Регресията - само спомени или активация на различни програми, моята регресия

Моята регресия
(П. Николова)

През 2010 година си направих регресия.
Тук искам да споделя някои лични изводи и резултати, които се развиха в живота ми в продължение на 3 години след самата регресия.

Забелязах, че е така и с хора, на които аз съм правила регресия. Явно е нужно време за да се случат някои неща и да разберем по задълбочено какво ни се е показало. Докато не сме ги преживели информацията, която е дадена не се разкрива напълно по смисъл и значение.

Дали всичко, което виждаме са само спомени от минали/паралелни прераждания?

Дали пък не ни се дават да виждаме определени неща съвсем целенасочено за да активират нещо в нас, в съзнанието ни, като подтик за действие в определени посоки...?



Вярвам, че и двете са в сила.

В моята регресия видях 3 различни и сравнително интересни за мен живота. В онзи момент приех цялата информация откъм любопитната й страна, но реално не успях да прозра дълбочината на посланията. Вероятно не бях готова за тях.
С годините започнах да осъзнавам, че нещата, които ми бяха показани тогава, се появяват като енергия, като опитност отново в настоящия ми живот, макар сцената и някои от героите да са различни.

От днешна дата, чак сега, толкова време по-късно разбирам защо ми бяха показани точно тези минали животи и дълбокия смисъл, който имат за настоящия ми живот и уроци.
Описаните животи са само една микроскопична част от всички опитности, които имаме – ако се питате дали и вие имате и колко са животите ви – достатъчно много за да не ви интересуват всичките . Важни са само онези, които имат връзка с настоящето.

Ето какво ми даде моята регресия от Септември 2010г.


1. Първият живот започна със следната сцена - една дълга каменна стена на улица, наблизо виждам жена в черно, роклята и е до горе плътно закриваща деколтето и дълга в старинен стил. Жената изглежда много скромно, сякаш усещам, че живее в един вид по-затворено общество. Каменната стена е странна, сякаш отделя останалия свят от този свят, където е жената.

Когато се опитах да видя някой важен момент в живота на тази жена, се видях сред тълпа хора на някакъв малък площад. Тук вече не виждах жената, а бях нея, виждах през очите й, виждах другите хора около нея, по-скоро раменете и главите им, докато се опитвах да погледна натам накъдето гледаха всички. Наблизо имаше нещо като малък подиум. На подиума имаше мъж. Усещането ми е за мъжка фигура, някой много силен беше това, но не виждах образа. Тогава усетих позната енергия. Този мъж говореше пред събралата се тълпа, те бяха негови привърженици. Неколкократно се опитвах да отхвърля усещането за позната енергия поради факта, че се опасявах да не смесвам настоящия си живот с видените сцени от миналото, но друг образ не се появи за мъжа пред тълпата, освен настоятелното усещане, че това е мъжът от сегашния ми живот, моят партньор.

Той говореше нещо важно и всички го слушаха, а аз бях някак си отзад, почти невъзможно ми бе да си проправя път напред.
Добих усещане, че работя за този човек, сякаш му помагам в нещо, но не само като работа. По-скоро се бях посветила на неговото дело, на това, което правеше и говореше.
Усетих как всичко в онзи мой живот е подчинено на тази идея и тази работа и аз нямам друг живот... Не видях нито семейство, което да е лично мое, нито деца...

Накрая се пренесохме в последния ден от моя живот там. В една малка каменна стая, още помня неравните каменни стени с хладен сиво-кафяв цвят, лежах аз като вече се виждах отстрани като възрастна жена. В стаята, която по-скоро приличаше на манастирска килия,
беше много студено и неприветливо. Нямаше нищо друго освен онова, на което бях легнала.

Когато регресиониста ми зададе въпроса сама ли съм там, има ли някой с мен, имам ли семейство...? Стана ми ясно какво се е случило. Целия си живот бях посветила на онзи човек от трибуната, бях пожертвала своя личен живот за неговото дело... Нямах семейство, нямах никой до себе си. Усетих че съм абсолютно сама, дори нямах усещане за него, къде е ... Бях сама в последните си мигове там.
В мен усещах едно чувство от цялата картина, цветовете, от всичко... Едно разочарование, като че ли бях изпуснала нещо важно от живота.





