принадлежи към същността на ин­ституцията. Но властта е най-големият враг на всички ре­лигии.

От време на време сред човечеството се появяват истински посветени и отново обявяват истинното, неподп­равено, вечно валидно учение. Но те винаги биват преследвани и разпвани от назначените в съответното време „книжници и фарисеи”. Когато говорим за религия, винаги имаме предвид само чистото учение, а не църквите и инс­титуциите. Ако по време на терапията пациентът се на­учи да разбира съдържанието на религията, после само от него зависи дали ще се обърне към определена религия или вероизповедание или ще продължи индивидуално по пътя си. У онзи, който е разбрал религията, вече не е агресивен спря­мо грешките на човешките общности, а той често ги из­ползва и като ритуална рамка на пътя си.

На този фон трябва да се разглежда и темата „Прераж­дане и християнство”. Официалната християнска църква отрича учението за повторното превъплъщаване, с изключение на християнската общност, ориентирана към учени­ето на Рудолф Щайнер - пример за това, че християнство­то съвсем не си противоречи с учението за прераждането. Макар че е трудно да се докаже, много неща говорят, че по времето на Христос и в първите векове след него прераж­дането се е смятало за нещо съвсем естествено. Едва през 533 г. на Вселенския събор по времето на император Юс­тиниан реинкарнацията е обявена за ерес: „Проклет да е онзи, който проповядва едно измислено предишно съществу­ване на душата и нейното отвратително възстановяване.”

Твърди се, че по същото време и Светото писание е би­ло прочистено от съответните текстове. Само Ватиканската библиотека може да потвърди или отрече това пред­положение. Но все пак в Библията има няколко места, кои­то наистина не са достатъчни, за да наречем прераждането предмет на християнското учение, но недвусмислено показват, че мисълта за инкарнация е била нещо саморазбиращо се сред учениците на Христос. Така например, при всички евангелисти откриваме текстове по въпроса дали Илия се е преродил в Йоан Кръстител.

Марко (глава 8, 27): „И излезе Иисус с учениците Си по селата на Кесария Филипова. По пътя питаше учениците Си и им казваше: за кого Ме мислят човеците? Те отговориха: едни - за Йоана Кръстителя; други - за Илия, други пък - за едного от пророците.” За сравнение, Матей (глава 16, 13-16). По нататък при Матей (глава 17, стих 10) откриваме следното място: „А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че първом Илия тряб­ва да дойде? Иисус им отговори и рече: Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях. Тогава учениците разбра­ха, че Той им говори за Йоана Кръстителя.” Сравни Марко (глава 9, 11); и Матей (глава 11, стих 13): „защото всички пророци и законът бяха пророкували до Йоана. И ако искате да приемете, той е Илия, който има да дойде: който има уши да слуша, нека слуша!”

Този появяващ се и в четирите Евангелия въпрос за Илия може да бъде разбран само от гледна точка на прераждането. Същото важи особено за следното място от Евангелие от Йоана (глава 9, стих 1): „И като минаваше, видя един човек, сляп по рождение. Учениците Му Го попитаха и казва­ха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито ро­дителите му, но това биде, за да се явят делата Божии вър­ху му.” Въпросът дали причината за слепотата по рождение е в собствените грехове или в греховете на родителите, неизбежно предполага приемането на предишни прераждания. Отговорът на Исус не променя нищо. Той не поставя под съмнение основателността на въпроса, а само посочва тре­ти аспект, който не се съдържа във въпроса.

Още по-многобройни и недвусмислени са изказванията на много църковни отци по темата прераждане. В книгата си „Не живеем само веднъж” К. О. Шмит е събрал много ци­тати, от които тук ще предадем няколко. Великият Ориген например пише: „Ако човек иска да узнае, защо душата един път се подчинява на доброто, а друг път на злото, трябва да търси причината в живот, който предшества сегашния. Всеки от нас бърза към съвършенството през поредица от различни животи. Ние сме задължени постоянно да водим нови и по-добри животи, било то на земята, било то в други светове. Отдаването ни на Господа, което ни пречиства от всяко зло, означава края на прераждането ни.” Други църковни отци, които изрично говорят за прераждане, са: свети Йероним, Климент Александрийски, Григорий Ниски, Руфин, свети Юстин, свети Иларион, Тертулиян, Филон, Немезий и други.

Архиепископ Луи Пазавали пише: „Аз мисля, че би било важна крачка напред, ако можеше публично да се защити мисълта за прераждането. И то за прераждането както на земята, така и в други светове, защото така ще могат да се разгадаят много загадки, които днес потискат духа и ра­зума на човека като безкрайна мъглявина.”

На всички приведени цитати и имена не бива да се гле­да като на опит да се докаже, че прераждането е състав­на част от християнското учение. Всеки може да намери достатъчно текстове и прочути авторитети в подкрепа на собственото си мнение. Не смятам, че спорът за инкарнацията трябва да се води с цитати от Библията. По-ра­зумно ми се вижда сериозното проучване, дали християнските идеи противоречат на учението за прераждането или не. Едно непреднамерено проучване няма да установи про­тиворечия. Затова отделният човек не е поставен пред из­бора, дали да остане християнин или да повярва в превъплъщението. Истинското християнство винаги е изисквало смелостта да се върви по пътя на собствената съвест, страни от установените за момента мнения. Едва ли до днес нещо се е променило. Още тогава книжниците не са принадлежали към кръга от близки приятели на Христос.

извадка "Съдбата като ШАНС"

Торвалд Детлефсен