2. Вторият ми живот – виждам една къща с извито вътрешно стълбище на горните стъпала, на което стои слаба червенокоса жена, с права коса до раменете. Тя изглежда по-съвременно, с панталон и блуза, на около 30-40 години. Тъкмо влиза в една стая подобна на библиотека. Вътре е пълно с книги, по стените на лавици са наредени всякакви книги. Преобладава цвят на тъмно дърво и в средата на стаята, която не е много голяма, има кръгла дървена масичка.
Жената отваря различни книги с дебели кожени корици.

Чувствам я като че ли търси нещо. Сякаш е събрала ценна информация и е накрая на своето търсене. Усещам я близо до нещо, нещо, което мога да опиша само като енергия, знание някакво. Така близо се усеща, че чак осезаемо го чувствам, като да имаш нещо на върха на езика си, но да не се сещаш как се казва точно. Така я усещам и нея. Едно вълнение и нетърпение в нея, толова дълго е чакала да открие това. И има значение, важно е. Добивам усещане, че тя не е сама, че има цяла организация зад нея, с които заедно търсят тези отговори, събират информации (книги, и всякакви други неща) с надеждата те да им дадат крайния отговор на нещо важно, което търсят.

Усещам, че в онзи живот не са го намерили. А бяха много близко. Това, което беше този отговор щеше да повлияе много значимо на хората, усещах го като освобождение, като нещо, което щеше да им махне оковите.. Имам чувството, че в себе си го усетих, много ясно, но на съзнателно ниво до мен дойде само „ех, ако знаеха само, колко близко е било всичко през цялото време, колко е просто и очевидно“... Но и на мен не ми беше дадено да прозра съзнателно какво беше това, което можеше да подейства така на хората... за какво се хвърляше целия този труд по търсенето на това нещо...


3. Третия живот – Оказах се на една красива зелена планета (може да е Земята, но аз никога не съм била на толкова красиво място), пред мен се простираше невероятна гледка, навсякъде зеленина, растителност по-зелена от всичко, което бях виждала до тогава. Но само природа, единствено природа. Аз нямах тяло, нямах форма. Бях енергийна сфера, кълбо, което просто си седеше там или подскачаше с някакво еуфорично чувство на радост и щастие, на свобода. Без никаква мисъл, без мисловен процес, само разтваряне в прекрасната среда и радост от това да съм там.

И трите живота, които ми бяха показани са доста различни един от друг. Най-пълно се разви първият (виж след края на статията за първия живот , който преди 6 месеца просто забравих да добавя), на който успях да видя и самия край – смъртта на жената там. Вторият - жената която търсеше някакво знание, сякаш прекъсна изведнъж. Спряха информацията за него, не успях да видя какво се случва, но добих усещането за несвършена работа, непостигната цел на жената, която търсеше онзи така важен отговор. А третия беше просто като почивка – усещах го като една невероятна релаксираща почивка, радост и щастие, без проблеми и мислене, само спокойствие.

През последните няколко години първия живот се разви като тема и в настоящия ми живот. Още в регресията си тогава аз усетих позната енергия, позната душа. Това беше моя партньор и половинка в настоящия ми живот. Ситуацията се повтаряше, енергията между нас беше точно на ученик-учител, респект и себеотрицание в полза на общата работа, поставяне мнението на другия над всичко... всъщност  абсолютно същото, което видях да върши жената от регресията за своя Водач, сега си давам сметка, че и аз съм правила. Виждам онази жена в себе си и своя живот през последните 6 години. И виждам и него – човекът, който ме въведе в някои духовни теми и сега  – как възкръсва от миналото отново тук и в настоящия ми живот. Сцената е различна, но ние сме същите играчи.

Този живот смятам, че ми беше показан да разбера, че ние имаме общо дело, обща работа, но и да видя и да усетя разочарованието от миналото – накаря, когато оставам сама и приключвам живота си с чувството, че е имало нещо повече, което не съм изживяла, нещо, което пропускам. Сякаш като предупреждение... което аз така и не разбирах до съвсем скоро. Първоначално реагирах с недоверие, мислех си, че е фантазия на моя ум, защо пък да виждам познат човек... но ако беше фантазия, бих ли я създала толкова тъжна и мрачна на края. Мисля че не.

Срещайки тази душа още през 2007 винаги съм усещала общото дело. Тогава не го знаех какво ще е, но винаги имах в себе си усещането, че ще вършим работа. Дори така се и запознахме – поводът беше работа.

Вероятно всички тези срещи между душите с цел вършене на някаква задача са абсолютно планирани и има съпътстващи фактори, които ни напомнят и подсещат. Не мога по друг начин да си обясня кое ще ми дава сили да правя радикални промени в живота си за отрицателно време. Не един път. Това е за мен разпознаването – когато се случи човек е наясно какво следва, какво се изисква от него да направи и няма драма, приема го и го прави.

И така 2010 година приех и разбрах само една част от информацията от регресията. Тази, в която аз с моя приятел си сътрудничим заедно в общо дело. Чувствах се привлечена в тази посока, вероятно активиране на предварителна програма за да е сигурно, че няма да се откажем и ще свършим, каквото сме си поставили като план. И макар че имахме много катаклизми във връзката, много пъти имах желание да се откажа, но винаги по-силно беше усещането, че на ниво души всъщност се обичаме и сме заедно заради работата, която е най-важна и още не сме завършили.

И тук се появява посланието на втория живот – също програма, която тече и в настоящия ми живот. От малка съм усещала тази енергия на търсача, а още по силно в последните години. Жената, която изследваше древното знание за да намери отговори с голяма значимост за хората, които отговори трябваше да им донесат промяна и свобода... Това оказа голямо влияние. Експериментаторския дух и любопитството ми помогнаха и в настоящия живот да свърша това, което усещах, че трябва.

Вярвам, че от там черпех сили, от нейния опит, да не се предам и да направя неща, които никога не си бях представяла, че мога... и защо не. Всеки от нас може... Стига да не се спираме сами.

Така вече бях тръгнала по този път на търсене, на изследване на различни системи, които биха били полезни на човека въобще. Това беше и допирната точка с партньора ми... така стигнахме и до метода, който използвахме, видяхме, че работи и преведохме за да е достъпен и на роден език. Това се случи 8 месеца след регресията. Не знам дали тази система дава свободата, която видях в миналия живот на жената-търсач, но е от наблюденията ми в живота на другите и моя личен, да, променя нещата в наша полза, в полза на хората и ни показва как да си помагаме.

И третия живот показващ ми урока за радостта, за спокойствието и безметежното щастие, без мислене и забързаност... може би него най-малко успях да интегрирам. Но може пък това да е бъдещето, може би това е новото, което стартира, когато завършиш стария цикъл, ако си си свършил работата докрай.

През последната година усещам, че ролята ми приключи, че общата работа в партньорството е свършена и вече няма нужда от мен, както преди го усещах. Може би тук се е активирала и тази последна програма – това радостно енергийно кълбо, което просто си съществуваше там на онази зелена планета. Засилиха се усещанията ми, че имам нужда да удовлетворявам вече собствените си желания за щастие и търсения на душата, дори те да са в друга посока от партньорската. Изследователя в мен се беше активирал, но вече не желаеше да търпи правила и ограничения, не желаеше да слуша...

Усещането, че няма време, много беше силно през последните една две години. Питах се често – какво правя, какво правя...?!  Сякаш отговорността от това, което знам ме затискаше и поставяше нови и нови въпроси пред мен... сякаш ме държеше отговорна за всяка пропиляна енергия в глупав спор, в караница, в безмислени приказки... Не знаех точно какво е, но бях сигурна, че не това е, което трябва да бъде!

Започнах да срещам хора, които потвърждаваха и дори усилваха собствените ми усещания. Формираше се нов път пред мен, докато усещах как все по-сигурно стария цикъл зад мен приключва.

Знаците, интуицията, всичко ме доведе там, където трябва да съм сега. Благодарение на всичката помощ, която срещнах като хора, послания и сънища... аз успях да не допусна старата развръзка. Кармичния цикъл на жената от първия живот и Водача е прекратена. Свършихме си работата, няма нужда да насилваме нещата в посока, за която те не бяха предназначени в този живот. Всеки един е по-пълноценен, ако прави и следва мисията си.

Това почувствах днес да ви напиша и след редица технически проблеми... все пак е факт J

Павлина Николова

........................................

Бележки към дата 22.Март. 2014г.

Преди 6 месеца публикувах своя разказ може би повече като вид терапия за мен самата. Не смятам, че животите ми са били кой знае колко интересни, за да занимавам хората с тях. Но последните 2 години така свикнах да си изливам душата пред бялата страница (в минали времена е било "белия лист" :) че действително имах нужда и ефектът за мен лично беше много добър.

Обаче в разказа си съм пропуснала своя най-първия живот (в онази регресия). Сега добавям няколко реда за да го имам като архив.
Може би като първо нещо, което успях да усетя - този живот беше доста скромен откъм детайли.

Един млад селянин от древни времена. Така и не разбрах колко древни времена, но селцето беше съставено от прости каменни къщи, груби и някак си недодялани. Видях се в дрехи, чиито цвят бе трудно да се определи, някакъв груб плат. Влизайки в живота на младежа попаднах на едно голямо голо поле, разположено на някакъв хълм, в подножието на което се виждаше селището, където живея.

В първия момент не разбирах какво правя там, на голото поле. Оказа се, че доста често ходя там.
Когато се опитах да видя семейство имам ли... Усещах, че имам родители, но не се чувствах като тях, не принадлежах на техния свят. Да, имах майка и баща, но живеех сам, отделен от тях. По някаква причина всички младежи на селото липсваха - може би бяха на война, но без мен. Но защо аз бях останал, дали не ме имаха за прекалено странен, особняк и съответно "негоден за военна служба" по някаква причина, не знаех.  Сякаш нищо не ме интересуваше.
Когато ме попитаха за вълнуващ момент от живота ми -  момчето все на полето върху хълма ме препращаше. Зачудих се тогава - какво толкова съм правил там, какъв ли е този живот...

И тогава го усетих. ТАМ имаше нещо...

Тогава видях небето - особено, сиви облаци, но за мен сякаш значеше повече.

В следващата сцена някак си ми се показа всичко по-отдалеч и се видях - Огромното Небе над мен и Земята под мен - видях Майка си и Баща си в тях. ТАМ. Те ми бяха майка и баща. Усетих, че там единствено се чувствах у Дома си. Това бяха моите истински майка и баща, и там правех връзката с тях. Много хубаво чувство в сърцето - топлина и закрила. И завръщане в нещо познато.

Това беше най-яркото ми усещане от самия живот.

Дори ранната смърт - падане от скала, не ме впечатли толкова, колкото онова чувство на голото поле между Небето и Земята.

Интересно е как спомена от едно преживяване от преди 3 години е все още пресен. Дори мога да кажа, че за известно време ми бе излязло от ума, ето преди 6 месеца не съм го включила в разказа си по-нагоре.

Обаче напоследък е много ярко и се сещам... може би сега и тази програма се активира по някакъв начин.

Сега си давам сметка, че този живот отразява една носталгия, която от дете я нося. Чудех се преди защо има един вид облачно небе, което на мен ми харесва. Едва ли някой си пада по облаци. Но има един вид облачност, когато сякаш през сивите облаци прозира светлината, която е отвъд. Не я виждаш, но знаеш, че трябва да е там, защото те сякаш греят, нищо че са привидно тъмни и смръщени.

Като малка веднъж баба ни заведе да видим край селото едно малко езерце, където посред зима бяха кацнали лебеди. Когато стъпихме на мястото още тогава - може би на около 15 години съм била, усетих същото нещо. Тогава не съм била запозната с никакви езотерични концепции или каквото и да е. Но можех да се закълна и до днес мога - че онзи момент там беше като отрязан от друго време и място, като филм, който ти прожектират. Толкова не пасваше на другата реалност на селото. Смраченото сиво небе, спокойното езерце и красивите лебеди... и времето сякаш го няма. Тъгата и копнежа бяха отпечатани във всеки детайл от тази картина. Нереално, сиво, но не мрачно, а свети и сякаш ти говори - ето такова беше Небето и усещането в сърцето ми.

Дали още тогава не е било това за мен някакъв ключ... да ме подсети за търсенията на духа, активирайки у мен тъгата и копнежа по нещо, което щях да осъзная на по-късен етап.

Знам, че тогава в регресията преди 3 години, този първи живот ми се показа за да лекува самотата в душата ми. Защото за да се чувстваш самотен, не е нужно да си сам.
Той, моят герой, беше намерил своя начин да не е сам. И беше много повече във връзка с Бога и несам, повече отколкото много хора и днес, заобиколени привидно от семейства и "близки", а самотни в душите си.

Бележка към дата 28.08.2023 г.

Много животи продължиха да ми се показват в сънища в по-специални моменти от настоящето - например месеци след рждането на сина ми.

Разбрах със сигурност, че единия минал живот в кръглата стая с книгите, в които търсех нещо, има пряка връзка с изследванията ми в учението на Спиритизма и вярата, с които съм дълбоко свързана и за които множество сънища от дете са намеквали и показвали, без аз да мога да осъзная тези връзки, докато не срещнах ключа за разгадаването им.